Докладът е изнесен от проф. Петър-Емил Митев на традиционния форум „Политически дебати“ в БТА (13 март 2012 г.)
Европейският контекст
Разискваме болезнено важна тема.
Първият въпрос, на който следва да имаме ясен отговор, е: изобщо възможно ли е да бъде застрашена демокрацията в страна, която е пълноправен член на Европейския съюз. Самите изисквания за членство в ЕС включват основни демократични норми.
Демокрацията е динамичен строй, който постоянно трябва да се възпроизвежда чрез дейността на институциите и чрез поведението на гражданите. Това става – по-лесно или по-трудно – в зависимост от условията. По-лесно – когато обществото се „отблъсква” от тоталитарни/авторитарни структури, окрилено от перспективите на свободата. По-трудно – когато много от надеждите на старта са опровергани и след „пиянството на един народ” е дошъл махмурлукът.
Има ясни прецеденти, които показват, че демокрацията може да бъде застрашена и в Европейския съюз: Австрия – в недалечното минало; сега – Унгария. Що се отнася до България, последният доклад от мониторинга на Европейската комисия отбелязва сериозни съмнения за коректността, за демократичността на последните избори. Фактически се засяга въпрос, който се предполагаше, че е решен. Досега нито един доклад – въпреки отправяните критики, не е достигал до предпоставките за членство в ЕС.
Следва да се замислим върху няколко неща:
Социалната структура. В хода на прехода бяха създадени олигархични и мафиотски структури. Налице е основа, на която може да бъде сериозно застрашен демократичният процес.
Протичането на прехода. В България през 90-те години поне на два пъти имаше явни авторитарни тенденции. Ограничаваше ги европейската перспектива. Членството в ЕС беше национален политически консенсус. И сега можем, разбира се, да разчитаме на европейските критерии, но те не могат да се осъществяват автоматично.
Кризата. Ще си позволя да перифразирам великия Апостол – ние сме в кризата и кризата е в нас. Кризата е в нас, защото е налице криза на антикризисната политика. Нямаме ефективна антикризисна политика, нещо повече – редица мерки имат прокризисен ефект. Икономическата криза е изпитание за демокрацията. Едва ли е необходимо да се дават исторически примери. Предстои да видим какви ще бъдат политическите последици от кризата в Гърция, и то твърде скоро. Тепърва и ние ще почувстваме сътресения и ще можем да се вживеем повече в кризисната ситуация, тепърва ще се види каква ще бъде стабилността на гръцките банки, които са една трета или поне повече от една четвърт от нашия банков сектор!
Натискът „отгоре”
Натрупват се феномени на отклонения от демократичните стандарти.
Преди всичко нарушава се основният принцип на разделението на властите. Наблюдаваме масиран натиск върху съда. Стигна се до там, че председателят на Съюза на съдиите даде под съд министъра на вътрешните работи! Единствено съдът определя виновността, до решението на съда действа презумпцията за невиновност. У нас не е така. Достатъчно е да се проследят изказванията на същия силов министър.
Парламентът създаде комисия, която да разследва указите на президента и вицепрезидента, макар че президентската институция се контролира от Конституционния съд, а не от парламента. Това изрично беше напомнено от действащите президент и вицепрезидент – все едно, че нищо не е станало. Наблюдаваме фрапираща намеса на изпълнителната власт в парламентарния процес. Закон, внесен от правителството, вече гласуван на първо четене; в парламента пристига министър-председателят и за броени минути позицията на депутатите се променя. Важни въпроси се пренасят от парламента в центрове на извънпарламентарно влияние, каквото е така наречената тристранка. С подзаконови актове се заобикалят парламентарни дебати.
Конституционно определеното взаимоотношение между изпълнителната власт, от една страна, и съдебната, законодателната власт и президентската институция – от друга страна, се променя.
Критерий за състоянието на демокрацията е и взаимоотношението между управляващата партия и политическата опозиция. В една демократична система политическата опозиция не може да служи за плювалник, не може да бъде универсално оправдание и самооневиняване по каквито и да било поводи. Управлението на ГЕРБ започва да възпроизвежда ситуацията, описана в знаменития роман на Оруел – „Животинската ферма”. Животните се управляват от прасетата, дошли на власт, след като е бил отречен предишният управител – Джон. Идват на власт, управляват нагло, безскрупулно, животните започват да се възмущават, да се бунтуват, тогава прасетата им казват: а-а, ама искате ли Джон да се върне, искате ли. Животните не искат и се връщат обратно. Прасетата още по-нагло управляват, и пак се повтаря същата история.
В началото на прехода осмислихме „1984”. Дойде време да премислим „Животинската ферма”.
Реакцията „отдолу”
За да си дадем сметка за опасностите, които застрашават демократичния процес, трябва да вземем предвид не само авторитарните тенденции „горе”, но и конформизма „долу”. Няколко примера, с които влизам в темата, но не я изчерпвам.
„Отгоре” идват фрапиращи факти на полицейско насилие. Спомнете си как беше възприет начинът, по който беше арестуван един бивш министър – проснат по очи в болница от група тежко въоръжени полицаи и обявен за „абсолютен престъпник”. „Отдолу” дойде огромно удовлетворение, че някой от елита е бил унижен. Никой не се сети, че има презумпция за невиновност. Главното действащо лице – силовият вицепремиер, стана най-популярният политик. Значи „отгоре” имаме нарушаване на демократичната норма, „отдолу” реакцията е положителна и става отрицателна едва тогава, когато полицейското насилие вече слиза на ниско равнище, засяга не принципите, а обикновени хора, с които можеш да се идентифицираш.
„Отгоре” политическите субекти купуват гласове. „Отдолу” немалко са готови да ги продават, въпреки предвидените санкции. По някакво негласно правило, което няма изключения, не се огласява партията, за която се купуват гласове. Остава индивидуалното нарушение, което бързо се замита. Защо?
„Отгоре” се сипе поток от неудържимо политическо самохвалство, примесено с често прозрачни, политически лъжи. „Отдолу” – стабилен рейтинг!
„Отгоре” се нарушава принципът на разделение на властите. „Отдолу” продължават да се надяват на силната ръка.
Така се стига до една особена взаимна зависимост между дефицита на демократична политическа култура „горе” и дефицита на демократично политическо съзнание и поведение „долу”. Получават се парадокси.
Два от тях искам да подчертая.
Парадоксалната спирала
Първият парадокс: с нарушаването на правилата „отгоре” се руши държавността. Но се оказва, че с това не само не се подкопава, а се възпроизвежда социалнопсихологическата база на управляващата партия. Тя не само не е „наказана”, поне „социологически”, а е със стабилно предимство в масовото съзнание. Слабата държавност засилва стремежа към силно управление. „Силната ръка” е заместителят, ерзацът на липсата, на усещането за нарушена държавност. Това е патологията.
Вторият дефицит е, може да се каже, обобщаващ. Политическата култура в нашето публично общуване днес е по-ниска, отколкото беше в началото на прехода. И продължава да деградира. Но това не провокира демократичен рефлекс. По-скоро обратното: със задълбочаването на дефицита на политическа култура се възпроизвежда и укрепва доминацията на политически сили и личности, които достигнаха до властови позиции благодарение на този дефицит, благодарение на политическата чалга.
Как да си обясним тези парадокси?
Проф. Карасимеонов цитира много важни данни: какъв приоритет се придава на силната личност в сравнение с демокрацията в различни страни. При алтернативно поставяне на въпроса в Германия, и още повече във Франция, се предпочита демокрацията, в България и Украйна – силната личност. Искам да продължа и допълня тази тема, защото има много съществено значение за проблема на нашия форум. Въпросът не е само в това, че се дава приоритет на силния лидер, а и в начина, по който се разбира силата на лидера.
Силният лидер не е онзи, който демонстрира произвол на личната воля – ето на, на този кръстопът срещнах един човек и реших: той ще бъде министър. Ако не става, ще го сменя. Аз ще го сменя. И после наистина го сменя. Това минава за сила. Можем да го приемем за демонстративно силово решение, но не и за признак на управленска сила.
Има образци на силни демократични лидери. Франклин Делано Рузвелт. Единствен избиран четири пъти за президент на Съединените американски щати. Нито веднъж не нарушава демократичните стандарти. Силен, защото взема адекватни, а не произволни решения. Рузвелт въвежда управленската новост – мозъчен тръст. Няма мозъчен тръст около Сталин или около Хитлер. Привилегия на демокрацията е правилото – силни са точните решения.
За силните решения се иска не просто силна ръка, иска се силен ум. Това е съвсем друго нещо. А колкото до мачистката, мъжкарската представа за силата на лидера – тя идва от недоизживения патернализъм, който продължава да бъде основен проблем в нашето общество. Научно описан от Иван Хаджийски преди войната, документиран в изследвания по времето на държавния социализъм, модифициран по време на прехода. Спомнете си „приятелските кръгове” и „всички са братовчеди”. Патернализъм, който е недоизживян. Стереотипи на патерналистично мислене. Спомнете си, че дори на последните президентски избори „работеше” представата за президента като „баща на народа”. Никой не опроверга тази идея.
Само народ, който е недоизживял своята детско-юношеска политическа възраст, се нуждае от осиновяване, от „баща”. Това е повод за особено безпокойство, защото фиксира синдрома „бягство от свободата”.
Изходът
Проблематизирането на демократичния процес в нашата страна придоби и един специфичен парадоксален израз. Някои питат: а има ли изобщо демокрация в България. Дори още по-обобщаващо: имало ли е някога демокрация в България?
За да се отговори на такива въпроси, преди всичко трябва да определим какво разбираме под „демокрация”. Могат да се предложат различни дефиниции. Тази, към която аз се придържам, е: демокрацията е управление, политически строй, при който обществото контролира властта.
За наличието или отсъствието на демокрация има международно признати критерии. Осъществява ли се смяна на властта с избори, които международни наблюдатели признават за коректни? Два поредни избора, в резултат на които става смяна на властта, показват, че има функционираща демокрация. Защото показват, че обществото контролира властта, може да я смени. Затова е толкова важно, че в доклада на ЕК се обръща внимание върху коректността на последните избори: те показаха, че властта започва да контролира обществото. Пред очите ни се променя взаимоотношението власт – общество. Това е, което застрашава демокрацията. Нямаме никаква гаранция, че тази тенденция ще се обърне. Напротив, виждаме ясни намерения да продължи този процес, при който министър на вътрешните работи става председател на изборния щаб.
Обществото – това е широко понятие. В него влизат всички граждани. Особено важна роля играят медиите.
Възлов въпрос, над който всички заслужава да се замислим, е фактическата всеядност на общественото мнение. С прекалено спокойствие се приемат очевидни лъжи.
Безотговорност на лъжата застрашава демокрацията в България. Безотговорност на лъжата. Безотговорно самохвалство разрушава демократичното общуване. Липса на отговорност заличава границата между политическо говорене и словоблудие. Конформистко безразличие и апатия разширяват границите на произвола. Докъде?
Ще си позволя да припомня – освен Ореул – и още един актуализиран автор. Бруно Ясенски. Става жертва на сталинските репресии. Написал е една много силна книга, „Заговорът на равнодушните”, със следното мото:
Не се страхувай от враговете, те могат най-много да те убият. Не се страхувай от приятелите, те могат най-много да те предадат. Страхувай се от равнодушните. Те не убиват и не предават, но само благодарение на тях на този свят съществуват и убийството, и предателството.
Така според мен достигаме до същността. Равнодушието застрашава демокрацията в България. Равнодушието, с което се приема и деградацията на политическата култура, и произвола на властта, и стила на авторитарно управление.
Съдбата на демокрацията в България не е в Брюксел или Страсбург, тя е в ръцете на обикновените български граждани. На промяна в техните нагласи следва да разчитаме, за тяхното просветление трябва да съдействаме.