Докладът е изнесен от проф. Петър-Емил Митев на традиционния форум „Политически дебати“ в БТА на тема: Политическите партии – една година преди изборите
14 юни 2012 г.
Има нещо и логично, и странно в днешната политическа обстановка: Предстартова треска в политическите среди и подчертано безразличие на публиката, която се вживява най-многото като наблюдател на далечно състезание. Логично.
Но не просто от резултатите, а и от начина на избор на състезателите ще зависят по-нататък житейските пътища на хората от публиката. И затова – странно.
Иска ми се да погледна тази обстановка и скрития в нея парадокс от няколко различни страни.
Проблемната ситуация
Значението на изборите се определя от два основни показателя.
Първият е проблематизирането на евроинтеграцията на България. Използвам европейския критерий като синтетичен израз на кризисната фаза в националното развитие. Структурните еврофондове са изплатени 14%, договорени са още толкова. Гледаме отвисоко на Гърция, а гръцката икономика е три пъти по-конкурентоспособна от българската.
Българското еврочленство е неефективно. Това може да се коментира или да се премълчава. Но не може да се оспори. Със сигурност ще бъде предмет на особено внимание по време на изборите, защото през 2013 завършва бюджетният цикъл на ЕС. През 2013 ще се направи равносметка, която не ще може да се заглуши с правото на политическо самохвалство, присвоено от управляващите. През 2013 ще се приеме и новият евробюджет. Неусвоените средства могат да се окажат достатъчен аргумент за намалени квоти. Неефективността днес може да се окаже ограничение утре.
Зад тази външна неефективност са вътрешните фалити на фирми, политиката на държавата към средния и дребния бизнес, ограниченията на икономическата инициатива, а всичко това се вписва в цялостното отношение държава – гражданско общество.
Избори 2011 показаха проблематизирането на демократичния процес.
Избори 2013 имат значението на кръстопът: (ре)балканизация – европеизация.
Второто обстоятелство е проблематизирането на самия евроинтеграционен процес. Не само Еврозоната, самият Европейски съюз се намира на кръстопът. Доста ясно се открояват възможностите: голяма крачка напред към федерализация или връщане назад към общ пазар. Вече проличаха политически последици от алтернативата рестриктивна стабилизация – икономически растеж. Подготовката на новата седемгодишна бюджетна рамка 2014 – 2020 най-вероятно ще противопостави различни партии и дейци. Не трябва да забравяме, че основните политически партии в България са част от европейски политически фамилии.
Може да се прогнозира, че европейските дилеми ще имат сериозно отражение върху политическия процес в страната, и специално избори 2013.
България стана пълноправен член на ЕС, но не е пълноценен член. Външната политика на страната поразява със своя провинциализъм. Сега самите събития ще ни заставят да формираме позиция.
И така:
- Една година преди изборите само три от българските партии използват европейска реторика. Самохвално – управляващата партия, критично – основната опозиционна сила, БСП; проблемно и най-активно –новосформираната „България на гражданите” на М. Кунева.
- Евроизоставането може да се измерва и с актуалното състояние на политическите партии, и с традиционните нагласи на електората, който по повод на евроинтеграцията се вълнуваше най-много от това дали няма да ни лишат от шкембе-чорба.
Политическата идентичност и алтернативност
Идентичност (респ. алтернативност), коалиционност (респ. изолираност) и консолидираност са основни вътрешни измерения на партийните субекти. Ще се спра само на някои моменти от картината на цялото.
Идентичността е базово понятие. Своеобразието у нас е, че има три различни скали, три оси, на които се разполагат партиите.
– Диахронна скала: „старо – ново”. Значението й пролича още в началото на прехода, когато легитимност се търсеше и защитаваше чрез символно обновяване и/или радикално противопоставяне на миналото. Сега значението на тази скала отново изпъква поради това, че самият „преход” се възприема негативно, а неговото наследство – като статукво. В масовото съзнание „преходът” е нещо като кална река, в която всички управляващи са се омърсили.
– Идеологическа скала: „ляво – център – дясно”. Значението й стана доминиращо в хода на прехода, най-напред при т.нар. „двуполюсен модел” през 90-те години, а след това при управлението на НДСВ, което реабилитира политическия център и преодоля острата идеологическа конфронтация.
– Етнонационална скала: „регионално – национално – етническо”. Опити да се използва бяха правени по време на целия проход, но значението й беше редуцирано поради две различни причини: национален консенсус срещу „възродителния процес” и за европейската интеграция на страната. Това позволи на партия с етнически електорат да вземе съществено участие в управлението на страната и с това да провокира националистически аргументи.
Съотношението между различните типове идентификация е променлива величина.
През 2009 г. ГЕРБ спечели изборите с тройна идентификация: нова, национална, дясна партия. Комбинацията беше високоефективна поради своята (свръх)алтернативност: в противостоящата тройна коалиция бяха представени и левицата, и партия, базирана на етнически електорат, „нова” стана водеща идентификация, която осигурява радикалност на заявката, мащабност на породените очаквания. Комбинацията „нова – национална” осигури четири години по-рано неочаквания пробив на „Атака”.
ГЕРБ трудно може да запази печелившата тройна идентификация. След четири години управление е нелепо да се представиш като нов, освен при радикална вътрешна промяна, каквато не се забелязва на хоризонта.
Много вероятно е основна идентификация да бъде „дясна”. Може да се подсили при коалиция с традиционната десница в лицето на СДС. В такъв случай могат да възникнат проблеми с променящия се европейски контекст. Не е тайна, че в Европа задухаха ветрове от ляво.
Не ще се повтори ситуацията от 2009 година и с „националната” идентификация. Да, Борисов категорично, дори доста грубо отговори на прозрачните намеци на Доган за предсрочни избори. Вероятно ще използва реторика „анти-Доган” и през 2013. Но има два принципно нови момента. Единият е външнополитическото сближаване с Република Турция. Другият е заявката на Касим Дал за нова партия. Вярно е, че имаше предшественици. Най-значимият беше Гюнер Тахир. Никога досега обаче ситуацията в турския електорален блок не е била същата. Ръководството на ДПС е в подчертана изолация от Анкара. Изрично следва да се подчертае: не партия ДПС, а ръководството й, водено от лидера Доган, е „отсвирено” от Анкара. Същевременно ръководството на Република Турция демонстративно подава ръка на алтернативен политически лидер. Аналогията с опита на Иван Костов да привлече Анкара като съюзник срещу Доган и в подкрепа на Тахир откроява още повече различието. Първо през 90-те инициативата идваше от българска страна. Второ, Турция беше далеч от политически монопол. В момента, в който Костов представяше Тахир в Турция, Доган покани водача на опозицията, Бюлент Еджевит, в България. След няколко месеца Еджевит стана министър-председател… Сега Доган просто няма кого да покани.
Достатъчно е, условно казано, да се вземат предвид гласоподавателите от Бурса, за да се досетим, че в парламент 2013 може да има две етнически партии. Във всеки случай поне политолозите са длъжни да отчетат тази възможност.
Има балканска страна с две партии на етническото малцинство, които остро воюват помежду си: Македония. Това внася значителна доза нестабилност, защото конкуренцията между тях е: коя партия е „по-албанска”, по-етнонационалистическа. У нас положението е по-друго, не само генетично погледнато, т.е. от гледна точка на произхода, на подтиците да се създаде нова партия. Втора влиятелна сред българските турци партия може да допринесе за оздравителни процеси, за да се разбие мафиотизирането и феодализирането в смесените райони. Разбира се, не трябва да се забравят и рисковите аспекти, свързани с нарастващо влияние на големия южен съсед. Доган в една, засега хипотетична ситуация ще трябва да избира между две диаметрално противоположни линии: „български национализъм” или усилени опити да заслужи вниманието на Анкара и да спечели конкуренцията.
Онзи, който държи да подчертае, че е нов и се противопоставя на статуквото предпочита да не е в коалиция. Това беше логиката в поведението на Б. Борисов. Не просто „Аз съм”, а „Аз съм новият, новата политическа сила, срещу изхабени партии на прехода, срещу статуквото”. По-късно той призна само Тодор Живков за свой достоен предшественик-строител и нито един от управлявалите по време на прехода.
Сега Б. Б. е готов за коалиция. Това не е просто резултат от динамиката на рейтингите, а и признание за изчерпване на новаторската оферта. Онзи, който обяви, че се противопоставя на статуквото, но покаже готовност за коалиция, дава възможност да бъде заподозрян в политическо двуличие. Ако всяка коалиция е определен компромис, коалиция с партии на статуквото е опровержение на новаторската оферта. Сега Меглена Кунева се обяви срещу статуквото и – логично – отказа да говори за каквито и да е коалиции преди самите избори.
Готовността на Борисов да приеме коалиционно партньорство също е логична. Три години след последните парламентарни избори същностната идентичност на ГЕРБ е достатъчно ясна. И доста различна от предизборната оферта, измерена с посочените преди малко три скали.
През 2009 ГЕРБ се обяви за политическа сила, която ще бъде алтернатива на статуквото.
В 2012 идентичността на ГЕРБ се открои като партия на властта, която легитимира наследството на прехода.
И от тази гледна точка бих искал да продължа тук разсъжденията на колегата проф. Карасимеонов. Да, така е, през 90-те години имаше двуполюсен модел, след това през първото десетилетие на новия век – партиен плурализъм… В известен смисъл след 2009 се движим към еднополюсен модел. В медийната среда дори постоянно се коментира „има или няма алтернатива”, най-често със заключението, че избирателят още не я е припознал.
Още през 90-те години възникна изкушението в България да се оформи ръководна партия от типа на Рartido Revolucionario Institucional (PRI) – партията, която десетилетия управляваше Мексико. Аморфната идеологическа формула, приета от БСП (в началото на 90-те), създаваше такива възможности и имаше този реален подтекст. По-късно беше направен втори, „десен” опит. Също опроверган. Симеон Сакскобургготски се отказа от трети, „жълт” вариант на PRI. Неговият държавнически подход беше заплатен с висока партийна цена.
Заслужава да се отбележи, че България не беше изключение. „Мексиканският вариант” се обсъждаше откровено в Русия. А днешната реалност – достатъчно е да се спомене партия „Единна Русия”, показва, че едва ли е било напразно.
Политическата перспектива
Мексиканският опит не е особено популярен в нашата страна и ще спомена няколко исторически характеристики на PRI:
– „El tricolor”. Прозвище на партията, породено от това че нейните цветове съвпадат с националният трикольор. (Друг възможен символен вариант освен асоциация със знамето е… гербът.)
– Вождизъм. Партийният вожд назначава куклени президенти. Да звучи познато?…
– „El dedazo”. Назначават се подръчни кадри. Могат да се срещнат и на кръстопът…
– Държавна партия. Овладяват се властовите позиции в цялата държавна система.
– Изборна машина. С изборни измами и натиск върху избирателите изборите се превръщат в ритуал, който създава видимост на демокрация.
– Двойно лице: партията е и революционна, и институционна. И народна, и олигархична.
От тази гледна точка ми се иска да погледнем съдържателно евентуалните резултати от избори 2013.
Когато миналата година на форума на Фондация „Фридрих Еберт”, 3 ноември 2011, коментирахме политическия процес след местните и президентските избори, аз приведох аргументи за наличието на три основни възможности.
Първата е пълзящ авторитаризъм. Трудно е да не се забележи, че междувременно продължава да пълзи. Сега чухме и как на президента се нарежда да наложи вето. Новият президент смени редица посланици – както стана ясно, в противоречие с конституцията. Имаше ясен идеологически предлог: били са сътрудници на ДС. Същевременно стана ясно, че има посланици с досиета, които няма да бъдат сменени, защото са необходими. Това е откровено признание: причината за смяната е, че не са подръчно удобни. Ако са били професионално негодни, можеше да се даде оценка на тяхната работа. Търсенето на общ идеологически мотив напомня за непрестижен аналог – заявлението на Гьоринг: „В моето министерство аз решавам кой е евреин!” Стоте дни на новия президент ясно показаха, че премиерът не се е излъгал. Президентската институция става продължение и усилване, редуцираха включително чрез по-голяма гъвкавост, на премиерската власт.
Що се отнася до резултатите от местните избори, ще си послужа само с един пример. С явни, включително заснети с камера фалшификации, ГЕРБ спечели изборите в Плевен. Основният й противник беше стълбът на СДС Зеленогорски. Идете в Плевен и вижте – към журналистите се обръщам! – какво стана след нечестно спечелените избори. Как беше разбита цялата организация, създадена от Зеленогорски в продължение на година. Кадрите на СДС бяха изчистени до чистачка. Организацията беше смазана. Това е реалното положение. Официално ще видите, че сега СДС изказва готовност за коалиция с ГЕРБ, че самият Бойко Борисов нарича СДС „марка”. Утре може дори да вземе някои от наследниците на „синята идея”.
Това ще бъде единият възможен вариант на политически процес след избори 2013: камуфлираният авторитаризъм.
Авторитарният стил с нищо няма да се промени, дори ще се усили неговата реализация – но с удобен псевдокоалиционен камуфлаж. Не забравяйте, че авторитарните жестове в миналото (Виденов, Костов) също имаха псевдокоалиционен камуфлаж.
Другата възможност е рестарт. Ново начало или начало на нов политически цикъл. Има достатъчно сериозни предпоставки – вътрешни и международни, за опровергаване на мексиканския вариант. Борисов наторява почвата за ефективна опозиция, чието знаме ще бъде демократична и европейска алтернатива. Към тази формула се насочи Кунева. БСП също видя ясно своя шанс за изход от изолация, за нов подем.
И третата възможност: нормализация, такава коалиция, в която дори да участва, партия ГЕРБ няма да може да осъществява авторитарната си политика. Ще бъде достатъчно сдържана и коригирана. Тази теоретична възможност съществуваше и сега, но тя очевидно просто не влиза в действие.
Огромният факт е, че разсъждението върху всички аргументи в полза на една или друга комбинация на политически сили, която да стане доминираща в България, фактически може да бъде изцяло дезавуирана от наличието на изборна партийна машина. Може доста да се говори върху това какви аргументи има в полза на една или друга партия/коалиция. А всъщност нещата се решават от онзи, който брои гласовете. От онези, които могат безнаказано да разнасят чувалчета с бюлетини в изборната нощ.
Дори в геометрията две точки очертават линия.
Избори 2011 бяха първите недомократични избори след началото на промените.
Избори 2013 могат да потвърдят и задълбочат низходящата линия в развитието на политическия процес в България. Но могат и да покажат наличието на демократичен потенциал в страната.
Ако има нещо, на което трябва да се обърне особено внимание сега, преди изборите, това не е кой с кого може да се коалира. Важно е, много важно е кой ще стигне до кормилото на властта. Но още по-важно е как, с какви средства, по какви пътища ще стигне до властта. Ако искаме да имаме демократично управление – първата предпоставка са честни и демократични избори.
Най-важното са правилата на политическата игра.
Правилата, спазването на правилата – от това ще зависи близкото бъдеще на българската демокрация.