Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Кънчо Стойчев, Андрей Бунджулов, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.
Основни събития
- Европейските институции – Европейският съвет, ЕК и ЕП, успяха да се споразумеят по дългосрочния бюджет на Съюза за 2014/20 г. Особени разногласия предизвика увеличаването на бюджета с 11,2 милиарда евро, главно за овладяване на младежката безработица.
- Приети бяха поправки в Закона за ДАНС, с които ГДБОП се изважда от състава на МВР и минава към Агенцията, като придобива и разследващи функции. Ръководителят на ДАНС ще се избира от НС по предложение на правителството.
- В деня, в който беше публикуван новият закон, за ръководител на ДАНС – без обсъждане – бе избран депутатът от ДПС Делян Пеевски. Незабавни протести в цялата страна. Пеевски се оттегли. Протестите продължиха с искането за оставка на правителството. Президентът Плевнелиев заяви, че кредитът му на доверие към кабинета е изчерпан. Станишев определи избора на Пеевски като „политическа грешка”.
- Депутатът от БСП Георги Кадиев поиска оставката на Сергей Станишев и организира протести пред партийната централа. Бившият президент Георги Първанов настоя за свикване на извънреден пленум. На заседанието на НС на БСП беше гласувано доверие към Станишев и ИБ.
- Протестите в София станаха всекидневни – пред Народното събрание, Министерския съвет, централите на БСП, ДПС и ГЕРБ. В Пловдив, Пазарджик и Благоевград се комбинират с протести срещу назначени областни управители от ДПС.
- Ескалация на протестите доведе до опит за блокада на сградата на НС. Председателят на парламента Михаил Миков призова медиите да отразяват обективно протестите и настоя президентът да не надхвърля правомощията си. БСП обвини ГЕРБ в подстрекателство на напрежението. Волен Сидеров поиска МВР да започне арести, тъй като е в ход „държавен преврат”.
- Премиерът Орешарски заяви, че няма да подава оставка, докато има парламентарна подкрепа. Оповести приоритетен план и продължи комплектуването на кабинета. Цветлин Йовчев и Даниела Бобева бяха избрани за вицепремиери. Под натиска на протестиращите беше уволнен заместник-министър, работил няколко месеца (1995 г.) за СИК.
- Среща на Съвета на ПЕС в София изрази подкрепа към кабинета Орешарски. Същевременно видни европейски социалисти, вкл. Ханес Свобода, разкритикуваха избора на Пеевски.
- Свикан беше КСНС. Неадекватно поведение и обвинения на лидера на „Атака” Волен Сидеров към президента попречиха на работата на Съвета.
- НС избра ръководители на парламентарните комисии. Ключови комисии (по бюджет и финанси, по енергетика и по правни въпроси) ще се ръководят от представители на ДПС, най-много комисии – от депутати на БСП, а една – комисията по борба с корупцията и парламентарната етика – от Волен Сидеров.
- ПГ на ГЕРБ обяви, че ще бойкотира заседанията на НС и ще се регистрира единствено при обсъждане на промени в Изборния кодекс.
- Пет партии – ДСБ, „Свобода и достойнство”, Зелените, „Синьо единство“ и „Движение България на гражданите” – се обявиха за създаване на десен реформаторски блок и оповестиха четири стъпки за излизане от кризата. Отхвърлено е сътрудничество с ГЕРБ и СДС. Националното събрание на ДСБ избра Радан Кънев за лидер на партията.
- Общественици и интелектуалци обнародваха „Харта 2013” за разграждане на плутократичния модел в България.
- Бойко Борисов заяви, че в България започва диктатура и животът му е застрашен. МВР информира за няколко заплахи от лица в нетрезво състояние и с психични отклонения.
- Бившият вътрешен министър Цветан Цветанов се отказа от депутатския си имунитет за разследването за незаконно подслушване в МВР, втори път – за възпрепятстване да се използват СРС.
- Започна досъдебно производство за ползването на правителствения Авиоотряд 28 по време на кабинета Борисов.
- НС започна законодателни промени в социалната сфера с оглед да се намали цената на тока, да се замрази пенсионната възраст, да се увеличат майчинските добавки и да се отмени данък „Колиба”.
- Конституционният съд е сезиран по въпроса може ли Делян Пеевски да се върне в парламента като депутат.
- Публично изразено недоволство срещу Цветанов в местните структури на ГЕРБ в Пловдив, Стара Загора, Ловеч, Пазарджик, Благоевград, Варна, Хасково.
- Първият тур на предсрочните избори за кмет на Варна премина при рекордно ниска активност (26%). На балотаж се класират подкрепеният от БСП Христо Бозов и кандидатът на ГЕРБ Иван Портних.
- Премиерите на България и Румъния откриха Дунав мост 2.
Значение
- Политическата криза, която изглеждаше приключила с избора на ново правителство, се разрази отново. С избора на Делян Пеевски начело на ДАНС управляващите партии предприеха изключително рискована игра „ва банк” за цялостно пренареждане на терена. И загубиха. Политическият елит – в друга конфигурация, за втори път през последните шест месеца показа, че е откъснат от обществото.
- Политическата криза се проявява в ненормалната работа на парламента (без опозиция), в зависимостта му от „златната акция” в ръцете на Сидеров, в отношението на „Улицата” към институциите, в симптомите на вътрешна криза в парламентарните партии.
- Масовите протести са показател за нов, значително по-нисък праг на обществената чувствителност. Конкретни назначения, които са били приемливи преди десет години или биха предизвикали само мълчаливо недоволство преди година, две – сега се приемат „на нож”.
- Рязко се промени взаимодействието между институциите. Президентът се оказа в ролята на наивен доброжелател, който е лесно да бъде измамен. Не му остана друг избор, освен да заеме близка до протестиращите позиция. Вероятно е и официално да ги подкрепи при подходящ повод. Започва предупредителен – или преграден, политически огън.
- Създават се условия за реанимация на старата десница. Засега тези нови възможности се покриват не с критична политическа равносметка и нови идеи, а с организационно и персонално прегрупиране. Видимо се залага на – и се стимулира, дясната трансформация на протестите. Националното събрание на ДСБ избра костовисти без Костов.
- ГЕРБ се намира не само в парламентарна изолация, но и в остракизъм в рамките на десницата. Протестите не наливат вода в рейтинговата мелница на Борисов. При все това, както показаха изборите във Варна, ГЕРБ очевидно продължава да има електорално предимство в сравнение с ДСБ и компания.
- Протестното движение не е хомогенизирано и дори обединяващото искане за оставка на кабинета разделя по въпроса кога да се проведат новите избори. Няма нов граждански проект. „Харта 2013” беше посрещната без ентусиазъм – „бита харта“.
- Вероятният стремеж на правителството и управляващите партии – „пълен мандат”, и линията на улицата – „незабавна оставка”, водят до „челен сблъсък”. Компромисните варианти са ограничен мандат до края на годината или до европейските избори през 2014 г.
- Месецът премина под знака на урок, даден от улицата на политическите елити по повод на „казуса Пеевски”, но завърши с граждански урок, преподаден от варненци на националния електорат. Във Варна лозунгът „Долу!” проработи, предсрочни избори бяха назначени и проведени. Е, и… Останаха БСП, ГЕРБ и политическата апатия. Останаха ТИМ…
Проблемните възли
Време разделно. Политическият юни се отличава с поредица от разделения. Темпорално: месецът се състои от две твърде различни половини – до 14 юни и след това. Политически: 40% от хората искат оставка на кабинета, 39% го подкрепят; три партии работят в парламента, една – най-голямата! – го бойкотира. Географски: противопоставени са София и провинцията. Граждански: „юнските” протести (и протестиращи) – срещу „февруарските”.
Темпът на политическото време генерира изключително напрежение. Ускоряване на времето е от жизнено значение за ръководството на ГЕРБ. Така ще може да отклони съдебното преследване, да овладее брожението в местните структури и да мобилизира партията с ясни цели: да се реализират неразградените и непохарчените ресурси и да се върне във властта, макар и не „на бял кон”, но в партньорска карета с по-малки десни и/или националистически субекти. Удължаването на времето е от жизнено значение за ръководствата и на БСП, и на ДПС, за да могат да покажат, че са в състояние да управляват успешно и да неутрализират „черната легенда”, която беше разработена и успешно експлоатирана от ГЕРБ и лично от Бойко Борисов. И в двата случая – и за ръководителите на ГЕРБ, Борисов и Цветанов, и за ръководителите на БСП и ДПС, Станишев и Местан, както и за премиера Орешарски – изходът от политическата криза, от надделяването в своеобразната „канадска борба”, е от първостепенно лично значение.
Авантюрата „Пеевски”. Бяха изнамерени различни определения за „нестандартното” решение депутатът от ДПС Делян Пеевски да оглави ДАНС – грешка, престъпление, гаф. Може би най-точното е: политическа авантюра. Мнозинството показа плашещо непознаване на обществените настроения. Всеки анализатор лесно би предвидил, че подобно назначение ще взриви обстановката и ще породи мощен граждански импулс. Управляващите явно не го предвидиха. Първо, те подцениха натрупания в страната потенциал на недоволство и неприемане на актове със съмнителна морална стойност, вероятно подведени от убеждението, че българите се интересуват само от мерките за облекчаване на материалното положение. Оказа се, че в големите градове, както и в чужбина, това не е така. И второ, след изборите не беше направен така необходимият политически анализ на резултатите. БСП и ДПС не спечелиха. ГЕРБ загуби. Възможността за правителство, подкрепено от втората и третата политическа сила, се изразяваше в аритметичното съотношение на силите в 42-ото НС, а не в правото на победителя еднолично да определя политиките и личностите зад тях. БСП и ДПС получиха от избирателя шанс да демонстрират, че е възможно и реалистично управление, качествено различно от това на ГЕРБ и Бойко Борисов, а не че просто властта се е сменила и едни партии са заместили други.
Освободеният от емоции анализ сочи, че с избора на Пеевски БСП и ДПС са се стремили да постигнат изненадваща стъпка в борбата с покровителствената доскоро контрабанда и престъпност. Подобен ход е както морално неприемлив, така и политически безпомощен. Означава признание, че държавата не притежава нормални механизми за налагане на правов ред, че „лошите” могат да бъдат бити само от „лошия”.
Авантюрата „Пеевски” не роди положителен герой. Правителството „на една хапка” изконсумира своите 100 дни и преминава към същинската си работа при високо политическо напрежение и ниско обществено доверие. В създалата се нестабилност институциите не съумяха да реагират адекватно. Президентът, след като обяви, че оттегля доверието си от кабинета, не намери форми да уплътни конституционния си ангажимент да представлява единството на нацията. За провала на проведения КСНС сериозна лична отговорност носи и Плевнелиев. Пролича неумението да се проведат предварителни консултации, да се потърсят някакви точки на съгласие, за да се работи върху тази основа. Няма как в парламентарна република да се свикат парламентарните партии, за да се размахва пръст. Взаимното изнервяне донесе негативите на „мегафонната дипломация” – опасната за страната практика институциите да разговарят помежду си с декларации и изявления, а не в диалог. Самото развитие на протестите от своя страна сочи, че казусът „Пеевски” се превръща в събирателен образ за невъзможността на политическия елит да преодолее рецидивите на един стар тип мислене, все по-неадекватен в днешните условия.
Протестите. „Протестиращият”, изведен на корицата на сп. „Тайм” като личност на 2012 г., става главният герой на българската политическа сцена през 2013 г. Масовите протести в глобалния свят стават по различни поводи в различни страни (през месеца в Бразилия, Египет, Гърция, Турция…), но имат общи предпоставки в лицето на новите технологии и преди всичко в личността на самодейния гражданин, готов да противостои на управляващите.
Последните година и половина изграждат нещо като устойчив стереотип. Протестите в нашата страна възникват като непартийни, винаги по конкретен повод, който провокира незабавна обществена реакция, и сравнително бързо се преливат в недоволство срещу цялата система, включително с нереалистични и хаотични искания за нова конституция или Велико Народно събрание. Протестите против Пеевски не правят изключение, те отдавна задминаха несъгласието с така и невстъпилия в длъжност шеф на ДАНС и през искането за оставка на кабинета стигнаха до цялостно отхвърляне на политическия модел в България. Но протестите са динамични, те пулсират. Преплитат се различни линии: генерализация – от частичния повод към протест „срещу всички”; концентрация – от смяна на системата към сваляне на тази власт, това правителство, тези „боклуци”; фрагментация – разнобой как точно и кога са стане това. Дисбалансът между „не” и „да”, между отхвърляне и позитивна визия, е естествен в началото, но все повече се задълбочава и наторява почвата за нов феномен – „улично задкулисие”.
В първите дни се създаваше от самите протестиращи внушението за съвършено нов тип протест, различен от февруарския – не „протест на отчаянието”, а „протест на надеждата”, не социално, а граждански мотивирана акция, съвместно действие на „знаещите и можещите”, на цвета на нацията. Неслучайно лозунги на социална тематика практически липсваха. Напротив, в редица изявления и интервюта бе подчертавано, че на улицата са излезли хора, които не се занимават със сметките за ток и не ги интересува увеличение на майчинските, а искат по-достоен, европейски, правов живот в своята страна, защото те са нейната движеща сила, те плащат данъците и те са най-образованите и квалифицираните. Още аргументи в тази посока дадоха както географската локализация (главно София, донякъде Пловдив и Варна, много слабо в още няколко областни центъра), така и социологическият профил, видим и от телевизионните кадри. Безспорно изпъкваха младите, добре облечените, склонните към иновативни послания, организиращи се през социалните мрежи, променящи тактиката си в движение от класически митинги до ненадейни флашмобове и обратно. В политически план – най-вече негласували или привърженици на непредставената в парламента „стара десница”. Водещи интелектуалци ги наградиха с епитета „красиви”. Един от доминиращите лозунги стана „усмихни се, бе” (реплика на „извини се, бе” на Волен Сидеров).
Този тип поведение нямаше как да не породи „лява” реакция, особено в страна, която се намира на дъното на ЕС по равнища на ползване на интернет. Създадоха се много бързо предпоставки за недоволство от протестиращите, за утвърждаване на тезата, че правителството работи по „февруарския” дневен ред на хората, а не по „юнския”. Беше изтъкнато, че от едната страна имаме няколко хиляди души в центъра на София, а от другата – милионите хора в страната. Антон Кутев (БСП) дори заговори за „класова борба”, за протест на богатите, чиито данъци „лявото” правителство смята да вдигне. Това се разбра от протестиращите, които във втората седмица започнаха да настояват, че не могат да разделят февруарския от юнския протест, че има голямо съвпадение между присъстващите тогава и сега, че целите са едни и същи – да живеем по-добре и без олигархия в България. Независимо от това, разделението бе усетено и теоретизирано. Несъмнено ще бъде експлоатирано политически и по-нататък.
Лявата журналистка Велислава Дърева взриви мрежата със социално-политически обобщения в статията „Бунтът на ситите” (в. „Дума”, 24 юни). Алтернативно културологично обяснение предложи Елена Кодинова: „Бунтът на ироничните” (в. „Преса”, 29 юни): февруарските бунтове не са революция на бедните и грозните, а на сериозните и патетичните.
Февруари и юни са различни, но са две страни на една и съща монета. Социално поносим живот, коректни сметки за битови услуги, свиване на монополите са постижими само при възстановен правов ред и ограничаване на олигархичните зависимости в политиката. Това недооцениха февруарските протести. Правова държава и противодействие на олигархията са постижими само при фокусиране върху хранителната среда на политическия и олигархичен произвол – бедността, мизерията, безработицата, липсата на перспектива, откъдето и липсата на адекватно гражданско действие. Това недооценяват юнските протести и авторите на „Харта 2013”.
Хубавата новина е, че – за разлика от времето на ГЕРБ и Борисов – няма всеядност на общественото мнение, че всеки ход на властта се гледа под лупа и съответно се реагира. „Харта 2013” може да се разглежда като първа от стъпките отвъд обикновеното искане за оставка, към постепенно изясняване на „позитивната програма” на протеста. Твърди се, че на софийските улици е налице енергия и резервоар за една възродена европейска десница. При всяко положение тя тепърва трябва да осъзнава целите си и представителството, от което се нуждае.
Протестът и партийната система. Динамиката на процесите показва, че общественият дух е излязъл от бутилката и едва ли лесно ще се прибере в нея. Българското общество преживява промени, които неминуемо се отразяват и върху поведението на партиите, и върху състоянието на партийната система изобщо. Партийната система в годините на прехода се отличаваше с остра двублокова конфронтация, с редуване на леви и десни мнозинства с алтернативни визии за политиката и обществото. Впоследствие се наложи друг модел, който поне доскоро също проявяваше повтарящи се характеристики: редуване на въодушевление и патови ситуации, на мощни електорални вълни и усещания за безизходица, маркирани от пробива на радикални антисистемни играчи. От едната страна са 2001 и 2009 г., от другата – 2005 и 2013 г.. Настоящата година обаче е различна, не само защото не се очерта нова значима партия, събираща обществените надежди, но и защото недоверието в този тип партийна система е по-силно отвсякога. По един или друг начин партиите се опитваха да намерят изход за себе си. Създателят и дългогодишен лидер на ДПС направи крачка назад, за да даде нова перспектива пред движението. БСП потърси формула за програмно правителство с широко отваряне към обществото и бизнеса. Оказва се, обаче, че хората наказват фасадността на промените и очакват реално представителство на техните интереси. В този смисъл в България се създават ниши за силно ляво и силно дясно, стъпващи не на соцносталгията или антикомунизма, а на резултатите от социалната поляризация, на формиращите се нови обществени групи, на гражданската активност и императива за граждански контрол. Кризата, която изживяват всички днешни партии (тя не подмина и новоучредяващите се!), се дължи на недооценяване на настъпилите промени и на заравяне в рефлексите от миналото. Тенденцията е към продължаваща фрагментация на системата и все по-трудни взаимодействия между партийните субекти, поне докато не се отворят истински към изграждащите се с ефектите на капитализма диференцирани обществени интереси.
ГЕРБ с ясна краткосрочна програма. А дългосрочна? Протестите сякаш работят в полза на бившите управляващи. Има основание в твърденията, че незабавни предсрочни избори, при липса на някаква друга алтернатива, навярно биха качили Борисов отново на власт. Заедно с това самият модел ГЕРБ изглежда изчерпан. Трудно е да си представим ново тяхно управление по познатия начин да се радва на такъв обществен и медиен комфорт, както през 2009. ГЕРБ не показва нито умения, нито желание да действа като парламентарна партия, да използва потенциала на Народното събрание за налагане на своята позиция и политика. Напротив, създава впечатление за партия на властта, на която е достатъчно един месец да бъде извън нея, за да подхрани центробежни процеси и сътресения в собствените си редици. Притесненията от разпадни тенденции в ГЕРБ са реални. Времето навярно би ги усилило. Не би могло да бъде другояче не само защото протестите са и пред партийната централа. Съвсем не подхожда на партия с претенциите да бъде първа (!) политическа сила в страната да няма никаква инициатива, а просто да чака протестите да свалят правителството. Плахи и неубедителни са и опитите за партньорства. Борисов подаде ръка на „старите десни”, но тя не беше поета. Промяна в ГЕРБ не се случи и съществува опасност привържениците й да станат електорален резервоар за една нова десница. „Катарзис” при фигури като Борисов и Цветанов като че ли не е възможен. Борисов не може да измисли нищо ново освен това, че политическите му противници планират да го убиват, точно както „хвърли бомбата” през февруари.
БСП: крачка напред – три крачки назад. С авантюрата „Пеевски” партията ливидира с един замах последователно и грижливо градените години наред усилия за отваряне към обществото, към младежта и активните слоеве. Линията Станишев беше довела до постепенно възприемане на част от идеите и посланията на БСП в среди, където тя традиционно през прехода отсъстваше. Сега отново настъпва затваряне. То се подсилва и от скептичността на международните партньори, изразена достатъчно ясно през последните седмици. В БСП не си бяха взели поука, че най-тежките удари върху партията възникват не по икономически или социални, а по морални казуси. Успешният по всички икономически показатели мандат на Станишев през 2005-2009 завърши с най-ниския резултат за БСП изобщо именно поради усещането за морална криза и за корупция. Случаят „Пеевски” показа незабавна и изключително остра реакция на морално възмущение в средите на партията, като се започне от местни структури и се стигне до депутати и членове на ръководството. С проведения пленум екипът на Станишев овладя положението, но неговото CV се промени, а въпросът за бъдещите ходове стои открит.
Всъщност през 2013 БСП излезе с две централни нови послания: за радикален ляв завой (на конгреса през февруари) и за програмно правителство. Радикалният ляв завой тихомълком отпадна, а формулата на програмния кабинет бе компрометирана. Получава се ситуация без изход: оставка на Станишев ще доведе до падане на кабинета (друг лидер на този етап не би могъл да овладее балансите в ПГ и в ИБ) и до провал с дългосрочни последици за БСП; оставането му на поста ограничава възможностите за обновление в левицата. Необходима е именно идейна промяна, а не кадрова. Събитията не работят в полза на преките конкуренти на Станишев. Единственият шанс за БСП е в успешно управление на кабинета Орешарски, което включва апел към „мълчаливото мнозинство” да усети глътка въздух след Борисов чрез минимално стопанско оживление и повишена социална чувствителност. Тактиката „България не е София”, разбира се, е рискована. Не е ясна цената, на която тя може да бъде провеждана – и медийна, и рейтингова. Не е ясно и как ще се разпределят позитивите и негативите в очите на общественото мнение от действията на Орешарски. Тази несигурност произтича от грешката със самата формула на служебното правителство: вместо БСП и ДПС да очертаят категорични приоритети (а защо не и някои кадрови решения), в името на които ще подкрепят кабинета, а за всяко друго нещо да се знае, че премиерът и министрите имат свобода на действие и носят отговорност – получи се усещане за задкулисие, за „коалиция под прикритие”, която нито прелива позитиви към Орешарски, нито към подкрепящите го партии.
ДПС след Доган. На пръв поглед драматичният юни няма да се отрази съществено на ДПС. Всички припомнят твърдия електорат на партията, който едва ли се влияе от софийските протести. Заедно с това контекстът става различен. Обвиненията по казуса „Пеевски” отиват не само към Станишев, но и към ДПС, дори в по-голяма степен. Нараства убеждението (особено с областни назначения), че е налице „извиване на ръце” и диктат на по-малкия партньор над по-големия. По този начин изолацията на ДПС расте. След „порциите на властта” това е следващ случай, в който нежеланието за партньорство с движението може да се превърне в консенсусно за останалата част от политическия елит. Вече може да се обобщи, че януарската оставка на Доган не е довела до промяна в имиджа на ДПС и в шансовете му за обществено присъствие.
„Атака” – атакувана. Партията на Волен Сидеров е в сложна ситуация. Тя винаги е печелила от радикални антисистемни, „протестни” действия, а сега на нея се гледа като на активен елемент от системата и част от статуквото. За първи път протестите са и срещу нея. Напускане на парламента би довело до предсрочни избори, в които (1) не е сигурно, че ще се прескочи бариерата, (2) възможно е да влезе основният конкурент в лицето на НФСБ, и (3) със сигурност ще бъде загубена привилегированата позиция на държател на „златната” политическа акция. Участие в работата на парламента рискува дългосрочно свиване на доверието. Засега „Атака” отлага разрешаването на дилемата, като обръща радикалните си действия и послания в посока, различна от властта – срещу ГЕРБ, протестиращите, медиите. Сидеров поиска да ръководи само една комисия – „Антикорупция”, а неговият съпартиец Лаков оглави временната комисия за Авиоотряд 28. И в двата случая има видим политически подтекст. Разчита се на разкрития, които ще имат широк обществен отзвук. Производството на скандали е запазена марка за Сидеров, всъщност точно това е „атаката” на общественото мнение. По такъв начин той се стараеше да пази имиджа си в годините на подкрепа за Бойко Борисов (скандала с американския посланик и т.н.). Очевидно сега е възприета същата тактика. Прицелил се е в самия президент.
Десницата с нов шанс. Протестите върнаха „старата десница” в играта. Партии, тежко ударени от безразличието на публиката, видяха неочаквани нови възможности. Инициативата на ДСБ за общи разговори и споделена обща платформа намери отклик, който събра на масата политици, отказващи доскоро да разговарят помежду си. Развитието е до голяма степен очаквано. Профилът на протестиращите подсказва десен потенциал, който веднага бе забелязан. Мнозина от участниците в протеста всъщност са привърженици на синьото, които се чувстват непредставени и виждат в новата обстановка надежда за реванш. Парадоксът е: да се изгражда ново синьо без СДС. Оттук и рискът: да започнат с разделителни линии, вместо да обединяват. Ако искат да постигнат нещо в тази ниша, старите десни трябва първо да изработят платформа, зад която всички да застанат твърдо и да декларират ясно какви са претенциите и ангажиментите им, за да се не случат обичайните в такива случаи скандали и спорове. Важно за тях е и да се придържат към автентичната гражданска енергия и да не позволяват инициативата им да бъде иззета от олигархични кръгове и задкулисни интереси. Обща слабост на цялото начинание, все пак, е в обстоятелството, че твърде малко време е минало от общия им изборен провал на 12 май и не са дали доказателства за поуки от собствените си грешки преди, за да не ги повтарят сега.
Заключение
Напрегнатият политически юни създаде усещане за безизходица. Рекордно ниската активност на кметския вот във Варна показа още веднъж, че проблемът не е просто в разделението на протестиращи и непротестиращи, а в общото недоверие към способността на политическия елит да реши проблемите, като се опира на общоприети принципи. Нито оставането на правителството, нито предсрочните избори могат да бъдат решение, ако не се търси съгласие и не се направят компромиси от всички страни. Всеки друг вариант би могъл да даде временни, конюнктурни предимства, но не и шанс за възстановяване на доверието. В единия случай ще се удържи властта, без да може да се управлява ефективно. В другия – ще се смени властта, без да има идея за нов тип управление. А така политическата и обществената криза ще добие хронични измерения, точно според най-лошите прогнози, които бяха направени в края на 2012 – началото на 2013 г..
„Пълен мандат” е пожелателно мислене. „Избори наесен” са контрапродуктивни.
Въпросът на месеца е: доколко рационалният изход от разразилата се криза е реалистичен изход.
Въпросът остава открит. С него влизаме в следващия месец.
