Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 3-ти юли 2013 г. под заглавие „Залезът на втората партийна система“
Замислeни за подробностите от политическата криза, рядко я поглеждаме отгоре. Днешната ситуация може да се окаже краят на втората ни партийна система за последния четвърт век. През 2001 г. осъзнахме, че е приключила първата система с двублоковото редуване на „сини“ и „червени“ във властта.
Сега май сме свидетели на залеза на втория си партиен модел. Изглежда делегитимирана почти цялата политическа прослойка, каквато я познаваме. Която и от днешните парламентарни партии да понечи утре да управлява, вероятно на втората минута вече ще се събират хора на протест. Това е остра криза на доверие.
Днес интелектуалци се ангажират с политическия процес – становища, харти, подкрепа за протести. Това не се беше случвало отдавна и е сигурен маркер, че моментът е повратен.
Има и ритмични протести през няколко месеца – срещу шистовия газ, срещу АКТА, Катуница, зелените протести, февруарските, юнските и много други.
Общото между тях: масови демонстрации без видима партийност, започнали по конкретен повод и достигнали до отрицание на политическото статукво въобще. Това са доста различни протести, но заедно задават перманентна протестна поредица, която постепенно доведе до усещане за нетърпимост към правенето на политика.
Със случая „Пеевски“ управляващите искаха да кажат: „единственият начин да разкараме лошите, е да ги бие друг лош“ – ясен показател, че институциите на практика не работят; убеждението, че познатите партии са всъщност продукт на интересите на същите тези лоши, значи, че и партиите все по-трудно играят ролята си на наши представители.
Без партии и институции остава само третото звено: гражданите. Има и острови институционален авторитет в лицето на президента и главния прокурор. Само че и те са застрашени – по единия удрят от ГЕРБ, по другия удрят от лагера на управляващите. Свидетели сме на взаимно политическо изтребление и риск от критична загуба на авторитети.
Цяло политическо поколение си отива. Не като възраст, а като присъствие в публичния живот. Костов, Доган, Първанов, Янев, Овчаров и т.н. са вече встрани (друг е въпросът за влиянието им, но взеха важна крачка назад). СДС е в клинична смърт, както и множество малки партии.
За Сидеров това може да е епилог. Станишев разклати сериозно политическите си перспективи. Първото питане към новото „синьо“ обединение е „Какво ще правите със старите лица?“ ГЕРБ е изправен пред необходимостта от прочистване, за да запази политическо бъдеще.
Днес очевидно не се намираме в оптимистичната икономическа среда отпреди няколко години. Тежкото социално положение сега извика и нетърпимост към партийния модел, а дори поражда претенции към цялата политическа система, към самите правила на играта.
Откъдето и да погледнем ситуацията, прилича на начало на край.
Партийният ни модел от 2001 г. насам изглеждаше аморфно, но се подчиняваше на устойчив механизъм: постоянното влизане на нови играчи на вълната на настроения „срещу всички“: НДСВ през 2001 г., „Атака“ през 2005 г., ГЕРБ през 2009 г.
На мястото на „двуполюсния модел“ от 90-те се появи „цикличен модел“ на електорални избухвания и патови ситуации. Пик през 2001 г. и пат през 2005 г. с влизане на радикализъм в лицето на „Атака“, после пак пик през 2009 г. и пат през 2013 г. с нови прояви на радикализъм. Въодушевленията завършваха с разочарования и безизходици, а те предизвикваха гняв и раждането на нови месии. Закономерен и дори красив процес.
Върху тази логика днес вече се работи по „нов голям политически проект“ – на няколко места. Търсене не липсва. Само че трудно ще съжителстват два или повече „нови големи проекта“, биещи се помежду си. А и ако човек потърси възможните ниши на политическата карта, вижда по-скоро място за рестарт на десницата и за нов тип левица, вижда шансове за съществуващи или предстоящи радикални п
артии, но не вижда на резервната скамейка играч, който отново да помете всичко.
Разбира се, има време той да се прояви, но разочарованието от поредицата големи политически влюбвания на българите е твърде голямо, поколенията избиратели се сменят, социалната структура също, идат нови и нови форми на комуникация, протестът е постоянна висяща заплаха, обществената чувствителност изглежда по-висока, българите вече видяха, че могат да влияят на партийците.
Дори да изплува нов харизматик, вносен политик, народен трибун, той трудно вече ще достигне размерите на явлението Борисов, камо ли на Сакскобургготски. Освен ако няма могъщо единодействие в бизнес-медийното пространство – но засега там се вижда само противопоставяне между лагери.
Днешните основни партии ще ги има и утре, но влиянието им ще е разколебано, ще влязат и нови, ще се налагат коалиции, и пак хора ще протестират. Но най-важното – политическото поколение ще се обновява. Безинтересно развитие, но май единствено възможно. Днешната политическа криза напомня класическа революционна ситуация, но май ще бъде революция към скучността. Оптимистичният прочит на това е еволюция към нормалността.
Първан Симеонов
