Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 16 юли 2013 г. под същото заглавие
Ако народът ни даде мнозинство,
ще управляваме. Ако не, ще вървим в опозиция. Няма да правим разни съглашения. Това повтаряше експремиерът Бойко Борисов в предизборната кампания. После не просто не направи съглашение, ами напусна парламента и заяви, че ще стои и чака десните лидери да дойдат при него, да говорят. Десните лидери не дойдоха, а започнаха да обсъждат общи стъпки и създаване на реформаторски блок. С условието да бъде без ГЕРБ. Парламентът, макар и под обсада и без опозиция, тръгна да изпълнява законодателната си програма. Изправен пред мъдростта на поговорката, че и без петли съмва, Борисов смени концепцията.
За съюзник по политическа далновидност беше привлечен самият генерал Дьо Гол. Няма нищо по-лошо в политиката от празния стол, изтъкна лидерът на ГЕРБ. Истината е, че на Дьо Гол празният стол му е свършил доста добра работа за отстояване на френските искания срещу претенциите на Еврокомисията за повече власт. Българският нов голист обаче използва тази теза, за да навлезе в необичайното амплоа на лидер на консенсуса.
В рамките на едно интервю (по телевизия “Европа” – б. р.) бяха хвърлени мостове едновременно и към БСП, и към десните. На БСП беше казано, че ситуацията е ненормална, че това напрежение не води доникъде, че трябва партиите в името на България да седнат, да си извадят експертите и да съставят едно правителство, което да успокои обстановката и реши належащите проблеми с доверието на народа. На десните пък бе извадено сметалото. Каквито и проценти да вземат на едни избори, мнозинство не могат да получат и трябва все с някого да управляват. А ако можем да разглеждаме БСП и ДПС като “една партия”, “един блок”, то тогава пътят е встрани от тях.
Всичките тези разсъждения имат ясни мотиви. Европейският натиск върху Борисов и ГЕРБ да се върнат в парламента е очевиден за всеки и от намеци вече премина в натъртвания. Дори германският и френският посланик, след като отдадоха дължимото на правителствения инат да не чува протестиращите, изрично посочиха къде е мястото на опозицията. А има несигурни моменти, в които е просто неприлично да затръшваш европейски врати. Именно тези контакти на Борисов, а не само броят избиратели, му дават козове срещу другата десница, нещо, което се превръща във все по-важно за него.
Защото тази “друга” десница трудно може да спечели едни избори, но далеч не е лишена от шансове да отхапва по-малки или по-големи парченца от електоралната снага на ГЕРБ. Независимо дали като реформаторски блок, или като някакъв продукт на дясно инженерство, тя ще търси разширение към партията на Борисов. Ето защо вариантите за изход са два: или голяма коалиция (с експертна опаковка)
между ГЕРБ и БСП, която би имала лостовете да запуши развитието на това дясно, или коалиция със същото дясно, за да бъде постепенно удушено в прегръдките на големия партньор.
А и не бива да забравяме личните опасения на експремиера от започващо спускане по пързалката. Българските политици оплюват социолозите, но неизменно са втренчени в цифрите им. Борисов в по-голяма степен от всички е фиксиран в рейтинга си. Последните данни на “Галъп”, които го класират чак десети по доверие със скромните 20%, едва ли са го възхитили. (Борисов е пети по одобрение с 34% според данните на НЦИОМ – виж стр. 17 – б. р.). Не стига че лансираните от него Кристалина Георгиева, Плевнелиев, Фандъкова са напред, но и Станишев (!) да го изпревари, идва малко в повече и изисква нов курс.
Протестите не вдигат Борисов на гребена на вълната. Конформисткият вот се отлива. Мрежите по места, захранвани с власт, изпадат в колебание, когато власт вече няма. Недоволни претендират, че ще се отцепват. Най-хубаво за ГЕРБ, разбира се, са незабавни избори, за да може да се стегне и задържи наличното, а и да не допусне “другото” дясно да влезе във форма.
Ако избори обаче няма?
Плюсът на разбирателството с БСП за Борисов е, че неизбежно ще ограничи изваждането на истината за предишния мандат и ще укроти сега протичащите, не непременно в полза на ГЕРБ, корпоративно
-олигархични битки. Плюсът на съюз с десните е, че ще легитимира бившата управляваща партия като “нормален” субект в българската политика. А двете накуп (като изходни условия) ще удовлетворят политтехнолозите на прехода, които биха искали да бутнат ГЕРБ в коалиция с БСП, за да напомпат новите си десни проекти като алтернатива в условията на поощрявано напрежение и морално възмущение, и на евентуални избори догодина да ги пришият към компрометирано-сговорчивия ГЕРБ с мотото “бензинът твой, идеите наши”.
Пускането на Борисов във властта би имало положителна последица за страната, ако успокои политическата конфронтация. Заедно с това надеждата на 2013-а, че “може, п иначе може”, ще бъде напълно пропиляна. Борисов най-малко от всичко иска да види с очите си как изнасят празния му стол от залата. Той преследва своя интерес. Въпросът е: интересът на управляващата част от политическия елит съвпада ли с неговия.
Борис Попиванов