Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 22-ри юни 2013 г. в съкратен вариант.
Нивата на песимизъм падат с десет пункта за месец. Питани как оценяват личните си финанси, „ще става по-зле” казват една трета по-малко в сравнение с месец май. Как ще се промени общото икономическо положение? 11 пункта по-малко казват обичайното „ще се влоши”. Звучи като нелоша социологическа картина, а на всичкото отгоре е била и истина. Някъде докъм обедните часове на миналия петък.
Огромният имиджов гаф с Пеевски е унищожил мъничкия аванс на новото управленско формирование. За това говорят данните от редовното изследване на „Галъп интернешънъл”, свършило дни преди скандала. След избори винаги идва „меден месец” за управляващите откъм обществено мнение: подкрепата по инерция или от конформизъм расте, останалият в опозиция продължава да губи рейтинг, напрежението пада и т.н. Резултатите от редовното изследване през втората седмица на юни показват, че дори и този измъчен управленски формат е имал своя меден месец. Или поне месец с подсладител. Вярно, въобще не може да се сравнява с медените месеци на предишните.
Истински меден месец има само след щастлива сватба. Изборите не бяха това. Те не показаха новата голяма любов на българите, а по-скоро показаха, че старата любов не е изживяна. Уж е изгонена, но не можем да я прежалим. Демонстративно си е тръгнала, но само за да потърси начин да се върне. Класическа сцена.
Изборите бяха нещо като измъчен брак по сметка. И наместо нова булка дойде нещо, което повече прилича на домашна прислужница. Да свърши неотложната работа и да подреди къщата, докато българите залюбят някого другиго. Прислужницата обаче надцени ранга си и утре може и да не си намери работа.
Какво е загубено след скандала с Пеевски? Със сигурност –проценти рейтинг на управляващите, спокойствието на правителството, политическите перспективи на мнозина. С не толкова голяма сигурност – загубено може да се окаже и всичко по политическия терен. Защото признанието, че единственият начин да преборим лошите, е да сложим лош, означава, че институции няма. Окончателното осъзнаване, че зад партиите има лоши, които просто сменят предпочитанията си, означава, че и партиите не стават. Какво остава? Остават граждани – тях поне видимо ги има, макар и да изглеждат все по-видимо в София и по-невидимо другаде.
Но на какво да се надяват тези граждани, като не виждат нито партия, нито институции пред себе си? Появи се надежда в прокуратурата. Доверието в нея расте с 6 пункта в рамките на месец, а одобрението за Цацаров го нарежда сред най-харесваните публични фигури с 45 на сто дял на заявяващите доверие. Само че и той беше споменаван в разпрата Цветанов – Пеевски, може и да продължат да го споменават и това е изпитание за популярността му. Нормално високо остава и доверието към президента (49% преди избухването на скандала), само че и той вече е атакуван. За отбелязване, например, е и доверието към омбудсмана Константин Пенчев… значи и за него е време да се намери лоша приказка. Свидетели сме на сцена, която може скоро да заприлича на колективно самоубийство на всички видими авторитети в държавата. Друг е въпросът заслужено ли е то или не.
Къде са възможните алтернативи тогава? Протестите на млади хора в София и по-големите градове днес показват, че е възможен и нов „син” импулс. Но някак трудно ще му е да има повече от 300 хиляди гласа в скорошни избори, при това ако събере всичките си крила, отърси се от обичайните лица и развие легенда. Някъде в лявото също има ниша. Да, не е шега – след протестите от февруари стана ясно, че може да има редица леви искания и обществена енергия, които хич не припознават традиционната лява партия. Ако някой се кани да прави нещо в тази ниша, то вероятно ще е с онзи социален заряд, който се прояви на февруарските протести – потребителски права, реторика срещу монополи, млади лица. Който и да се пробва там, ще му е неудобно дори да се нарече ляв. За 24 години у нас така и не стана престижно някой нов да се обяви за ляв. Има на какво да се надява и новата националистическа формация на СКАТ, която може и да вземе и 200 хиляди гласа, ако изборите са скоро.
Всичко това обаче са хипотези, при това засягат само ъглите на политическото пространство, но не и сърцевината му. В сърцевината не се вижда нов Симеон, нов Сидеров, нов Борисов, не се вижда новата голяма любов на българите. А по традиция има търсене за новото.
След 2001 г. през 4 години започна да влиза нова алтернатива. През 2013 г. след огромна национална енергия, протести, въодушевление… произведохме пат. И на всичкото отгоре има опасност да го направим и пак.
Пита се къде може да бъде изпусната нагнетяващата се п?ра. В предстоящи нови политически субекти и форми е баналният отговор. Но най-вече в смяната на политическите поколения. Не толкова като възраст, колкото като стаж пред камерите и в институциите, като видима почтеност, като нови схващания за това що е политиката.
Един Станишев ще бъде освиркан, ако отиде на протест. Но един Кадиев, Стойнев, Стоилов? Костов би се замислил дали да отиде. Но Радан Кънев не. Примерите са произволни. Последните две години вече подействаха очистително сред познатите политици: БСП и ДПС пенсионираха някои от тях, Доган направи крачка назад, Станишев – крачка встрани с номинацията на Орешарски, Костов остана зад борда, Янев и мнозина „сини” също, по-рано и Първанов загуби голяма част от политическите си шансове. Едно цяло политическо поколение с различна скорост потегля към миналото. Днешните протести на млади хора в София показват ясно, че и остатъците от това поколение не са особено желани. Изтича му срокът на годност.
Това е големият смисъл на случващото се – цялата политическа прослойка, каквато я познаваме, си отива. С маниерите си, с ценностите си, със схващанията си за позволено и непозволено. Не става дума за буквално изличаване, но нито БСП, нито ГЕРБ, нито ДПС, нито „Атака” могат да се явят утре на избори в същия състав и вид.
След 2001 г. осъзнахме, че една партийна система в България е свършила. 2013 г. прилича на началото на края на втората.
Да, не се очертава нова голяма политическа любов. И слава Богу – това е крачка към нормалността. Политиците не бива да са голяма любов, а в най-добрия случай трябва да са добри домашни прислужници. Хайде, не прислужници, а икономи. Ако не си вършат работата, им се караме. Работата обикновено е много, затова нямаме против да се коалират. Когато крадат, викаме полицията. Докато са необходимо зло, траем ги. Щом станат излишно зло, гоним ги.
Такава трябва да е новата ни партийна система. Банална, невдъхновяваща, но май единствено възможна.
Първан Симеонов
Цитираните данни са от редовното изследване на „Галъп интернешънъл”, проведено между 6 и 13 юни 2013 г. ПРЕДИ скандалите. Изследването е представително за пълнолетното население на страната и обхваща 1012 пълнолетни българи чрез пряко интервю по домовете. Известно е като ежемесечен Политически и икономически индекс на „Галъп интернешънъл”® Максималното стандартно статистическо отклонение при 50-процентните дялове е ±3%. Методиката е сравнима с всички ежемесечни редовни сондажи на „Галъп интернешънъл” в България от 1992 г. насам.
