Борис Попиванов за парадоксите на отминалите избори

Публикувано във вестник „Земя“ на 20 май 2013 г. под заглавие „Парадоксите на отминалите избори“

Повечето от прецедентите на току-що проведените предсрочни парламентарни избори вече бяха споменати от наблюдателите. Някои от тях имат парадоксален характер, и заслужават да бъдат осмислени по-задълбочено. Нека хвърлим поглед на три парадокса, формиращи в голяма степен хоризонта на следизборната ситуация.

Често говорим, че след драматичното десетилетие на двуполюсния модел, което държеше хората на улицата, а политическите емисии – шампион по гледаемост, е настъпило успокоение и деполитизация. Всъщност от есента на м.г., като се мине през подготовката за референдума, дискусиите по неговия резултат, протестната вълна, оставката на кабинета, мъчителното раждане на служебното правителство, сигналите до прокуратурата, записите и коментарите на записите, та до края на май, градусът на политическо напрежение бележи забележително високи стойности. Девет месеца българското общество се занимава предимно с политически теми. Личи и във форумите, и в социалните мрежи, и в разговорите на лица, на които рядко им се случва да вкарват политиката в дневния си ред. И парадоксът от тази растяща в нервността си политизация се прояви на 12 май, когато пред урните излезе най-малкият брой избиратели в сравнение с всички парламентарни избори от началото на промените досега.

Най-мощната протестна вълна в България след зимата на 1997 извади под светлината на прожекторите проблеми, които твърде дълго време бяха държани на сянка, в кьошето. Тези проблеми не могат вече да бъдат заобиколени, и ще тегнат като Дамоклев меч над главите на политиците от всички разцветки. Антиелитарният импулс на протестите беше несъмнен. Отрицанието на всички партии доминираше в разнопорядковите искания на събралите се в десетки градове на страната. Настояването за промяна на статуквото звучеше и в отказа от разговори с политическите сили, и в лозунгите за нов политически модел, дори в твърде неопределените надежди за нови конституции и Велики Народни събрания. Резултатът на 12 май се пренася на другия полюс: за първи път след 1991 имаме парламент без нито една нова партия. През 1994 влезе Народният съюз, през 1997 Евролевицата, през 2005 „Атака”, а през 2001 и 2009 Народното събрание добиваше съвършено различен вид с нашествието на електоралните урагани НДСВ и ГЕРБ. А сега, както от февруари говорим за промяна, така през май излъчихме в законодателната власт партии от предишни парламенти. Формациите на протестиращите се загубиха в дъното на таблиците на ЦИК. Партии, тръгнали с големи амбиции да преобръщат партийния картел, като „България на гражданите”, не успяха да прескочат четирите процента, дори при тази общо взето рехава активност. Топката остава в досегашните структури и лидери.

В хода на последната година, макар и плавно, ГЕРБ губеше обществено доверие. Негативите на управлението избиваха през фасадата на строежите и се просмукваха през прерязаните ленти. Както и да оценяваме мотивите на експремиера Бойко Борисов, няма логика, според която да наречеш успешен мандат, прекъснат предсрочно поради масови народни протести. Едва ли някога в кратката история на тази партия е имало период, в който толкова свободно, открито и повсеместно да се е писало и говорило против нея, против нейната политика, против нейните методи на действие, против последиците от нейния мандат. Месеците март, април, май бяха наситени с непозната досега анти-ГЕРБ вълна. Ето го третият парадокс. За първи път в годините на новата българска демокрация една партия повтаря първото си място в изборното класиране. Защо и как са станали първи, е отделна тема, по която прокуратурата навярно има какво да сподели. При всяко положение обаче ГЕРБ се утвърди в големите градове, сред по-младите и по-високообразованите, сред хората с по-голям доход, изобщо в среда, която трудно се купува и контролира, освен с магията на думите. В този голям, трети по ред парадокс, се крие един не по-малко съществен – за първи път съществуват реални изгледи партията победител в парламентарен вот да не бъде в състояние да сформира кабинет.

Какви изводи можем да си направим от всичките тези особености на националната политика? Ясно е едно. Избирателят наистина търси промяна. Но той не видя такава промяна сред регистрираните за участие в изборите формации, и предпочете или да пасува, или да даде гласа си за големите партии. Вярно, че още в началото на кампанията на вниманието се натрапваше рекордът – въпреки по-тежките условия и изисквания за парични депозити и 7000 подписи, в ЦИК се регистрира най-големият брой партии и коалиции за времето след 1994, цели 45. Но цялото това разнообразие от оферти към гласоподавателя, започващо от Съюза на комунистите с тяхното убеждение, че всеки момент Тодор Живков ще дойде отнякъде и ще вземе камшика, и стигащо до БДФ с тяхното наследство от легионерското движение и възхвала на фашизма през 30-те, не се оказа достатъчно, за да бъде припозната вдъхновяващата партия на бъдещето. В крайна сметка тежките задачи, които България предстои да решава, остават на плещите на четири формации с немалък политически опит, но и с определено обществено недоверие: ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС и „Атака”.

Новото в българската политика по правило го възприемаме в персонални и организационни измерения. Ново е да има нови партии. Ново е да има нови лидери. Ново е да търсим спасител с месиански внушения или дясно с европейско лице. А на практика на тези избори хората се произнесоха не толкова за нови политици, колкото за нови политики. Ако политиците са в състояние да ги осъществят. Това е авансово доверие, което много лесно и много скоро може да бъде оттеглено. По всичко личи, ГЕРБ няма да може да сформира кабинет, защото в политическия ни живот са твърде добре известни практиките, с които бившата управляваща партия се отнася към партньорите си. Няма как „Атака” да не помни какво поведение ГЕРБ поддържаше спрямо тях в предходния мандат и как за една бройка парламентарната им група не се разпадна и не бе доведена до обезличаване. Няма как в ДПС да не си дават сметка до какви шеметни нива на българо-турско сътрудничество и отстъпки пред югоизточната ни съседка са готови да стигнат ГЕРБ, за да ги изместят от смесените райони. Няма как БСП да приветства традицията ГЕРБ да я разглежда като боксова круша, в която отреагирва собствените си неудачи на властовото поприще. Миналото на ГЕРБ наистина не отива 120 години назад, но е достатъчно еднозначно, за да изпълва с надежди другите политически сили. Партньорството с ГЕРБ за нова политика може на пръв поглед да изглежда обещаващо, предвид на значимия парламентарен ресурс, но миналото носи съмнението, че първо, нова политика от тяхна страна е възможна, и второ, че те ще се преборят с изкушението да я провеждат за сметка и във вреда на другите партии.

ГЕРБ е в изолация. Истината за тази изолация не може да бъде прикрита. Каквито и отстъпки да прави ръководството (съгласни са и на коалиции, и на всякакъв тип управление, предават свещения имунитет на Цветанов, обещават подкрепа), те не изглеждат елемент от политическа стратегия, а израз на паника от загубата на властта. Хаотичните и логически несвързани действия от 12 май насам го доказват. Бягството от пресконференция в изборната нощ беше показателно. Амбицията хем да предлагаш правителство, хем – уникално за световната демократична практика – партия победител да иска касиране на изборите, също не говори добри неща. Звучи като тавтология, но е факт – силата на ГЕРБ е в тяхната сила. Когато вървят успешно напред, са много ефективни и медийно, и обществено. Когато започват да губят, умножават обърканите и безпомощни ходове. А точно те ще ги свличат надолу. Шансът на ГЕРБ досега беше във внушението за воля, за успех, за победа, за ред, за дисциплина, противопоставени на хаоса, слабостта, лутането. И в кампанията, и след нея бившите управляващи не съумяха да защитят запазената си марка. И ако мнозина упрекват Сергей Станишев, че в изборната нощ се е държал като победител, всъщност една голяма победа бе извоювана от него през последните 2 години и документирана именно на 12 май – извади БСП от традиционната й изолация в българския политически живот, и вкара ГЕРБ в такава изолация. В годините на прехода всяка политическа сила е била предпочитана за партньор пред БСП. Днес, обратно, предпочитат БСП пред други. Отварянето настъпи не само към партиите, но и към синдикати (враждебни на левицата през целия изминал период), анализатори, неправителствени организации. Социалистите имат шансове, на каквито по-рано не можеха да се надяват.

Банално е, но в следващите дни и седмици най-важният въпрос става въпросът за властта. Когато няма ясна власт и отговорност, българското общество често е склонно към анархизъм. А безвремието, в което можем да изпаднем, отдалечава решаването на повдигнатите от протестите тежки проблеми и дори ги задълбочава. Ето защо е важно час по-скоро да се избере правителство и то да атакува в краткосрочна перспектива най-важните теми в обществения дневен ред. Ще зависи от чувството за отговорност на президента, който в тази ситуация е длъжен да не бави връчването на проучвателни мандати. Ще зависи и от съзнанието на поне три от парламентарните сили, че има по-важни неща за България от неуредените отношения помежду им. Състави ли се бързо кабинет и покаже ли той воля да бъде истинско програмно управление, а не евтино преиздание на някаква тройна коалиция, след по-малко от година някои ще трябва да мислят за нова голяма десница.

Борис Попиванов


Не пропускайте

От Мрежата