Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 3-ти юни 2013 г. под същото заглавие.
Предаването на властта мина, служебното правителство се отчете и всички обърнаха поглед към перспективите и действията на новия кабинет. Едва ли е случайно, че толкова лесно оставяме назад късото време на Марин Райков. В неговите 78 дни слава сякаш нямаше нещо особено въодушевяващо, та да бъде припомняно и цитирано като поука и напътствие за бъдещето. Третият служебен кабинет в новата ни демократична история се оказа различен от предходните два. И Ренета Инджова, и Стефан Софиянски успяха с мимолетния си престой в изпълнителната власт да внушат усещане за промяна, за оттласкване от някакво безвремие, за решителност, за нови надежди. Трудно е един служебен кабинет да направи много повече от това, но и то не е за подценяване.
Последният, трети по ред, не можа да се похвали с подобно ярко присъствие.
Основната и централна заслуга на кабинета “Райков” е, че го имаше. Защото в сложните и напрегнати февруари и март България се нуждаеше от управление. Борисов беше побързал да се оттегли от отговорност, властвайки в оставка. Протестите се разрастваха, исканията радикализираха, недоволството се трупаше. Конституционният ред за промяна трябваше да проработи, а той се бавеше. Президентът Плевнелиев дори се оплака, че кандидатите му за премиер ги “отстрелват”. Асоциациите, които навява използваният глагол, далеч не вдъхваха особен ентусиазъм за политическата реалност в страната и нейните движещи сили. Така че формирането на кабинета на 13 март беше безспорно положителна и необходима стъпка, призвана да покаже, че има държава
и тя притежава механизми за справяне с кризисни ситуации. Плевнелиев и тогава, и при връчването на мандатите по-късно, показа, че съзнава и си носи отговорността, или по собствените му думи “кръста”.
При встъпването в длъжност пред кабинета бе очертана – и от президент, и от премиер – доста амбициозна програма, подобаваща повече на излъчено от парламент правителство, отколкото на служебно. Разбира се, очакванията вървяха най-вече в две посоки: да успокои острото социално напрежение с конкретни мерки и послания и да подготви и проведе честни избори.
Ако под успокояване разбираме спадане на протестната вълна, случи се. Някои неща започнаха да се правят незабавно. Изборният борд при премиера реално тръгна да функционира и създаде определена публичност на работата и опасенията на наблюдателите на изборния процес, макар че точно по изборите се размина със събитията. Замислените обществени съвети при правителството и отделните министерства нямаха толкова щастлива съдба. Може би когато нямаш общество на улицата, няма защо да го каниш в институциите. Исканията на хората за борба с монополите не бяха придвижени твърде енергично. Кабинетът предложи на Комисията за защита на конкуренцията да издаде кои са тия монополи, комисията се позова на досегашните си решения, и толкова. Деликатното (международно и национално) положение с ЕРП-тата и енергетиката като цяло също предизвика съвсем минималистични ходове.
Правителството отново избегна ясното послание и прехвърли топката на Световната банка и Еврокомисията за мониторинг. За парите на държавните предприятия бяха приети правила, и това е навярно най-важното наследство на Райков, но по-широка публичност, уви, добиха само едни справки с проценти, където абсолютните стойности на депозитите дискретно липсваха.
Нерешителността се превърна в емблема за кабинета Райков. Нелоши замисли не стигнаха доникъде, не само заради малкото време и враждебната медийна среда, както системно настояваше премиерът, но и защото не бяха изнесени ясно и категорично пред хората и защитени като конкретна позиция на властта. Позиция на властта за 78 дни ние почти не чухме и не усетихме. Нямаше я и в случая Михаил Константинов, и по въпроса за състоянието на държавните финанси, и в нощта на изборите, когато в няколкото часа между обявяване на екзит половете и пресконференцията на БСП сякаш държавата изчезна, а разни екзалтирани субекти се разпореждаха пред цял свят с трибуната в Международния пресцентър. Да, правителството се погрижи изборите да бъдат проведени и има известни основания да твърди, че недоволни все ще има
Заедно с това как да отрече, че обясненията му за намерените бюлетини в Костинброд като нормален технически брак бяха опровергани не от някой друг, а от прокуратурата. Марин Райков нито успя да се разграничи от подозренията, че е капитан на “Б” отбора на ГЕРБ, нито извоюва авторитет в “А” отбора, където поискаха изборите да бъдат касирани и с това дадоха най-тежката институционална присъда за един служебен кабинет.
Кабинетът “Райков” имаше някои сполучливи идеи, а и умело констрастираше на растящата политическа истерия в България. Видяхме, че един премиер може да се държи възпитано и спокойно. Но пък той сам подсказа своя политически и управленски таван с автономинацията за посланик.
Борис Попиванов
