Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през март 2013 г.
Основни събития
- Остра финансова криза в Кипър разтърси еврозоната. Фалитът беше избягнат с помощта на Международния валутен фонд и Европейската централна банка при тежки условия (вкл. еднократен данък от 30% за депозити над 100 хил. евро).
- Предсрочно приключи дейността си 41-ото ОНС. Насрочени са парламентарни избори за 12 май. Президентът Росен Плевнелиев назначи служебен кабинет с министър-председател дипломата Марин Райков.
- Новият кабинет формулира като приоритети провеждането на честни избори, разплащания и насърчения за малкия и средния бизнес, политиката на доходите. Премиерът Райков сформира междуведомствена работна група за създаване на правила за банково депозиране на средствата на държавните предприятия. Отхвърлен е призивът на опозицията за ревизия на кабинета Борисов.
- Мажоритарният собственик на Корпоративна ТБ (в която са депозирани най-много авоари на държавни предприятия) Цветан Василев обвини в интервю президента, че обслужва кръга „Капитал”. Президентът Плевнелиев беше атакуван от политиците Яне Янев и Волен Сидеров, както и от журналисти от пресата на Делян Пеевски.
- Вълната на протести в страната спадна, без да е напълно приключила. Пет самозапалвания завършиха трагично. По повод смъртта на Пламен Горанов от Варна бе обявен национален траур.
- Политическите партии (71) се регистрираха за участие в изборите, а ЦИК допусна 63 от тях. Подреждането на листите предизвиква различно по степен вътрешно напрежение във водещите политически сили. Формират се усилено предизборни коалиции.
- ГЕРБ и „България на гражданите” обявиха своята програма за управление. БСП и „България на гражданите” и съобщиха водачите на листите си. ГЕРБ се стреми към самостоятелен втори мандат, БСП говори за „програмно”, ДПС – за „коалиционно” правителство.
- Създадени са няколко граждански движения на протестиращите за бъдещо политическо участие: Движение за граждански контрол, две формации, ползващи името „Орлов мост”, „Българска пролет”, „Освобождение”, „20 април”.
- Бившият министър Мирослав Найденов (след сигнали от БСП) беше обвинен по три дела за корупция, принуда и служебна злоупотреба.
- Лидерът на БСП Сергей Станишев изнесе подробна информация за масирано незаконно подслушване на политици (вкл. президента), бизнесмени и журналисти, осъществявано от служба на МВР. Бившият вътрешен министър Цветан Цветанов отрече обвиненията като „лъжа”, без да навлиза „в режим на обяснение”. Прокуратурата започна проверка.
- Лидерът на РЗС Яне Янев обвини министрите от служебния кабинет в документни измами.
- Ръководителят на борда на „Информационно обслужване” проф. Михаил Константинов се раздели с поста си след политическо изказване, което сам определи по-късно като „глупаво”.
- Социологическо проучване, даващо двукратна преднина на ГЕРБ пред БСП, стана повод за скандал в професионалната общност и в медиите.
- Кметът на Варна Кирил Йорданов бе принуден да подаде оставка.
- Димитър Токушев е избран за председател на Конституционния съд.
- По данни на БСК реалната безработица у нас надхвърли 19%, а младежката – 44%. Според информации на Евростат България е най-застрашената от бедност и социално изключване страна на ЕС, в която са пет от шестте бедстващи региони. България е страната с най-малко бракове, най-висока депопулация, най-ниска иновативност.
- От началото на април се повишават пенсиите (до 9.8%), пада цената на парното и топлата вода (от 3.8% до 6.5%), на природния газ (с 3.89%).
Значение
- Драматичните събития в Кипър показват, че Еврозоната (а с това и ЕС) продължават да бъдат на кръстопът. Дисбалансът на банковия сектор и реалната икономика не е само в Кипър, макар че там е особено драстично изразен. Решението за Кипър е частен изход, който само подчертава потребността от нова крачка в политическата интеграция. Закъснението консервира проблема и провокира ръст на популистки радикализъм. „Островът на Афродита” излъчва евронегативизъм. Усилват се антиимигрантски настроения – не само във Великобритания, но и в Германия.
- Политическият март се структурира от предстоящите избори. И президентството, и правителството, и политическите партии, и протестиращата улица се обръщат с лице към предсрочните парламентарни избори, които ще имат – осъзнато от всички, макар и по различен начин, особено значение.
- Динамиката на събитията през месеца замъглява основния факт: хората излязоха на улицата в протест не срещу ГЕРБ, но срещу резултати от управлението на ГЕРБ. Проличава, че избраният курс на бившите управляващи – стъпка встрани и непоемане на отговорност – е партийно целесъобразен, но твърде рисков за държавността.
- Равносметка на протестите: промениха се социално-психологическата обстановка и политическият дизайн. Ново правителство, предсрочни избори, промени в дневния ред и кадровото представяне на политическите партии. Социалните акценти влизат в институционни намерения и партийни програми. В същото време нито един от поставените проблеми не е цялостно решен. Отливът на протестната вълна може да премине в нов прилив.
- Служебното правителство засега не опровергава съмненията, че стои близо до бившите управляващи от ГЕРБ. Пред ГЕРБ същевременно стои риск от вътрешен конфликт, породен от избухналия огън между различни медийни и бизнес лобита.
- Въпросът с честността на изборите остава проблематичен в очите на общественото мнение. Не бяха извършени промени във висшето ръководство на МВР; за сметка на това в последните дни на кабинета „Борисов” бяха сменени редица регионални директори на МВР. В 31 районни избирателни комисии председателите са от ГЕРБ.
- Кампанията фактически започва с водещо значение на партиите, срещу които се протестираше, в условията на тежко взаимно недоверие и изгорени мостове между тях.
- Мъчително раждане на политическо представителство на протестиращите. Очертават се полюси като автентичното „Движение за граждански контрол” и псевдостудентското движение с лице… Христо Стоичков.
- Допълнително форсиране на конфронтацията дава шанс на по-радикалните и оставя в сянка по-умерените формации. Засилва се говоренето за нови предсрочни избори след предстоящите.
- От съществено значение е какъв тон ще бъде зададен на кампанията: дали ГЕРБ ще наложи своята визия за битка на „реда” срещу „хаоса” и „безотговорността” или въпросът ще се измести към оценка на резултатите от досегашния мандат.
- БСП извежда на този етап като основно свое оръжие сериозно обновяване на листите и засилена анти-ГЕРБ реторика.
- Прокуратурата става важен фактор в политическия процес.
- Симптомите на икономическа и финансова криза в България се задълбочават, но остават в периферията на обществените дебати. Политическите послания по тези въпроси са все още дефицитни и неадекватни.
- Самозапалванията осветяват дълбока морална криза, опасна за състоянието и перспективите на българското общество.
Проблемните възли
Кипърското „евротресение”. Буреносните политически събития в България изместиха вниманието от европейските процеси, а март беше твърде важен за ЕС. Черните облаци, струпали се над Кипър, не водят до драматична буря, но за пореден път поставят въпроса за регулацията на банковия сектор и финансовите потоци. Прекалено раздутият банков сектор на островната държава сега ще трябва да се свие и да намали два пъти своя дял от БВП. Но проблемът не е само кипърски, макар че с офшорното разгръщане (и „пране на пари”) там стана най-остър. Взаимоотношението между финансите и реалната икономика е деформирано и тази диспропорция има първостепенно значение за кризата в еврозоната. Дерегулацията позволи сливане на депозитни с инвестиционни банки и с осигурителния бизнес. Мащабът и силата на банките станаха изключителни. Първите пет френски банки разполагат с авоари, които три пъти надвишават БВП на Франция! Проблемът със самото присъствие на Кипър в еврозоната също е частен случай, който осветлява фундаментален проблем: еврото е (обща) валута без (обща) държава. Валутното обединение изпревари политическия съюз. Критериите на Маастрихт не предвиждаха необходимите правила – и ограничения, за използването на единната валута. През този коридор минаха и Гърция, и Кипър, за да стигнат до ръба на икономическата пропаст.
Практиката в различни държави-членки периодично – и болезнено – потвърждава правилността на възприетия от лидерите на ЕС подход: задълбочаване на финансовата и данъчната интеграция е пътят към преодоляване на рисковете от „внезапно” разразяване на кризи. Антиимигрантската истерия във Великобритания, от която българските граждани са пряко потърпевши, взима нови форми и трайно се настанява в политическия дневен ред на страната. Проблемът със свободното движение на хора и с европейския пазар на труда очевидно се нуждае от нови решения, които биха стопирали лесните изкушения за национал-популистки кампании. Видимо ЕС среща затруднения и при формирането на по-ефективна политика спрямо случващото се в Унгария, където планомерният курс към авторитаризъм на правителството на Виктор Орбан навлезе в нова фаза с поредните конституционни промени. Тежката политическа криза в Италия също е предизвикателство за Брюксел, защото извежда на непознато доскоро челно място общото недоверие в институциите и кризата на представителството. Непосредственото бъдеще на четвъртата икономика в Съюза не изглежда розово. Липсата на конкретни решения от срещата на Европейския съвет на 14-15 март ясно подсказва, че европейските лидери още не могат да стигнат до консенсус нито по основните въпроси, нито по многобройни по-малки казуси, които периодично внасят напрежение в европейската политика.
Президентът в нова роля. За първи път от избора си през ноември 2011 президентът Росен Плевнелиев играе толкова важна самостоятелна политическа роля. Тя проличава не само от конституционните му правомощия да назначи служебно правителство, но и от програмата, която той му начерта при встъпването в длъжност, а също и от факта, че за първи път от влизането на България в ЕС държавният глава представлява страната на регулярните срещи на върха на Европейския съвет. Още при номинирането на Плевнелиев за президент коментаторите отбелязваха неговата сговорчивост, склонността му да се съобразява с волята на тогавашния премиер Борисов. Заедно с това не може да не правят впечатление систематичните атаки, на които е подложен президентът именно в трудните седмици по съставяне на кабинет и начало на неговото управление.
В най-новата си история България имаше на два пъти служебно правителство, назначено от президента. И двата случая обаче са различни от сегашния. И през 1994, и през 1997 беше невъзможно изборът на кабинет да се свързва с преди управляващата партия и нейния стремеж към нов мандат. През 1994 кабинетът на Беров не беше партиен, а през 1997 масовото недоволство изключваше всякакви кадрови комбинации с падащите от власт социалисти. През 2013, напротив, веднага изникнаха подозренията, огласени и от опозицията, и от анализаторите, за „втори кабинет” на ГЕРБ.
Първоначалната заявка на Плевнелиев сякаш бе призвана да неутрализира тези подозрения. Многозначителното му изявление, че бави указа за ново правителство поради това, че кандидатите за премиер ги „отстрелват”, бързо бе интерпретирано с желанието на ГЕРБ да установи контрол върху новата власт, като й наложи „правилните” хора. Обявеното мото на кабинета – „За Европа, за демокрация, за икономическо развитие” – също можеше да се възприеме като деликатно дистанциране от ГЕРБ. Когато мислим за ГЕРБ и Европа, се сещаме за еврозоната и Шенген. Когато мислим за ГЕРБ и демокрация, се сещаме за изборите през 2011. Когато си мислим за ГЕРБ и икономическо развитие, не се сещаме за нищо. Многозначително послание се съдържаше и в издигането на новия социален министър в ранг на вицепремиер, след като дори ГЕРБ напоследък започнаха да признават, че социалната политика им е била „ахилесова пета”.
Реално ли е обаче дистанцирането?
Служебното правителство. Повечето нови министри, в т.ч. и самият министър-председател, са заемали важни позиции в системата на изпълнителната власт при Борисов. На поста си остават мнозинството (вярно, не всички) заместник-министри, които реално контролират отделните ресори на управлението. Запазени са и областните управители, които имат и пряко отношение към изборния процес. Обяснението, че мандатът на служебния кабинет е твърде кратък, за да прави необходими по-съществени промени, е само частично приемливо. От гледна точка на посланията, премиерът Райков показва сдържаност и такт, но все пак по-скоро близост до предишните управляващи, отколкото до съдържателна безпристрастност. И президентът, и премиерът категорично се противопоставиха на основното искане на опозиция и протестиращи за ревизия на състоянието на държавата и особено на нейните финанси след края на кабинета Борисов. Едва ли може да се приеме сериозно аргументът, че ако трябва да се даде оценка на ГЕРБ, то би следвало да се оцени и Тройната коалиция, сякаш три и половина години ГЕРБ не се занимаваше именно с такава оценка. „Няма да давам оценка” като принцип не се „връзва” и с единствената персонална квалификация, която Райков си позволи, като нарече Борисов „силен, а не силов политик”.
Още в церемонията по представянето му като премиер Марин Райков направи изявление, което звучеше странно за един дипломат. В условията на продължаващи масови протести той изтъкна, че сме чули (минало време) гласа на протестиращите, сега трябва да чуем (бъдеще време) „мълчаливото мнозинство” от българския народ. Това противопоставяне на „протестиращи” и „народ” се задълбочи допълнително. Вероятно в опасение от протестите, Райков и министрите му в първите дни декларираха намерения за анализ на монополите, за социални плащания, дори за по-висок дефицит и вземане на заем (идея, лансирана от еврокомисар Кристалина Георгиева). С утихването на протестите тези неща тихомълком изчезнаха от дневния ред, а еврокомисарката се отказа от думите си. Натрапчиво ги изместиха лозунгът за финансова стабилност и оправданието за заварен бюджет и липса на парламент. До голяма степен това не е изненадващо, след като финансовият министър е известен с неолибералните си възгледи и е член на Съвета на Института за пазарна икономика. В ситуацията, в която БСП се обявява за радикална лява промяна, а ГЕРБ пропагандира социален завой, служебното правителство неусетно се оказва по-дясно от целия политически спектър.
Във външнополитически план новото правителство стои по-стабилно. На фона на постепенната изолация, в която изпадаше Борисов, отворените врати на европейските лидери за Марин Райков са положителен сигнал. Новият глава на изпълнителната власт бързо осъзна отговорността, която носи за образа и международното присъствие на България. Така премиерът Райков коригира дипломата Райков. Ако в качеството си на посланик той бе заявил, че в България има „определено разочарование” от това, че ЕС не е включил „Хизбула” в списъка на терористичните организации, то като премиер застана зад решението да не се поставя този въпрос пред ЕС. Подобно преминаване от американски към европейски позиции в конкретен, но важен казус едва ли може да се смята за случайно. Последвалите промени в позицията на Германия и Франция не намаляват значението на този факт. Поредицата от въпроси и предложения, поставени от Райков на първото му посещение в Брюксел (младежка безработица, енергиен сектор, разплащания с евросредства) контрастират с традиционната пасивност на Борисов при подобни визити.
Служебното правителство не получи не само своите 100 дни, но и 100 часа. Критиките към него ескалираха до степен премиерът да обобщи, че единственият консенсус сред политическия елит е да удря по кабинета. Съществува вероятност изострената атмосфера на нападки да се дължи на внезапно разгорялата се наново битка между различни, като цяло гравитиращи около ГЕРБ медийно-корпоративни лагери. Обвиненията към Райков, че правителството му е кабинет на кръга „Капитал”, тезата на президента, че най-важно е да се разкрие монополът в медиите, интервюто на банкера Цветан Василев и най-вече решението на премиера да създаде работна група, която да провери доколко ефективно се съхраняват средствата на държавните предприятия, попадат в общ контекст. Отдавна констатирано от нашия институт е напрежението, породено между две групи във вече бившата управляваща партия, условно наречени „вътрешна” и „външна”, Цветановска и Дянковска. Ще бъде пресилено да обобщим, че президентът Плевнелиев и премиерът Райков играят открито на страната на „външните” срещу „вътрешните” (нещата със сигурност са по-сложни), но при всяко положение дейността на новия кабинет влиза в общата рамка на изостряща се медийно-корпоративна война и вече няма как да остане неутрална.
Отливът на протеста. След „зимата на недоволството” март донесе доза пролетно успокоение и постепенно затихване на протестите в цялата страна. Нееднородността на протестиращите групи, различните каузи, прекомерният бум на мащабни и нереалистични политически искания, властовите промени и изместващият се фокус на медиите към стартираща предизборна кампания са само част от факторите, които обясняват изпразването на улиците и площадите.
Протестните движения имат определена логика, валидна и за най-мащабните (като „Солидарност”) и за по-скромните (като „Орлов мост”). Започват с мощен, вдъхновяващ и заразителен импулс на отрицание. Кулминират, принуждават институциите да се съобразят с тях. Достигат до (или близо до) властта. От тази височина се разкриват различни перспективи – и идейни, и персонални. Единството се губи. Започва фрагментация. Акцентите се променят: от спонтанността към организацията, от масата към лидерите, от емоциите към политическия разум, от патоса на отрицанието към позитивната визия.
За да се измине пътят от аморфно масово движение до политическа организация, е необходимо време. Българските протестиращи не го получиха. Кулминацията беше форсирана „отгоре”. Получи се странен и до известна степен объркващ резултат. Протестиращите получиха едновременно и повече, и по-малко от това, което искат. Не искаха предсрочни избори, но ги получиха. Искаха премахване на монополите, но не се случи нищо повече от въпросителна пред лиценза на ЧЕЗ. Така се стигна до мартенската формула: протестите стихват – напрежението остава.
В края на март изглежда, че февруарският бунт е имунизирал партиите: „разболя” ги за кратко, за да им създаде антитела. На първия ред на предстоящите избори се явяват именно онези формации, които вкупом бяха отричани от улицата. Но промяната е несъмнена. Не само защото без протест нямаше да има предсрочни избори, но и защото, искат – не искат, партиите смениха своята реторика и послания, принудиха се да вземат без изключение социален завой, на който мнозина от тях бяха чужди до преди броени седмици. Говоренето за ръст на доходите и за стимулиране на стопанско съживяване стана повсеместно. Редица политически субекти отвориха своите листи за представители на протестиращите. Някои се помъчиха дори да си присвоят гражданската енергия и да „бабуват” на създаването на нови „протестни” партии. Политическото инженерство общо взето жъне неуспех, преди всичко заради натрупаното недоверие към политически проекти. Това недоверие удря не само „инженерите”, но и опитите за сформиране на автентични формации на протестиращи. Лидерите на протеста попаднаха в парадоксална ситуация. От една страна, ясно е, че обществените искания няма как да се реализират само през улицата, че трябва да намерят път към политическата система. От друга страна, привържениците им се отдръпват при самото споменаване на думата „партия”. Това усложнява неимоверно задачата и силно намалява шансовете на някоя от нововъзникващите формации за парламентарно участие. На този фон следва да се оценят оригинално намерените решения от някои лидери (Ангел Славчев, Дончо Дудев): участие не чрез консумиране на властта (и нейните привилегии), а чрез граждански контрол върху властта.
ГЕРБ: „Имаме воля”! „Воля за власт” или „воля за реформи”? С оставката на кабинета Борисов направи силен ход в отслабваща позиция. Вместо да изчака напрежението и недоволството в обществото да расте и да се излее в протестен вот срещу властта през юли, ГЕРБ внезапно се изтегли от управлението и положи усилия в две посоки. Първо, да се минимизира загубата от напускането на властта. Бягството от отговорност е представено като акт на героична отговорност. Борисов спасява нацията от проливане на кръв. Парадоксално, оставката на премиера е експонирана като най-голям повод за гордост. Наред с това, където е имало проблеми, те не са резултат от погрешна политика, а се дължат на конкретен виновник – бившия финансов министър Симеон Дянков. Нормалното за процедурата връщане на мандати от страна на БСП и ДПС е окачествено като „дезертиране от властта”. Втората задача е да се максимализират предимствата от оставката. Откриха се възможности на сцената да се появят нови актьори, без да се променя основният сюжет на пиесата. При редовен вот не беше възможно Цветанов отново да бъде вътрешен министър и председател на предизборния щаб. Сега Цветанов запазва влиянието си в МВР и може пряко да ръководи кампанията.
ГЕРБ поема към изборите с лозунга „Имаме воля”. Личи стремежът да представи пред публиката кампанията като битка на „реда”, „силата”, „стабилността” срещу „хаоса”. Хаосът е на улицата, когато България има нужда от стабилност и избягване на авантюрите. За хаоса допринасят БСП и ДПС, които правят „заговори”, включително и при отчитане на сметките за ток, организират улични „метежници”, не се поколебават да прибягнат дори до поръчителство на убийство. И необходимостта от повече ред и твърда ръка на трето място следва да произтече от служебното правителство, което далеч не излъчва същата решителност и в което едва ли страната привижда идеала за волево управление.
ГЕРБ се опитва да бъде опозиция на самата себе си. В програмата й са заложени мерки за стимулиране на малкия и средния бизнес, подкрепа за майчинството, борба с безработицата, диаметрално противоположни на провежданата от 2009 насам политика. Човек би могъл да реши, че партията иска втори мандат, само за да поправи грешките от първия. Отхвърляйки отговорността за случилото се досега, за герберите е много важно да не бъдат разглеждани като актуално управляващи. Ето защо те дори обвиняват служебния кабинет в популизъм и се стремят да се разграничат от сегашното състояние на нещата. Обратно на обичайните си привички, лидерът на ГЕРБ страни от медийни изяви. В контекста на изключително динамични процеси, негативни кампании, успешни или недотам сполучливи действия на различни политици Борисов е онзи, който трябва да въплъщава стабилността и да вдъхва увереност. Както в пиесите на Калдерон кралят се явява като въплътен deus ex machina, за да разсече възела на всички противоречия, Борисов трябва да се появи в подходящия момент, за да съедини разкъсаните нишки на политическата реалност и да предложи на обществото правилен разказ за събитията.
БСП: ново лице и/или нови лица? След изявлението на лидера Сергей Станишев, че няма да бъде премиер при евентуална победа на изборите, втора силна крачка се оказа разпределението на водачи на листи в страната. Това е най-голямото кадрово обновление за БСП след катастрофата при Жан Виденов през 1997. Знакови имена като Румен Овчаров и Румен Петков за първи път липсват, Борислав Гуцанов, срещу когото имаше недоволство във Варна, също не е водач, няма ги Асен Гагаузов, Емилия Масларова и т.н. Трета стъпка е номинирането на Пламен Орешарски за кандидат-премиер – човек, партийно необвързан с БСП, но пък единственият финансов министър в най-новата ни история, срещу когото не са се създавали масови настроения. ГЕРБ реагира нервно и грубо, реакция, която само подчерта колко успешна е акцията на „Позитано”. След провала на Дянков социалистите не биха могли да се прицелят по-сполучливо в „ахилесовата пета” на своя основен противник. Знаково е намерението на партийното ръководство да излезе по нов начин пред избирателите. Разбира се, това е нож с две остриета, защото неубедителен резултат със сигурност би довел до търсене на отговорност от председателя. Тепърва предстои да се види как ще се сработят новите водачи на листи с местните структури. Възникналото напрежение спрямо партньорите от Коалиция за България и т.нар. „гражданска квота” също показва, че ситуацията на „Позитано” не може да се идеализира.
Ръководството не може да не отчита, че февруарските протести бяха не само срещу управляващите, но и срещу всички останали „партии на прехода”. Подобни настроения безспорно съществуват и сред поне част от „мълчаливото мнозинство”. Същевременно реален факт са избиратели, които ще гласуват за БСП само защото са срещу ГЕРБ. По тези причини тонът на червената кампания вероятно ще бъде усилие да се овладее вотът анти-ГЕРБ. Неблагополучията в „България на гражданите” и неяснотата около партиите на протеста улесняват значително тази задача. Действията срещу Мирослав Найденов и информацията за подслушването могат да се тълкуват като крачки в тази посока. Разобличаването на предишната власт на този етап изглежда по-печеливш ход, отколкото изтъкване на собствени достойнства, които биха могли да станат обект на критична оценка от страна на обществото. А и общият противник създава повече възможности за бъдещи партньорства, отколкото позитивното самопредставяне като основна опозиционна сила.
СДС и ДСБ: традиционни проблеми пред „традиционното дясно”. Политическият процес не работи в полза на „старите десни”. Поведението и на двете формации представлява стъпка надолу спрямо предишните им послания. Ако по-рано те се представяха като наследник на „старото” СДС, което изважда България от кризи и вдъхва надежда на милиони, днес като че ли битката е кой ще бъде наследник на разтрогнатата от самите тях и компромисно създадена Синя коалиция. ДСБ заедно с „Единство” търсят формула за изборно представяне, която да внушава на хората, че става дума за „сините”, а не за нещо друго, докато СДС настоява, че представлява в истинския смисъл на думата бившата коалиция, защото обединява четири от петте съставили я преди четири години партии. Общият знаменател и на „старото”, и на „новото” поведение е търсенето на опори в миналото. По въпроса за бъдещето СДС само твърди, че ще е носител на „голяма промяна”, без да я конкретизира; ДСБ повтаря, че изборът е между искане за национализация и „страна, свободна от комунизъм”. Подкрепата, която Иван Костов дава за служебното правителство, е индикация, че негово намерение е да търси политическо бъдеще във формати, близки до тези, които президентът Плевнелиев инициира. Жизненоважно за постигане на подобна цел остава влизането в парламента. За Емил Кабаиванов остава единственият шанс да търси допълнителни коалиционни партньори.
/p>
„Атака” щурмува… Значителният ръст на доверие в партията на Сидеров, регистриран в социологически проучвания и онагледен от ТВ канали, изглежда напълно закономерен. Не само защото промяната на обществените нагласи обслужва по-радикалните формации, но и защото партията отдавна говори неща, които една немалка част от българското общество си мисли – и за проваления преход, и за нуждата от държавна намеса, и за грижата за бедни и пенсионери, и за националното достойнство. Проблемът е, че в електоралната борба радикализмът е както плюс, така и минус. Много хора могат да мислят като Сидеров, но това не значи, че ще гласуват за него, дори да им се струва прекалено радикален. Приливът на подкрепа през последните седмици донякъде се дължеше и на по-умерено и точно поведение, чуждо на самоцелните ефекти. В края на месеца положението се промени. Почувствал се на гребена на вълната, успокоен за собственото си влизане в парламента, Сидеров прекрати започналото сътрудничество с ВМРО, премина в остри атаки срещу президента и правителството, влезе в сцени, характерни за неговото публично присъствие от миналото. Премиерът Райков го покани на лична среща, Сидеров отказа а след това с група бабаити опита да разбие вратата и със сила да влезе на заседание на Министерския съвет. Поведението на щурмовак може да му изиграе лоша шега при равносметката на електоралните предпочитания.
Заключение
Предизборната кампания ще се провежда при затихнали протести, но под техния знак. Лозунгите против „партиите на прехода” не са забравени. Едновременно те развързват ръцете и ограничават основните играчи. Предизборният терен е необичаен. Всеки вот е равносметка на предишното управление. Въпросът е: равносметка на прехода или на последния мандат. Може да се рационализира: какъв е относителният дял на политиката през последния мандат за цялостното състояние на страната. Може и да се трансформира: какъв е относителният дял на предпоследния в политиката на последния мандат. В продължение на три и половина години се провеждаше уникална следизборна кампания – факт, който сам по себе си изважда страната от демократичния стандарт; всички минуси се приписваха на „триглавата ламя”, като междувременно се консумираше натрупания от нея резерв. Дори след оставката на кабинета опозицията беше обвинена в „дезертьорство”. Социалнопсихологическа инерция обременява демократичния процес. Предизборната борба се очертава като особено напрегната и негативна. Ще ставаме свидетели на разкрития и компромати от всякакво естество. Никоя от политическите сили не е сигурна в своето оптимално представяне и стремежът към ефектно медийно самодоказване и отричане на опонента ще е по-силен отвсякога. В сянка могат да останат рационалните политически и икономически дебати, дискусиите върху програмни намерения.
ГЕРБ не успя да изпълни ролята, която през 2009 избирателят му възложи – да въздаде възмездие за престъпленията от прехода и да изведе страната в нова, постпреходна, европейска фаза. Тази задача е актуална и през 2013, но за разлика от по-рано, на терена няма нова голяма политическа сила, която претендира, че може да въплъти бъдещето. Историята показва, че всяка по-значима обществена криза в България е намирала свой радикален политически изразител, способен да привлече немалка част от гласовете на избори. Вероятно рано или късно ще се появи. Изборите едва ли ще успокоят напрежението и по-скоро ще бъдат етап, отколкото финал на политическата криза.
