Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 20 март 2013 г.
У нас предизборни коалиции не се правят, защото две или повече партии са открили общи виждания за политиката в рамките на следващия мандат. Правят се най-често, когато имат притеснения за прескачане на 4-процентовата бариера. Изключение е „Коалиция за България“, призвана да легитимира влияние върху цялото ляво пространство. Другаде обикновено се събират лидери, всеки от които смята, че носи определен брой гласове в джоба си, вадят химикалките и започват аритметичните операции. Подобно поведение в годините сме виждали и при традиционни десни, и при центристи, и при националисти.
Поне на пръв поглед динамиката сега в патриотичния сектор е най-голяма. Социологическите агенции отчитат рейтингово движение напред-назад при ГЕРБ, при социалистите, при Кунева, но само в един случай ясно движение нагоре – при „Атака“. През изминалия мандат не беше така.
„Атака“, изхабена от прегръдката
с бившите управляващи, постепенно губеше доверие и позиции. ВМРО не вдигаше. НФСБ бавно пълзеше нагоре, увлечен от идеята да направи национална партия извън столицата. ГОРД заложи на ефектна, бомбастична реторика и драматични в посланията си флашмобове, без това сериозно да се отрази върху измерените нива на обществена подкрепа. „Свободен народ“ заложи на вестник, впрочем един от най-мрачните, създаващи усещане за безнадеждност, и в които само кулинарната страница не тежи от лоши новини. НИЕ имаха за цел да се съхранят след загубата на кметския стол в Пловдив.
Невдъхновяващата социологическа картина навярно мотивира плахи коалиционни заявки. НИЕ направиха съвместни изяви с ЛИДЕР. „Атака“ поде серия инициативи заедно с ВМРО. До момента, в който протестите обърнаха тренда и създадоха впечатление за националистически възход. В обществения дневен ред устремно се настаниха теми, доскоро минаващи за периферни и маргинални: националната и социалната. Проблемът с настоящето и бъдещето на България, съответно начинът, по който страната е ограбвана отвътре и отвън. И проблемът със социалната солидарност, разбирана вече не като овехтяло наследство от бившия режим, а като необходимост в ситуация на потискаща бедност, самозатвореност и изолация. Онова, което националистите повтаряха години наред, се превърна в тревога на масовото съзнание. Под обсада попадна изпитаната българска поговорка – „Всеки за себе си, Господ за всички“.
Коалиционни разговори продължават да се водят и ще се водят. Но сякаш разбирането за собствен интерес подтиква тези партии да търсят по-скоро самостоятелно явяване.
Първо, защото отричат шумно и категорично всякакви договорки и задкулисие в политиката. А публиката е свикнала да приема коалиционните формати с подозрения за сделкаджийство. Нещо като Плана „Ран-Ът“, на който всички коментират секретния анекс. Самостоятелната политическа заявка трябва да внуши и сила. Щом твърдиш, че изразяваш ценностите и нагласите на целия български народ, излизаш смело сам напред, без да имаш нужда от патерици.
Националистическите формации у нас най-често имат вертикална организация и лидерски характер. Когато си изградил стройна йерархия и подчиненост, на практика резултатът е пирамида, в която всички стени водят към върха. Няма пирамида с няколко върха. Едно обединение от националистически партии рискува да повдигне въпроса кой е „истинският“ вожд. А изпокарат ли се лидерите, общата основа е много хлъзгава, за да се удържи цялата конструкция.
Има и още един мотив, по-различен от обичайния в навечерието на избори. За първи път в най-новата ни демократична история толкова много се говори, че предстоящите предсрочни избори няма да бъдат последни. Почти няма политик или анализатор, който да не е допуснал вариант за повтаряне на упражнението наесен. А при евентуална
патова ситуация след 12 май, при съхранено социално и засилено политическо напрежение, при липса на икономическо развитие и симптоми на финансова нестабилност, обстановката неизбежно ще се радикализира.
Уроците от революциите
напомнят, че в радикални моменти печелят партиите с по-радикални послания. Когато традиционните механизми са блокирани или работят зле, мисленето се хипнотизира от лесни, бързи, чудодейни решения. Националистическите партии нямат интерес от спокоен пълен мандат. Напротив, за тях би било по-добре, ако елитът се компрометира в неспособността си да овладее негативните процеси. Ето защо дори оставане зад борда на 42-ия парламент не се разглежда като равнозначно
на 4-годишна политическа присъда. Предизборната кампания се води не само и не просто за тези, а за едни по-следващи избори, в които националният и социалният проблем ще са още по-изострени и още по-алтернативни на властогонството на „големите“ партии.
Засега вятърът надува платната в тази посока. Разбира се, нищо не е решено. Нещата могат да се обърнат, националистически коалиции могат и да бъдат съставени. Но политическата им готварска книга е отворена на рецептата за радикализация „колкото поеме“.
