Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.
Основни събития
- Примирие в Източна Украйна след преговори в Минск между представители на Киев и Донбас с участието на Русия и ОССЕ. Европейският парламент ратифицира споразумението за асоцииране на Украйна в ЕС. Най-важните икономически аспекти по настояване на Русия ще влязат в сила след 1 януари 2016 г. Върховната Рада прие закон за децентрализация в Донбас. Нови санкции на ЕС и САЩ срещу Русия. Сергей Лавров призова за нов „рестарт” на отношенията между Русия и САЩ.
- САЩ обявиха война на „Ислямска държава”. Формира се нова „коалиция на желаещи”. Потърсено е и сътрудничество с Русия. Въздушни удари срещу джихадистите в Ирак и Сирия. Първоначални изявления на българския президент Росен Плевнелиев за възможно българско участие в бойните действия, последвано от официално българско изявление за неучастие.
- На политическо равнище е съгласувана новата Европейска комисия. Кристалина Георгиева е предложена за вицепрезидент и комисар по бюджета и човешките ресурси. Предстои Европейският парламент да гласува състава на комисията.
- В референдум за независимостта на Шотландия надделяха (с 55.3%) противниците на отделянето от Англия. Насрочен е референдум за независимостта на Каталуния. Испанското правителство заяви, че няма да го признае.
- Стартира официалната предизборна кампания за предсрочните парламентарни избори в България.
- Служебното правителство подготви предложение за актуализация на бюджета. Предвижда се намаляване на приходите с 1.06 млрд. лв., завишаване на разходите с 450 млн. лв., допълнителен дълг в размер на 2.9 млрд. лв. С изключение на ГЕРБ всички партии (вкл. РБ) разкритикуваха проекта.
- Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заяви, че няма да се коалира с ДПС, но няма и да го сатанизира. Лидерът на ДПС Лютви Местан видя в ГЕРБ признаци на рационалност и обяви, че ще предоставят на следващото правителство толеранс от 300 дни.
- Лидерът на БСП Михаил Миков намери за малко вероятна възможността партията му да се коалира с ДПС.
- Среща на Местан с турския президент Ердоган в Анкара.
- Лидерът на ББЦ Николай Бареков заплаши, че от 1 октомври ще затвори границата с Турция, за да попречи на „изборния туризъм“ в полза на ДПС. Според Местан това е изявление на „болен мозък“.
- Конгрес на Реформаторския блок. ДБГ и СДС блокираха възможността да бъде избран председател на Блока преди изборите.
- Уволнения и кадрови размествания на правителството бяха окачествени от редица партии и наблюдатели като „чистка“. ГЕРБ се разграничи от тези действия.
- Настойчиви призиви на служебния кабинет за по-високи цени на тока. Общественото мнение се подготвя за повишение от 10%. Протести на граждани и на симпатизанти на БСП.
- Удължен е специалният надзор на КТБ. Протести на засегнати притежатели на влогове. Европейският банков орган ще разследва дали е нарушена европейската директива за гарантиране на депозитите в случая с КТБ.
- Очаква се прокуратурата да внесе обвинения във връзка с източването на КТБ. Призиви на РБ да бъде отстранен главният прокурор Сотир Цацаров от разследването. Банкерът Цветан Василев се предаде на полицията в Белград; прокуратурата поиска екстрадицията му.
Значение
- Настъпва нова фаза на дефакто започналата Студена война, в която Русия и Запада започват да търсят регулиране на ситуацията, така че да не излиза от контрол. За първи път от февруари има симптоми на деескалация на кризата в Украйна.
- Фокусът на внимание на международната общност се измества към Близкия Изток. Проличават затрудненията на Запада да води ефективна глобална политика без сътрудничество с Русия. В същото време украинският възел не е нито разсечен, нито разплетен и продължава да бъде взривоопасен.
- Новата ЕК е изградена почти изцяло на принципа на компромиса и балансите между водещите европейски партии и държави. Не се очертават съществени промени в европейската външна политика.
- Неочаквано разбуденият стремеж на Шотландия към независимост (след 300 години обединение с Англия!) не е случайност и не е погребан с резултатите от референдума. Това е тревожен симптом за средносрочната нестабилност на редица западноевропейски държави.
- Предизборната кампания в България е най-вялата и безинтересната от началото на демократичните промени. Кандидат-победителят не е сериозно оспорван. Основната идеологическа ос на противостоене е притъпена. Липсата на компромати опровергава прогнозите. Опитът за етнополитически радикализъм изглежда като част от предизборно шоу. В навечерието на изборите не толкова бойно настроение, колкото небивал компромисен дух „горе” и политически скептицизъм „долу” е основният фон.
- Сблъсъкът протича вътре в политическите сили (за преференциален вот) и най-вече в основните сектори на политическата скала (за/срещу политическия монопол на едни и парламентарния достъп на други). Голямата интрига се оказват малките партии – кои от тях ще успеят да преодолеят изборната бариера.
- В десния политически сектор борбата е за/срещу монопола на ГЕРБ, оспорван от РБ – негов квази партньор и реален антагонист. В левия се решава въпросът за монопола на БСП и съдбата на АБВ – формацията, създадена от бившия председател на същата партия. В центъра ББЦ прави опит да се противопостави на ДПС. В националистическата ниша Патриотичният фронт атакува позицията на „Атака“.
- Нов феномен е борбата за преференциален вот, достигнала до нов тип купуване на гласове. Резултатът от преференциите ще бъде съществен за сложно обединение като Реформаторския блок.
- Медийното внимание не е насочено толкова към изборните резултати, колкото към въпроса с кого ще се коалира ГЕРБ след 5 октомври.
- Поведението на служебния кабинет аргументира превантивната теза на БСП, че обслужва бъдещо управление на ГЕРБ. Най-ясно личи от проекта за актуализация на бюджета.
- БСП предварително е възприела ролята на опозиция. ДПС се подготвя да вземе инициативата след изборите и да предложи формула на бъдещото управление.
- РБ се намира във вътрешна криза и неговото влизане в следващото НС може да се обясни най-вече с инерция у „традиционно десните” избиратели.
- Създава се впечатлението, че партиите предпочитат да отложат обществените дебати по важни проблеми (от КТБ до тока и бюджета) след изборния ден.
- Обсъжданите комбинации за следизборна конфигурация са свързани отсега с голяма доза задкулисие.
- Според социологическите проучвания народът крачи към изборите с крива усмивка: не е убеден в тяхната полза – нищо съществено няма да се промени, а и няма доверие на онзи, на когото се готви да връчи властта.
Проблемните възли
Глобалният контекст: Втора Студена война? Каскадата от международни събития през тази година остава недоосмислена. Дори по въпроса има ли нова студена война мненията са различни и варират от резервираното становище на Горбачов и оптимистичното на Уолърстийн[1] до шокиращото твърдение на папа Франциск, че вече е започнала „Трета световна война”. Все пак налице са недвусмислени факти. Президентът Обама обяви в ООН три големи опасности, като постави „агресията на Русия” между епидемията от ебола и разбойническата Ислямска държава. Европейският парламент гласува резолюция, в която се иска преразглеждане на тезата за стратегическо партньорство с Русия. Генералният секретар на НАТО Расмусен в свое заключително изказване придаде идеологически характер на сблъсъка: „предстои нова битка за търпимост и срещу тоталитаризма – между отворени и затворени общества”.
Основните резултати от новата конфронтация досега са няколко. Русия присъедини Крим, получи решаващо влияние в част от Донбас, постигна отлагане на търговската част от споразумението за асоцииране на Украйна в ЕС; заплати с русофобска вълна в Украйна, изолация от Запада и удар срещу руската икономика. Геополитическо придвижване: отдалечаване от Запада, сближаване с Китай, консолидиране на БРИКС и Шанхайската група. ЕС асоциира Украйна, като пое тежък икономически и политически ангажимент, влезе в конфронтация с Русия, понесе икономически щети и вътрешни политически разногласия. Геополитическо придвижване: отдалечаване от Русия и сближаване със САЩ. Вашингтон спечели консолидация на НАТО, определящо въздействие в Киев, нови възможности за влияние върху Брюксел. Губят от блокирането на Русия и Китай. Китай е единствената геополитическа сила, която остава в изцяло печеливша позиция встрани от конфликта, подкрепя Русия, но не дотолкова, че да се конфронтира със САЩ.
За да избегнем журналистически привлекателната, но теоретически рискована „путинизация”, и изобщо персонализация на проблема, следва да вземем предвид протичането на основни процеси, които рамкират геополитическата ситуация.
Свикнахме да разглеждаме формирането на Европейския съюз като израз на регионализация. Тази представа подлежи на уточнение и актуализация. Трансатлантическото споразумение между ЕС и САЩ (заедно с аналог: Канада – ЕС) фактически трасира пътя към създаването на суперрегион „Запад”. Водеща роля в него ще играе не Германия, а САЩ. Предел на този регион може да бъде източната граница на Украйна. Или на Русия. Решението беше взето през лятото на 2013 година, когато трябваше да се избира между два подхода към бъдещето на Украйна: „и-и”; „или –или”. Предложението асоциирането на Украйна в ЕС да се разгледа в тристранен формат беше отказано. Всички останали събития са следствие на този подход. Това обяснява и защо фрапиращата русофобия, развихрена на „Евромайдана”, преди да стане официална политика на Киев, не беше охладена с брюкселска студена вода.
Има още едно обстоятелство. Светът навлиза в нов системен цикъл на акумулация на капитала. След Холандския (ХVІ – ХVІІІ в.), Британския (ХІХ – началото на ХХ в.) и Американския (ХХ – началото на ХХІ в.) идва ред на Азиатския системен цикъл.[2] Изглежда парадоксално, че решенията, които се вземат – и във Вашингтон, и в Брюксел, и в Москва, – съдействат по различен начин за този преход.
Оптималният вариант би бил при формирането на суперрегиони да се консолидира „Разширеният Запад” с включването на Русия и Турция, както това беше обосновано от Збигнев Бжежински. В разместването на пластовете, което наблюдаваме, най-същественото е раздалечаването на Запада и Русия и антизападната консолидация. Новата Студена война възниква в този разлом. Тя е потенциално по-опасна. Първата студена война беше оптималният път, който двуполюсният свят измина, за да избегне ядрената катастрофа. Втората студена война е от самото начало отклонение от оптималния вариант. Глобалният свят на ХХІ век е твърде различен. В 2001 г. САЩ обявиха война на „Ал-Кайда”. Повече от десетилетие, 13 години по-късно, е ясно, че войната не е спечелена, че „Ал-Кайда” се е размножила и ислямистите имат вече държава. Джон Кери подчерта, че борбата ще бъде дълга. Кой може да гарантира, че след още едно десетилетие джихадистите няма да имат ядрено оръжие? Може да се каже със сигурност само едно: в обстановката на нова студена война ще бъде много по-възможно.
Новото действие в играта на „големите” не е завършило и е твърде рано както да се оплаква „народът-богоносец”, така и да се вижда в кратки срокове опровержението на американския hubris. Безспорно е едно: България не е готова за новата студена война нито икономически, нито политически, нито психологически.
Вторият служебен кабинет на президента Плевнелиев. Правителството на Близнашки съвсем ясно се отличава от своя служебен предшественик. Премиерът Райков, сам дипломат от кариерата, а не политик, беше внимателен, предпазлив, излезе само с една инициатива за диверсификация на държавните пари в различни банки, а в кадрови план постигна единствено самоназначаването си за посланик. Вторият президентски кабинет направи амбициозна заявка за политическо участие и фактически се запретна да я изпълнява. Лансирани са проекти за мащабни реформи от военното дело до образованието, значително надхвърлящи компетенциите на кабинети от този тип. Журналистите изчислиха, че за 55 дни управление правителството е изписало над 500 страници стратегии. Всъщност кабинетът Близнашки пое върху себе си три основни функции. Извън конституционно задължителната – организация на предсрочни избори, изпъкват още ревизия на предходното управление и разчистване на пътя за евентуалната партия-победител в изборите, ГЕРБ, в две ключови сфери – кадровата и финансовата. В тон с катастрофичния език на Борисов се огласяват различни информации за тежкото състояние на някои сектори, особено енергетиката и държавните финанси. Предложението за актуализация на бюджета развързва ръцете на бъдещето правителство за безконтролно харчене на пари, които ще бъдат за сметка на нов заем. Протича и кадрова подмяна на втория и третия ешелон във властта, и то по начин, който прави изключително правдиви обвиненията на БСП за работа в полза на ГЕРБ. Така се постигат две неща. На първо място, ГЕРБ се „освобождава“ от задачата да проведе кадрова чистка и му се предоставя аргумент срещу кадровите амбиции на възможни коалиционни партньори – промените вече са направени. На второ място, укрепва се статутът на определени лица, свързани с Плевнелиев и протеста, които след служебното правителство биха могли да налагат позиции на базата на компетентност, придобита в сегашното им институционално качество.
Предизборна кампания 2014. В много отношения е безпрецедентна, но не поради свои предимства. Партиите сякаш работят „на свой терен“, със своите избиратели, и не се опитват да влязат в открит сблъсък или да се конфронтират чрез радикални публични оферти.
Причините са няколко. Несъмнено е налице умора от близо двегодишното политическо напрежение, започнало още с кампанията за ядрената енергетика. А от 2009 г. Борисов, след като взе властта, постави българското общество в състояние на постоянна следизборна кампания. Веригата протести – избори – протести – избори доведе до ситуация, в която реалният предизборен месец губи своята специфика като време на „кампания“. Партиите изглежда с пълно основание допускат, че всяка по-интензивна предизборна стратегия би дала обратен резултат.
Секторно капсулиране? В 42-ото ОНС бяха представени четири политически партии, които се разпореждаха самостоятелно всяка в своята политическа ниша. Вдясно беше ГЕРБ – без „синя” конкуренция; вляво БСП – също самостоятелна, без конкурент/партньор след изчезването на Българската евролевица от парламентарната сцена; в центъра ДПС – без центристкия партньор (и ракета-носител в лицето на НДСВ). „Атакистите” на Сидеров бяха единствените националисти. Парламентът се състоеше от четири партии-монополисти. Имаха двойници и конкуренти извън парламента. Трудното и неефективно функциониране на 42-ото ОНС, както и краткият му живот дадоха нов шанс на партиите извън парламента. Европейските избори го потвърдиха за две от тях като реалност, за други – като възможност.
Сега политическата битка протича не толкова между отделните формации като конкуриращи се проекти за управление, не толкова в публичното пространство, колкото във формиралите се политически лагери и вътре в самите партии. ГЕРБ и РБ създават впечатление, че взаимно си „подават топката“, като почти всекидневно се коментират едни други, всяка обвинява другата в натиск и ту приемат идеята за сътрудничество като „логична“ и „естествена“, ту я отхвърлят поради непочтено или непоследователно поведение на другия „десен“ партньор. ДПС и ББЦ остро се противопоставят една на друга в спор за мястото на политически център и балансьор. Грубият тон на двамата лидери един спрямо друг не е изненада за журналиста Бареков, но надхвърля традиционната сдържаност на Местан. Сблъсъкът на БСП и АБВ е мълчалив – с малки изключения за неканените „новодошли”, но и двете партии си дават сметка за дългосрочните последици от изборния резултат. Патриотичният фронт противопоставя проевропейска позиция на русофилската игра на „Атака” и има шансове да получи доверие като сериозната националистическа формация.
Преференциалният вот. След като евроизборите за първи път доказаха, че преференциалното гласуване в България може да работи, редица партии заложиха на него и кандидати в различни листи без стеснение агитират повече за себе си, отколкото за партията, от чието име се явяват. Плюсът е допълнителен шанс за привличане на гласове. Минусът – растат конфликтите и разочарованията и още повече се подкопава ниското доверие в партийната система. Три партии правят изключение. В ГЕРБ и ДПС няма борба за преференциален вот. На свой ред Миков заяви, че БСП е по принцип за преференциален вот, но за другите партии.
Задкулисие и публичност. Така голяма част от кампанията се случва на практика зад кулисите, а не пред обществото и медиите. В публичното си самопредставяне партиите също не държат да чертаят резки разделителни линии. Предизборните им платформи са доста сходни. Ако изключим щедрите цифри в платформата на ББЦ и по-решително лявата платформа на БСП, програмните приоритети си приличат и на практика обхващат всички сфери на икономиката и обществения живот. Няма сериозни промени в сравнение с платформите за предишните парламентарни избори през май 2013. Като че ли изминалата драматична година и половина не е накарала никого да ревизира сериозно схващанията си за необходимите действия в управлението. Навсякъде (освен при ДПС) присъства силен акцент върху активната роля на държавата на различни равнища. Отглас от протестите е появяващото се в програмите „гражданско общество“, без обаче мястото му да бъде ясно посочено. Парадокс – всички говорят, че мандатът на Орешарски е променил (за добро или лошо) България, но никой не търси нови пътища на развитие в резултат от тази промяна.
„Избягвайте острите ъгли”. Партиите проявяват подчертана предпазливост към теми, които биха могли да имат взривоопасен ефект върху кампанията, като казуса с КТБ. Същото важи за външната политика, където радикалното говорене е оставено на президента, правителството и отчасти на РБ. Същото важи и за т.нар. финансова катастрофа, чието обсъждане (на базата на цифри и тенденции, а не на общи твърдения) съзнателно е отложено за след изборите. Разпределението и шансовете на политическите сили сякаш произтича в много по-голяма степен от социологическите проучвания, отколкото от техните собствени инициативи. Впечатлението, че всичко е предрешено, разбира се, може да бъде опасно. Партиите предпочитат да прехвърлят тази предрешеност върху служебния кабинет (че той, едва ли не, предрешава) и да се дистанцират, колкото могат, от него. Никой не иска да рискува да наклони везните, защото не е сигурен в последиците. Всеки скандал би могъл да промени съотношенията. При наличие на безпрецедентно голям брой секции в чужбина, където няма изследвания, процентите и мандатите също могат неочаквано да варират.
В дясно: ГЕРБ и РБ. Партията на Борисов влезе в кампанията със самочувствието на победител, проявено пред пълната зала на Арена Армеец. ГЕРБ залага на това, че представлява цялата десница, че е разумната сила, която знае какво прави, прекъснала е за кратко уверения си ход напред поради интриги и заговори на политическите си опоненти, но вече няма време за губене и трябва да продължи започнатото. Нейните кандидати са при хората, разчистват следите от наводненията, както биха правили, ако управляват. Борисов посещава ремонтирани обекти, прерязва ленти, все едно вече е премиер. Макар да изглежда, че „в името на стабилността“ ГЕРБ призовава избирателите да я подкрепят за абсолютно мнозинство, излъчват се и сигнали за желание да се сподели отговорността. „Коалиция“ престана да бъде мръсна дума в партийния речник. Борисов оценява положението в страната така, че иска да управлява, но „под прикритие“. Периодично той отправя послания към ДПС, Патриотичния фронт, дори БСП, и особено често – към РБ. На него няма как да му се нрави РБ като партньор, макар че такова е желанието и на ЕНП, и на президента, и на други международни фактори. РБ биха имали толкова претенции в хода на едно съвместно управление, че биха могли да се превърнат в „по-голям“ партньор, отколкото би била реалната им електорална тежест. Ето защо Борисов държи да им намеква, че може да управлява и с други, включително с БСП, ако се наложи. Ситуацията с РБ е особена. Макар със своите изяви да попада сред най-активните формации, именно кампанията извади на показ задълбочаващият се вътрешен конфликт. Фактическият провал на конгреса за избор на председател на Блока ясно свидетелства, че ДБГ и СДС нямат намерение да отстъпват повече на „възхода“ на ДСБ в рамките на коалицията. От друга страна, в ДСБ има вътрешни търкания. Ако РБ влезе в НС, се пораждат реални рискове коалицията да се разпадне по оста за/против Борисов – нещо, което би било добре дошло тъкмо за Борисов.
В ляво: БСП и АБВ. Досегашният мандатоносител, обратно на ГЕРБ, участва в кампанията без самочувствие, в позицията на предизвестен губещ и в условия, които приличат на съзнателна самоизолация. Ръководството на БСП изглежда все още не може да осмисли как за три месеца от партия с рейтинг, около и по-висок от този на ГЕРБ, се е сринала два пъти под основния си опонент. БСП не може ефективно да защитава управлението на Орешарски, защото това би значило да защитава ДПС и самия премиер. Извинителното поведение обаче по-скоро не носи плюсове. БСП допусна ГЕРБ да й отнеме лозунга за стабилността, който много повече би отивал на най-старата партия, и изпадна в положението да бъде сама в защитата на социалните постижения на предишния кабинет. От друга страна, несъмнен позитив е, че подреждането на листите за изборите, въпреки очакванията за конфликти и сблъсъци, бе прието по-скоро положително и в кампанията партията работи добре с всичките си структури. Ново „изтичане“ на кадри към АБВ не настъпи. Социологическите проучвания разкриха съществени отлики в профила на избирателите на АБВ, например в отношението към Борисов и ГЕРБ; като цяло нагласите им са по-десни. В този контекст „лявата“ ориентация на кампанията на БСП е принципно правилна („червените линии“, протестите срещу по-високите цени на тока, преките позовавания на социалистическото минало и т.н.), но е и по-трудно защитима непосредствено след управление, за което масово бе насадено внушението, че е олигархично. БСП прави впечатление на примирена с бъдещата си роля на опозиция. Нейна видима задача в кампанията е не толкова разширяване към други групи в обществото, колкото „стягане“ на собствените редици, което има значение в атмосферата на разочарование и апатия сред мнозина от симпатизантите на левицата. Предизвикателство пред БСП е да породи убеждението, че загубата на тези избори е тактическа, продиктувана от необходимостта за вътрешна консолидация, преди да се премине на нова основа към търсене на нови избиратели. С настоящата си задача при тези избори и с това програмно движение вляво БСП създава допълнително трудности пред АБВ, чиито поддръжници вече не успяват да намерят друг аргумент за политическото си участие освен тезата за национално съгласие. Първанов, очевидно в пристъп на безсилие, обяви, че БСП си присвоява… идеи на АБВ! Вторият рунд на борбата срещу бившата си партия бившият президент води в по-неизгодна позиция. Неуспехът да изпрати представител в Европарламента е важен фактор. Първанов осъзна, че атаките срещу БСП имат бумерангов ефект. Липсата на диалог обаче също не е в негова полза, остава в сянката на голямата лява партия. БСП запазва шансовете си за „малката”, но много важна секторна победа.
В центъра: ДПС и ББЦ. ДПС върви уверено към силен изборен резултат. Партията укрепва образа си на незаобиколим участник в политическия живот и отсега се подготвя след 5 октомври именно тя да лансира най-успешната формула за бъдещото управление и най-важните цели пред него. Заявлението на Местан, че ДПС смята да даде близо година толеранс на следващото правителство, при актуалните прогнози, означава доверие към ГЕРБ и дискретно внушение, че Борисов няма нужда непременно да се съобразява с исканията на евентуални по-малки партньори. Важен факт от кампанията е срещата на Местан с турския президент, среща, която не би била възможна по време на лидерството на Ахмед Доган. Явно е, че Турция е склонна вече официално да си сътрудничи с ДПС. В контекста на ситуацията в Близкия Изток и предизвикателството на Ислямска държава, САЩ също не биха могли да пренебрегнат формация с предимно мюсюлмански електорат в България. Международното отваряне на ДПС им носи и друго самочувствие при разговорите с останалите политически сили. Срещу ДПС се насочват амбициите на Бареков. Неговата агресивност обаче има неизбежен обратен ефект. Както в миналото, ДПС печели от нетолерантен опонент, с чиято помощ може да консолидира своите избиратели. По-рано такава функция на „помагащ неприятел” играеше „Атака“, попаднала междувременно в сериозна криза. Сега заплахите на ББЦ да затвори границата с Турция са добрият повод ДПС отново да посочи врага. В случая обаче има и важна разлика. „Атака” не претендираше за мястото на ДПС, не се виждаше като стратегически балансьор. За ББЦ, това стана ясно още в навечерието на евровота, въпрос на политическо бъдеще е да влезе в ролята на балансьор, т.е. да заеме място, което в новите си стратегически виждания ДПС още по-малко възнамерява да отстъпва. Така се стигна до следния парадокс: Бареков тотално дезавуира, „оплю” Доган, а след това заяви: „Аз ще бъда новият Доган!”… ББЦ засилва канонадата срещу ДПС (повече, отколкото всички останали) за сметка на критиките си срещу ГЕРБ, БСП, президента и служебния кабинет. Така отваря врати за нови партньорства и се опитва да привлича анти-ДПС избиратели.
Националистическата ниша: Патриотичният фронт и „Атака“. Декларациите на Фронта, че лидерите му са готови за правителство на националното спасение, са явен знак, че възнамеряват да поддържат умерена политическа линия, за разлика от „Атака“ и въпреки отделни по-радикални изявления, идващи най-вече от ВМРО. Същевременно НФСБ и ВМРО видимо изразяват желание не да бъдат антисистемна формация в новия парламент, а конструктивна сила, отворена за партньорства, включително и за управленско участие. И двете партии осъзнават рисковете за вътрешнопартийната стабилност при дългосрочна опозиция. Съответно не биха имали нищо против да подкрепят правителство на ГЕРБ с много по-малки претенции, отколкото „реформаторите“. „Атака“, от своя страна, полага максимално усилие да преодолее електоралния си срив, като радикализира посланията си и в социалната, и в националната сфера. Партията на Сидеров съвсем отчетливо експлоатира носталгията по социализма, декларира готовност за сътрудничество с комунистически партии, организира протести срещу цените на тока, но същевременно отново залага на русофилството и активизира проявите си срещу американските бази в България. Сидеров знае, че тези парламентарни избори за него са въпрос на политическо оцеляване, и прави, каквото може, за да докаже на нова сметка своята антисистемност и да привлече онзи контингент избиратели, които искат именно антисистемни формации и не ги виждат в Патриотичния фронт.
Заключение
Оставката на Орешарски, действията на служебния кабинет и политическите прогнози за очакваните изборни резултати нанесоха много тежък удар върху създадените от протестите очаквания. Ако протестиращите дълго време бяха убедени, че се борят за нов морал в политиката, против олигархията, а оставката на правителството ще бъде крачка в тази насока, като същевременно отричат връщането на ГЕРБ на власт, сега ясно виждат, че част от самите тях са влезли във властта, че никакви симптоми на битка с олигархията няма. Проличава, че оставката на Орешарски е последица не на граждански натиск, а на непредвидено възникнал олигархичен сблъсък, и че всичко това води именно към връщане на ГЕРБ. Протестът от 2013 г. унищожи желанието за протест, така да се каже, компрометира жанра. Гражданската енергия изглежда утихнала. Вместо това става ясно, че независимо от изборните резултати, управленската конфигурация най-вероятно ще бъде решена отново задкулисно, без прозрачност и отвореност към мненията на хората. Рискът от ниска избирателна активност е голям.
Страната затъва в следпреходен политически скептицизъм.
Остава да се надяваме, че новият политически цикъл ще акумулира и нова политическа енергия.
