Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.
Основни събития
- Контранастъпление на новоруските сепаратисти в Източна Украйна. Обвинения (вкл. от генералния секретар на НАТО Расмусен) срещу Русия (от „нарушаване на териториалната цялост на Украйна” до „инвазия” и „агресия”). Удари на САЩ срещу позиции на т.нар. „Ислямска държава“ в Ирак. Гражданска война в Либия с наличие на два парламента и две правителства.
- Самит на ЕС избра за председател на Европейския съвет Доналд Туск (Полша, ЕНП), а за върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността – Федерика Могерини (Италия, ПЕС). Отправено е ултимативно искане към Русия със заплаха от нови санкции. Премиерите на Чехия и Словакия оспориха политиката на санкции.
- Ответни руски санкции срещу САЩ и страните от ЕС. България ще поиска до десет милиона лева компенсации за българските производители, пострадали от руското ембарго.
- 42-ото Обикновено народно събрание беше разпуснато. Предсрочни парламентарни избори са насрочени за 5 октомври.
- Назначен е служебен кабинет с премиер проф. Георги Близнашки, едно от лицата на протеста. Четирима са вицепремиерите: Екатерина Захариева, Йордан Христосков, Христо Иванов и Илиана Цанова. Министър на външните работи е Даниел Митов, досега представител на Националния демократически институт на САЩ в Брюксел.
- Кабинетът обяви шест групи приоритети: освен подготовката на изборите – в сферата на икономиката, социалните дейности, върховенството на закона, европейския диалог и усвояване на еврофондовете, взаимодействието с гражданското общество.
- След сформиране на кабинета допълнително бе назначен нов министър за подготовка и провеждане на изборите – Красимира Медарова, бивш председател на ЦИК от квотата на ГЕРБ. След недоволство в политическите среди и социалните мрежи Медарова се оттегли, а постът беше анулиран.
- ЦИК регистрира за участие в изборите 18 партии, 7 коалиции и 9 независими кандидати.
- Министерството на отбраната публикува документа „Визия 2020“, в който се твърди, че България се намира в „информационна война с Русия“. Президентът Плевнелиев подкрепи документа. Премиерът Близнашки разпореди да бъде изтеглен за преработка.
- Начело на Агенция „Митници“ отново бе поставен Ваньо Танов. БСП, Реформаторският блок, „Протестна мрежа“ реагираха остро срещу назначението. Прокуратурата спря разследването по записите на разговорите на Танов с бившия премиер Борисов.
- Кабинетът съобщи за много тежка ситуация в българската енергетика и предстоящ ръст на цените на тока. Поиска смяна на ръководството на ДКЕВР. Обяви се за въвеждане на „енергиен борд”. БСП оспори катастрофичните твърдения.
- На 22 август БНБ покани мажоритарния собственик на КТБ и Оманския фонд (с 30% от активите на банката) да внесат в срок до 31 август „конкретни предложения за ангажимент” за възстановяване на дейността на трезора. Същия ден Софийският градски съд блокира цялото имущество на Цветан Василев, издирван от прокуратурата.
- Социологическо проучване („Галъп интернешънъл”) показа, че общественото мнение е разделено по въпроса за стабилността на банковата система у нас: една трета от анкетираните вярват в нейната стабилност, една трета не са убедени, една трета са без мнение.
- Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви, че състоянието на държавните финанси е катастрофично и поиска до Нова година да се вземе държавен заем от 4.5 милиарда лева. Проф. Христина Вучева, ексминистър на финансите, отхвърли като несъстоятелни прогнозите за недостиг на средства и огромни преразходи.
- Радан Кънев подаде оставка като говорител на Реформаторския блока с мотива, че част от политиците в него водят задкулисни преговори с Бойко Борисов. Насрочени са избори за председател на Блока, в които досега кандидати са Кънев и лидерът на СДС Божидар Лукарски.
- Бойко Борисов заяви, че ако ГЕРБ спечели по-малко от 121 депутати, няма да участва в следващото управление. Според Цветан Цветанов ГЕРБ може и отново да състави правителство на малцинството.
- В листите на ДПС водачи в 15 от 31 избирателни района са етнически българи. В Реформаторския блок водачи са трима бивши депутати от ДПС.
- В БСП и РБ подреждането на листите предизвика недоволството на някои от местните структури, в АБВ – разпадане на организацията в Хасковско.
- По предложение на БСП „Коалиция за България“ се преименува в Коалиция „БСП – Лява България“. НФСБ и ВМРО се коалираха в Патриотичен фронт, отворен и за други формации. „България без цензура“ и ЛИДЕР също влязоха в коалиция. Около „Синьо единство“ на Надежда Нейнски се формира Коалиция „Десните“. РЗС подкрепи ГЕРБ за изборите.
- Бедствено положение в гр. Мизия след наводнение и човешки жертви.
Значение
- „Геополитическият хаос” все още не е неуправляем, но все по-трудно и по-малко ефективно се управлява. Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Западна Африка, Газа, Украйна… Списъкът не е завършен. Утре може да се прибави Приднестровието. Започва все повече да личи: Pax Americana is outdated. Срокът за годност изтича. Или вече е изтекъл.
- Международното напрежение продължава да ескалира. Геополитическата криза достигна до червена линия, с която започва нова студена война, но не идеологическа, както в миналото, а информационна. Медийната среда се насища с едностранни и недоказани твърдения.
- Военнополитическият облик на Източна Европа се променя. НАТО получава нова цел – защита от руска заплаха, и се ориентира към рязко увеличаване на присъствието си в региона. Симптоматично е, че Финландия и Швеция обявиха нов формат на своите отношения с алианса и могат да излязат от своя неутрален статут, поддържан неотклонно по време на Студената война.
- В Европейския съюз след базовото противопоставяне на „федералисти” и „традиционалисти”, се очерта ново разделение по повод на политиката спрямо Русия – по-твърда и санкционираща (Великобритания, Полша, Литва, Латвия, Румъния) или по-мека и диалогична (Италия, Чехия, Словакия, Унгария, Финландия). Новите лица на ЕС – Туск и Могерини, представляват и двете линии и изборът им отразява стремежа към балансирани решения.
- Българската външна политика е изправена пред предизвикателства, които изискват повишена гъвкавост при отстояване на националните интереси. Вместо това България търси своето място между „ястребите” в ЕС. Наблюдаваме демонстративен проамерикански акцент.
- Институционалната криза в страната започна със заявлението на президента Плевнелиев, че сваля доверието си от кабинета „Орешарски”, и завърши с назначаването на лице на протеста за министър-председател. Символен ход: протестът победи, президентът беше прав.
- Съставът (четирима вицепремиери!) и приоритетите на кабинета „Близнашки” създават внушението за „разширен капацитет” на едно служебно правителство. В това може да се разчете послание за нарастващата роля на самия президент. Изходът от институционалната криза става вход в институционален дисбаланс.
- „Българизацията” в листите на ДПС, включването на бивши дейци на ДПС в листата на РБ, както и обещаните от ГЕРБ десет заместник-министри – мюсюлмани, бележат симптоматична промяна: етнополитическите дистанции намаляват. Това е промяна, която засяга еволюцията на т.нар. Български етнически модел.
- Енергийната ситуация и финансовата стабилност се очертават като централни теми както в хода на предизборния сблъсък, така и на следизборната политика.
- „България без цензура” успя да преодолее критичната ситуация, в която попадна след загубата на ТВ 7, разпада на коалицията с ВМРО и удара, нанесен от оттеглянето на Ангел Славчев.
- Коалицията НФСБ-ВМРО придобива доминираща роля в националистическия сектор.
- Вече са очертани две от възможните стратегии за форматиране на кампанията: „Или ГЕРБ, или катастрофа“ и „Или ние, или статуквото от ГЕРБ, БСП, ДПС“.
- Проучванията показват сериозна преднина на ГЕРБ, но не и лесен път към бъдещо управление.
Проблемните възли
Към нова студена война. Ръстът на международното напрежение стигна до ново дъно в отношенията между Русия и Запада. В някои аспекти дори е надминато „заледяването“ от времето на Студената война. Безпрецедентно е например решението на САЩ да се преустанови всяко сътрудничество с Русия в изследването на Космоса. НАТО прекрати отношенията си с Русия. На срещата на върха в Уелс няма да има руски представители. Планира се изграждане на пет бази на пакта в Източна Европа и създаване на дивизия за бързо реагиране (под ръководството на Великобритания, с участието на Естония, Латвия, Литва, Норвегия, Дания и Холандия). Пет страни – членки на НАТО (Полша, Латвия, Литва, Естония и Канада), предложиха да се анулира основополагащия акт „Русия – НАТО” от 1997 г., изграден върху предпоставката, че двете страни не са противници. Тези факти в своята съвкупност будят основателна тревога.
Новата студена война е очертана. За разлика от първата, която е идеологическа, втората е в много по-голяма степен информационна. Няма конкуриращи се глобални проекти, нито сблъсък на идеологии. Има засилваща се и все по-агресивна пропаганда, която все по-рядко представя доказателства за изнесените от нея твърдения срещу противника. От една страна, липсата на сериозни идейни различия прави като че ли по-лесно връщането назад. От друга, залогът именно в този момент е изключително висок. Ясно се откроява провалът на т.нар. антитерористична операция и неспособността на Киев да наложи властта си в Донбас. В съчетание с правителствената криза, това може да доведе до цялостен крах на държавната политика на „майдановската“ власт, ако не се стигне до мащабна и решителна помощ отвън. Опасността от разширяване на военния конфликт е съвсем действителна и не бива да се пренебрегва. Допълнително трябва да се изтъкне възможността от „нов Чернобил”, след като военните действия в Украйна наближиха зоната на атомни електростанции и хранилища за ядрени отпадъци.
Парадокс на войната е, че утвърждаването на „Новорусия” е едновременно нейното разрушаване. Става дума не само и не толкова за тежките материални щети, колкото за моралната парадигма, която обединява хората, които говорят на различни езици, но се разбираха достатъчно добре. „Новорусия” се появява на картата в началото на ХIХ век, за да означи географското разширяване на Руската империя. Два века по-късно това е историческо понятие. „Новорусия” не е Русия. Това е общност на украинизирани руснаци и русифицирани украинци. Опитът на Киев да наложи силова украинизация на Донбас и противодействието чрез силова русификация са двустранно трагично разрушаване на тази общност, в която отношенията бяха дори не просто етнически братски, а и съпружески, бащински, майчински, семейно-родствени, приятелски, колегиални. И още нещо. „Новорусия” няма перспектива като самостоятелна държава. Русия, от своя страна, не е в състояние да я интегрира – не само поради международната, но и поради непосилната вътрешна цена; Крим вече е достатъчна тежест. Реалната перспектива на „Донецката народна република” и на „Луганската народна република” е да останат в „самостоятелна и независима” федерална Украйна.
Пътят към мира остава открит, защото нито един от основните геополитически играчи – САЩ, ЕС и Русия, не би могъл да желае мащабна война. Четвърт век след „Малта” водородната бомба отново влиза в ролята на първостепенен сдържащ фактор. Търговската война на свой ред носи двустранни щети. Крачка във вярната насока беше направена. За първи път след преврата в Киев Запада – в лицето на канцлера Меркел, обясни на проевропейските украински ръководители, че „федерализация” не е мръсна дума в демократичния речник. А колкото до срещата в Минск – във формат Украйна, Русия и ЕС, може да се каже със сигурност, че ако беше осъществена преди една година, нямаше да се стигне до днешния тежък конфликт.
Международният ред е поставен на изпитание в много широк контекст. Вълната от насилие в Либия и Ирак е показателна за начало на фактически разпад на държавите, който трудно (в иракския случай) може да бъде спрян от съюзнически бомби. На този фон ЕС продължава да бъде силно вътрешно фрагментиран и фокусиран в проточената „смяна на караула“ в Брюксел, която ангажира основното внимание на европейските институции. Преговорите между ПЕС и ЕНП разкриват „подводни течения“ в отношенията между държавите-членки и не допринасят за консолидация около единна линия на действие.
България в сложния международен контекст. Страната влезе в информационната война – и официално, и на практика. Новият служебен кабинет бързо пое външнополитически курс, който ни нарежда по международните въпроси до САЩ и „ястребите“ в ЕС. Външният министър Даниел Митов подкрепи спорното Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции в сегашния му вид, който предизвиква съпротивата на редица европейски страни. На среща на външните министри на ЕС ръководителят на българската дипломация настоя за спешна намеса на международната общност в Украйна и въвеждане на нови санкции срещу Русия. Икономическото министерство спря дейността на българското дружество по проекта „Южен поток“. Министерството на отбраната обнародва документ, наречен „Визия 2020“, според който България се намира в „информационна война“ с Русия, която подкопава „българската държавност“ и атакува „националните демократични ценности, дух и воля“. Предложено е превъоръжаване на българската армия с нови оръжия от НАТО. Въпреки че под натиска на премиера Георги Близнашки документът бе оттеглен „за доработка“, той бе решително подкрепен от президента Росен Плевнелиев. На фона на тези изяви, поведението на бившия външен министър Кристиян Вигенин, посетил новото украинско правителство в Киев и предизвикал с това остро несъгласие в червените редици, изглежда повече от умерено. А вероятно окуражени от посланията на новата изпълнителна власт, група експерти, обединени в Движение за енергийна независимост, поискаха отмяна на мораториума за проучвания и добив на шистов газ.
На европейския терен българският кабинет категорично и недвусмислено подкрепи кандидатурата на Кристалина Георгиева за върховен представител по външната политика. Сякаш не беше взето под внимание добре известното обстоятелство, че номинациите за еврокомисари са работа на националните правителства, но конкретните постове са резултат на преговори между основните европейски партии. Натрапва се изводът, че става дума или за геополитическа наивност, или за употреба на кандидатурата на Георгиева с вътрешнополитически цели – да послужи като повод за обвинения срещу левицата в антибългарско поведение на европейската арена.
Служебният кабинет и предизборното позициониране. Назначаването на служебния кабинет сложи началото на фактическата предизборна кампания в България. В публичното пространство започна да се налага интерпретацията, че това е не само кабинет на протеста (заради персоналния му състав), но и че е кабинет на ГЕРБ, с който на практика се подготвя връщането на власт след 5 октомври. Първата линия – протестната идентификация, се утвърждаваше преди всичко чрез фигурата на самия премиер, бивш кадър на БСП, призван да внушава тезата на протеста, че в България няма сблъсък на лявото срещу дясното, а на гражданите срещу олигархията. Наред с Близнашки, немалко популярни личности със скандирания „Оставка!” получиха назначения. Така се подсили внушението за победа на Протеста, но заедно с това се подхраниха подозренията, че всъщност се „осребрява“ гражданска позиция. Втората линия – на ГЕРБ-ерска идентификация – пролича в много кадрови решения („втория ешелон“ на властта, областни управители и т.н.), сред които символно място зае назначаването на Ваньо Танов („Ало, Ваньо…”) начело на митниците. Правителството в първите си дни използваше част от реториката на ГЕРБ, а със заканата си да „разкрие истината“ за своя предшественик влезе в контраст с предишния служебен кабинет на Плевнелиев, който не направи нищо подобно по отношение на преди това управлявалия Бойко Борисов.
Действително, Борисов и Плевнелиев изглеждат основните бенефициенти от ситуацията. Борисов – защото му позволява по-уверено да гледа към изборите и собственото си представяне. Плевнелиев – защото в рамките на година и половина за втори път се оказва в положението на властови център. Обществото сякаш свиква, че в критични моменти властта в България отива в ръцете на президента и че това е нормално. Именно на президента, а не на традиционно най-силната политическа фигура у нас – премиера. Характерно е, че министрите нееднократно в течение на няколко седмици демонстрираха действия и отправяха изявления, които видимо не са били съгласувани с прекия им ръководител. Получава се изместване на институционалния баланс в страната. Както кабинетът, така и отделните министри правят политически заявки, които биха подобавали повече на редовно правителство с четиригодишен мандат, отколкото на служебно с хоризонт от три месеца. Хипотезата, че кабинетът би могъл да остане на власт неопределено дълго време, ако след изборите не бъде постигнато мнозинство за съставяне на правителство, допълнително увеличава потенциалната роля на президента в предстоящите събития.
Ножът има две остриета. Обвиненията, че чрез служебния кабинет се цели служебна победа на изборите, автоматично водят до публично разграничаване от него. Самият факт на престоя във властта, колкото и да е краткотраен, поражда негативи. Има риск споменът за управлението на ГЕРБ да започне да се завръща. Ето защо потече поредица критики и несъгласия с правителството от всички посоки – от „Протестна мрежа“ през Реформаторския блок до ГЕРБ. Ако предизборната кампания бъде структурирана около действията на актуалната изпълнителна власт, това би могло да причини силно негативен ефект върху досегашната опозиция. Напротив, тя ще се стреми да внушава, че едва ли не БСП и ДПС са на власт в момента, и задача на гражданското общество е да ги спре.
Предизборната интрига в три ракурса. Няколко са възможните „кандидати“ за основна интрига на кампанията. На първо място, ще се наложи ли обществено и медийно тезата, че главният въпрос е дали ГЕРБ ще спечели достатъчно за самостоятелно управление или ще трябва да се коалира с някого. Самата постановка отхвърля БСП встрани и свежда терена на конкуренцията до кръга на ГЕРБ и по-малките партии. На второ място, дали ще бъде предпочетена изпитаната формула за „сблъсък на титани“, ГЕРБ-БСП, в който всички останали, с изключение на ДПС, отиват на заден план и се размиват в „двуполюсната“ битка. В този случай ще се конфронтират противоположни интерпретации за това, кое е статуквото, от което хората трябва да се отърват, Борисов или Станишев-Орешарски. Трети вариант е налагане на разделителната линия статукво-промяна, която би представила ГЕРБ и БСП като две страни на една и съща монета и която ще инжектира електорална енергия на малките формации.
Пиарът на ГЕРБ печели и от първата, и от втората парадигма; губи от третата. БСП печели само от втората, но вече без да има предимствата на опозиционна партия, както през 2009-2013 г. „Малките” имат повече шансове в първия и най-много в третия вариант. За ДПС всички варианти са подробности: екипът на Местан ще бяга в собствен коридор.
ГЕРБ: с претенцията „121” към реални 100? Пътят към властта не е толкова лесен и безпроблемен, колкото се струваше на партията само преди месец. Партия ГЕРБ отново е принудена да минава в отбранително положение, да отхвърля критиките, че задкулисно държи властта. Изборната й тактика е подчинена на дилемата „или ние, или апокалипсис“. Постоянно се набляга в каква катастрофа се намира страната след управлението на Орешарски, неспирно се говори за изпразнена хазна, продънени бюджети във всички сфери, необходимост от спешни многомилиардни заеми. ГЕРБ си присвоява имиджа на въплътена стабилност, воля и здрава ръка, така че да противопостави почти пълния си управленски мандат на политическата криза и краткия живот на кабинетите след „сдаването на властта” през зимата на 2013 г. Призивите към избирателите да й осигурят пълно мнозинство и заканите, че в противен случай ГЕРБ не би управлявала, имат за цел да покажат партията не като по-добрия или по-ефективния, а като единствения възможен избор да се свали напрежението. Решението на тази задача се затруднява от различни фактори. Първо, в говоренето за катастрофа „герберите” останаха почти сами и трябва много по-енергично да го застъпват, за да не останат в периферията на медийното внимание. Второ, с декларираното нежелание за коалиционност рискуват да отстъпват все повече – и за неопределен период – власт на президента. Трето, дискусиите в Реформаторския блок дали е добре да се управлява с ГЕРБ не обслужват самата партия ГЕРБ, защото я превръщат – пред общественото мнение – в конкурент на много по-малка формация, намаляват залога на политическото й присъствие. Борисов, разбира се, пази и резервни варианти освен общите действия с реформаторите. Но до изборите именно ограничаването на интригата до дясното поле едва ли ще работи за него. Въздействието на ЕНП също ще стеснява периметъра му на политическо маневриране.
Листите на ГЕРБ са предвидими и в тях няма изненади. Отново прави впечатление, че основните имена на партията се запазват. Няма и обявени нови програмни приоритети и намерения. Също както през май 2013, ГЕРБ не излиза пред избирателите с нова политическа оферта. Персоналните промени са в онези райони (например в Северозападна България), където досега са били постигани по-ниски резултати. Явно е, че Цветановата „машина“ във всички области на страната се готви безкомпромисно да се задейства.
БСП: предимство или заплаха е да бъдеш подценяван? Положението на партията не е леко. Все още не може да се възстанови от удара на евровота, а конгресът не постави точка на вътрешнопартийните критики и обвинения. Социалистите са принудени да се защитават от няколко устойчиви и масово тиражирани внушения. Първото е разбирането за предизвестена много тежка загуба (от порядъка на два пъти по-малко гласове от победителя), което разколебава „периферните” гласоподаватели. Второто е твърдението, че статуквото в БСП тържествува, с което партията се лишава от нормалния за всяка стандартна ситуация нов кредит на доверие с избора на нов лидер. И третото е, че носи пълната отговорност за всички действия на кабинета Орешарски. И в трите насоки са възможни енергични отговори. Катастрофалната загуба е заплаха, която може да мобилизира червения електорат и най-малкото – следва да импулсира партийния актив. Във вътрешната игра на страхове, инициирани от Борисов, социалистите би трябвало да имат сериозни „козове”, убедителни контрааргументи. А при разпалването на геополитически страхове, предимството им може да бъде внушително. Искането за балансирана политика спрямо Русия, изразено от БСП, тежи повече на обществения кантар от русофилските бомби на Сидеров. Търсенето на промяна става в няколко практически насоки. Най-слабо изразен засега е т.нар. ляв завой, който трудно би могъл да се превърне в реалност освен при категорична („на висок глас”) смяна на позицията за плоския данък. Променена е коалиционната идентификация. Логично при изобилието на „леви” и про-„България” предизборни оферти. (Опитът на ДПС е показателен: след 1997 г., когато се появи като коалиция „ОНС”, партията на Доган взе категорично решение да се явява винаги във формат със собственото име.) Въпросът е, обаче, до каква степен и в какво направление се променя отношението към коалиционните партньори и към гражданската квота. Отговорът показва, че общата тенденция е към съхраняване на досегашните позиции и консолидиране на „твърдото ядро“, а не толкова към търсене на нови избиратели в „периферията”. Новият председател Миков се опитва да запази съществуващите баланси, но същевременно си развързва ръцете за всякакви свои нови предложения след изборите – ако тези баланси не проработят за един убедителен резултат. Всъщност предизвикателство пред БСП би могло да бъде евентуално влизане на АБВ в парламента. Тогава недоволни червени политици, които не са се ориентирали към Първанов просто защото не са били убедени, че там има перспектива, биха могли „на второ четене“ да се насочат натам и да застрашат статута на БСП като „голямата“ лява партия.
Програмата-минимум на БСП може да се сведе до два пункта: (1) запазване на убедително второ место; (2) единствена лява партия в парламента. Всичко „в повече” ще бъде програма-максимум и заслужава да се отбележи, доколкото (аналогично на ГЕРБ – чрез целеполагане на абсолютното към относителното) борбата за значителна преднина пред третия се постига най-добре чрез конкуренция с първия.
ДПС: към (нов) триумф? Всички сили на движението са впрегнати за много силно изборно представяне. Привличането на фигури като бившия началник на Генералния щаб и досегашния финансов министър в листите показва стремежа на ДПС във все по-голяма степен да излиза публично със свои български по етнически произход представители. По традиция движението не смята да залага на ярка публична кампания. Работата ще се реализира основно по места. На този етап две са централните послания. Едното е за национално съгласие, което може да се открои на фона на предполагаемо агресивния сблъсък на другите партии в предизборния месец, а със сигурност ще има значение и при съставянето на кабинет от следващия парламент. Второто е за отворените врати и вляво, и вдясно, нещо, което ДПС от месеци насам подготвяше, но сега добива официален израз. Зад фактическото политическо признание на движението се крие нещо по-дълбоко и по-съществено. Това е новата етнополитическа ситуация, която може да се разглежда като реализация на българския етнически модел. Нека да си припомним, че през 1990 г. СДС категорично отказа на Кръглата маса да седнат – в състава на неговата квота – представители на българските турци и мюсюлмани, за да оценим пътя до днешните листи на Реформаторски блок. И в по-близък план можем да сравним агресивната анти-ДПС реторика, с която Борисов дойде на власт през 2009 г., с диалога „на кафе” и с днешната оферта да назначи десет заместник-министри мюсюлмани, израснали и квалифицирани благодарение на ДПС. Е, за „целувката на Станишев” вече знаем. Сега пъзелът се подреди.
Националистическият сектор: реновиран? Патриотичният фронт на ВМРО и НФСБ набира сили и се превръща в политически магнит за националистическо обединение. Редица малки формации се присъединяват към него, усетили, че избирателят ще оцени позитивно процеса на консолидация. Ако историята на най-мощния до този момент националистически играч, „Атака“, е история на постоянни разцепления, тук посоката е противоположна. Сам по себе си този факт, дори извън въпросите на програмата и кампанията, създава електорални шансове за коалицията. Друга особеност е липсата на агресивност в зададения политически тон, което би могло да хвърли мостове и към нерадикални избиратели. Евентуално влизане на Фронта в парламента може да постави в нова ситуация и ГЕРБ, и ДПС от гледна точка на властовите им намерения, а може би и дори БСП. На фона на националистическото обединение „Атака“ започва да изглежда като „малкия играч“, който още не е намерил своите лост и опорна точка. Несработилата на евровота руска карта не е изоставена (искането за оставка на военния министър Шаламанов), но получава доста по-скромно присъствие. „Атака“ по-скоро се връща към теми от своите ранни години – яростно говорене срещу ДПС и турцизацията, както и протести срещу американските бази.
Реформаторският блок: „Да бъда или да не бъда?”… С Бойко Борисов и/или изобщо? Блокът фактически стартира кампанията си с оставката на Радан Кънев като говорител. Споровете за централизация или децентрализация на вземането на решения бяха прекратени по решителен начин. Ориентацията към избор на лидер на коалицията е непосредственият ефект от това и залага предпоставките на Блока все повече да се гледа като на формат „ДСБ плюс“. Същевременно отново и ясно бе посочена „ябълката на раздора“ – отношението към Бойко Борисов. Линията на кампанията е очертана, и тя е двойствена: да се заемат позиции против участието на водещия ешелон на ГЕРБ във властта и да се подчертава потенциалното партньорство именно с партията на Борисов. Блокът започва да говори на две групи избиратели, на тези, които не одобряват Борисов и не искат сътрудничество с него, и на онези, за които Борисов е ракета-носител към бъдещо дясно управление. Тази сложна игра има за цел да запази наличните „сини“ избиратели, независимо от дълбоките различия в тяхната мотивация да гласуват. Паралелно с това Блокът понася удари върху имиджа си по линия на съставянето на листите. Ценностите, които претендира, че отстоява (като принципност и прозрачност), са поставени на изпитание с твърденията на „Зелените“ за продажба на места, с привличането на хора от компрометираната „Българска нова демокрация“ и с подбора на кандидати за хасковската листа.
„България без цензура” = „България без ГЕРБ, БСП, ДПС” = ? Тенденцията надолу, очертала се при Бареков след разпада на коалицията с ВМРО, разрива с банкера Цветан Василев и ТВ7, сякаш е овладяна. Поредицата хаотични ходове („разкритията“ срещу Бойко Борисов, оттеглянето на сигналите срещу президента) изглежда приключила. Партията, в съюз с ЛИДЕР, има своите шансове и ги демонстрира със самочувствие. Основната претенция, декларирана още преди 25 май – да измести ДПС като балансьор в българската политика, – е повторена ясно на втория партиен конгрес. Бареков си избира очакваната роля на борец срещу статуквото, като се опитва да внуши на избирателите, че „без цензура“ означава „без ГЕРБ, БСП, ДПС” и това ще бъде една нова България. Допълнителен шанс му дава наличният вече успех, спечелените два евромандата. Хората могат да се убедят, че популярният журналист е реален електорален фактор, а не просто кандидат за такъв, като повечето по-малки формации, т.е. че гласът за него е ефективно подаден глас.
За Бареков програма-минимум е да бъде „новият Доган”, а програма-максимум – новият министър-председател. Минимумът е максимален. Остава да се види до каква степен размерът на амбициите има значение.
Заключение
Усложняващата се международна обстановка изисква повишено внимание и предпазливост от българската държава. Страната ни е твърде близо географски и твърде свързана исторически, икономически, културно и дори генеалогично с участниците в конфликта. Можем да прибавим и наличието на българско малцинство, до чието мнение така и никой не се допитва. Има известни исторически прецеденти, които показват, че политическата ангажираност не изключва политически такт. Българското правителство заема радикална позиция и не се старае да търси необходимите баланси. В отсъствието на парламент изработването на външната политика е много по-малко координиран процес и много повече продукт на лични намерения и воля. Предизвикателство пред премиера Близнашки и пред политическите партии е да не допуснат тази тенденция да продължава във вреда на интересите на страната.
Политическите сили се подготвят не само за ожесточена предизборна кампания, но и за напрегнат следизборен сблъсък, който може да продължи неопределено дълго време. Едно от първите неща, с които следващият парламент ще трябва да се заеме, е обсъждането и приемането на бюджета за 2015, а това изисква волята на парламентарно мнозинство. Ако ГЕРБ не доближи мечтаните 121 депутатски мандата, мнозинство ще бъде формирано трудно и вероятно с голямо забавяне, най-вече защото партиите ще трябва да мотивират пред обществото съгласието си за коалиция. Съществува опасност политическата криза да не се разреши с избора от 5 октомври, а да продължи нататък, при всички възможни отрицателни последици за политиката на страната, финансовата стабилност и институционалния баланс.
Предизборното позициониране през август оголи въпрос, на който българското общество трябва да има ясен и убедителен отговор, преди да е изтекъл предизборният септември: какво е реалното състояние на българската финансова система.
