Анализ на политическия март 2014

Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха Андрей Райчев, проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев

Основни събития

• Република Крим и федералният град Севастопол станаха – след референдум – субекти на Руската федерация. Украйна подписа политическо споразумение за асоцииране с ЕС. САЩ и ЕС не признаха новия статут на Крим и наложиха санкции на руски политически (САЩ – и икономически) дейци. ЕС се отказа от икономически санкции, ако ескалацията не продължи. Украинска резолюция срещу анексията на Крим беше приета от Общото събрание на ООН със 100 гласа „за” (от 193 страни-членки). Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка (групата БРИКС) се въздържаха.
• България не призна процедурата и акта на присъединяване на Крим към Руската федерация. Президентът Плевнелиев поиска смели икономически санкции. Премиерът Орешарски се обяви срещу санкциите, но декларира, че няма да наложи вето, ако се стигне до тях. НС не постигна консенсус по кримската криза (след неуспеха на три проекта за декларации – на БСП, ГЕРБ и „Атака“). КСНС при президента формулира обща позиция (без „Атака“), която премълчава въпроса за санкциите.
• Кримският казус диференцира политическите сили: от категорично антируски (Реформаторския блок) до еднозначно проруски („Атака”). БСП отхвърли промяната на държавни граници, но се обяви рязко против евентуални санкции.
• Изборният кодекс влезе в сила след като НС отхвърли президентското вето.
• Президентът издаде указ за състава на ЦИК, в който изчислява по различен начин от НС пропорцията между партиите и дава едно място повече на ГЕРБ. БСП и ДПС изразиха остро несъгласие и отказаха да изберат заместник-председател на ЦИК от ГЕРБ. След „кафе“ на лидерите на ГЕРБ и ДПС в Кърджали двете партии постигнаха разбирателство върху състава на ЦИК. БСП обяви, че ще сезира Конституционния съд.
• ЦИК започна работа с председател Ивилина Алексиева (предложена от БСП), заместник-председатели от ГЕРБ и ДПС и секретар от „Атака”.
• В НС беше внесена подписка за инициирания от президента референдум за задължително, мажоритарно и електронно гласуване с около 560 000 подписа. Продължаващата проверка за валидността на подписите прави законово невъзможно референдумът да се проведе едновременно с евроизборите.
• Обявени бяха листите за евроизборите на БСП (водач Сергей Станишев), Реформаторския блок (водач Меглена Кунева), НФСБ (водач Валери Симеонов), АБВ (водач Ивайло Калфин), както и първите четирима от ГЕРБ (водач Томислав Дончев).
• НС на БСП констатира „прекратяване на членството“ в партията на Георги Първанов, Румен Петков и други дейци на АБВ.
• Управляващите от БСП и ДПС проведоха семинар в Боровец за синхронизиране на позициите си и среща „Открито управление“ с медиите.
• Коалиционно споразумение между „България без цензура“, ВМРО и ЗНС. В НС от тяхно име е внесен законопроект „Чисти ръце“. Партия НИЕ се обедини с НФСБ.
• ДКЕВР стартира процедура по отнемане на лицензите на ЕРП заради непогасени задължения към НЕК.
• Обществен и политически скандал заради акция на МВР в Лясковец, завършила със смъртта на униформен служител.

Значение

• Кримската криза придоби вододелен характер: показа – още по-категорично от сирийската – ограничените възможности на Запада да налага волята си и означи края на еднополюсния свят. В многополюсната реалност на света „след Крим” геополитическото напрежение и пренареждане продължават, но втора студена война видимо няма да има. Очертава се по-скоро перспективата на „студен мир” между Запада и Русия при резервирана и изчаквателна позиция на най-големите страни в света (Китай, Индия).
• Дебатите по българската позиция активираха разлома русофили/русофоби и създават предпоставки Украйна да стане значима тема на предизборната кампания и да повлияе върху ориентацията на избирателите.
• Подреждането на партиите за старта на кампанията е към финала си. Вътрешните сътресения намаляват с определянето на „отборите“. Острият програмен и персонален сблъсък още не е започнал. Шансовете на основните опоненти – БСП и ГЕРБ, остават приблизително изравнени.
• Битката за състава на избирателните комисии придоби институционален характер. Решението да се даде едно място в повече на ГЕРБ в ЦИК, въпреки ясните процедурни текстове на Изборния кодекс, открои партийната ангажираност на президента Плевнелиев повече от всякога.
• Скандалите около състава и ръководството на ЦИК (съответно РИК, СИК) създават впечатление, че да се определи „реферът“ е от решаващо значение за изхода на състезанието, и обезсмислят участието.
• ГЕРБ осигури подписите за нов референдум и съумява да консолидира в голяма степен опозицията (от протестните групи през Реформаторския блок до президента). Партията, за разлика от президента Плевнелиев и от дейци на Реформаторския блок, не се увлече в русофобска реторика.
• Правителството излезе успешно от рисковете на зимния период и набеляза редица социални мерки, чиято реализация обаче изисква по-дълъг срок от предизборния.
• БСП беше „разпъната” между европейската ангажираност и русофилските настроения на левия електорат, твърде уязвима за „удар от ляво” – от АБВ, – който не се случи. Партията запазва шансовете за посредническа инициатива – чрез правителството, при увеличаване на напрежението.
• БСП и ДПС показват редица точки на несъгласие, които подчертават самостоятелността на партиите, но внушават и усещане за нестабилност на властта.
• Украинската криза разграничи рязко основните конкуренти сред националистите и променя техните шансове. НФСБ зае проукраинска, а „Атака” – шумно изразена и по-печеливша проруска позиция.
• Очерта се политическата база, на която стъпва групата на Първанов-Петков: ПП „Социалдемократи” (Л. Шиков), ПП „Обединени социалдемократи” (К. Парамов, Н. Камов), „Обединен блок на труда” (К. Петков), „Българска либерална партия” (?). Разполагат с реална, но твърде ограничена организационна мрежа, която не гарантира място в ЕП.

Проблемните възли

Украинската криза и светът. Референдумът в Крим, присъединяването му към Руската федерация и международният отзвук от тези събития откроиха ясно една нова глобална конфигурация, която се формираше постепенно през последните години и която интерпретирахме в нашите анализи. Геополитическият процес от края на Втората световна война досега е маркиран от няколко възлови събития: Ялта 1945 откри перспективата на следвоенния двуполюсен свят; Беловежката гора 1991 – на еднополюсния свят след разпада на СССР; Крим 2014 легитимира многополюсния свят. САЩ, ЕС, Русия и Китай имат самостоятелна и незаобиколима роля в новата геополитическа констелация. Заслужава особено внимание различният подход на САЩ и ЕС по невралгичния въпрос за санкциите срещу Русия.

Многополюсният свят може да допринесе съществено за демократичните процеси в глобален мащаб. Увеличава се значението на международните организации, специално на Съвета за сигурност на ООН. Сирийската криза вече показа, че за разлика от войната срещу Ирак не може да се вземе едностранно решение. Американският президент обяви отново „особената отговорност” на САЩ, но не направи опит да я реализира. В света „след Крим” подобни изявления ще бъдат неадекватни. Бъдеща „коалиция на желаещите” ще трябва да се съобразява в максимална степен с нежелаещите. Многополюсният свят ще съдейства за формирането на световно обществено мнение, което много по-малко се изкривява от информационни зависимости и прави по-малко валидни двойните стандарти.

Все още емоционалните реакции на „кримския казус” заместват дълбочинните анализи. Референдумът в Крим получи отзвук в неочаквано направление: вдъхнови каталонци, шотландци, бретонци, корсиканци, ломбардци и други национални общности, които се стремят към самоопределение. Венецианците дори гласуваха за възстановяване на своята република, макар това да има само морално значение. Очевидно е, че в международното право принципът на териториална цялост и принципът на самоопределение не са достатъчно синхронизирани и прецизно определени. А от политологическа гледна точка следва да се види перспективата на националната държава чрез едновременното протичане на наднационална интеграция и субнационална сепарация.

Кризисното навлизане в многополюсния свят не означава второ издание на Студената война. Липсват нейните основни предпоставки: конфронтационни глобални идеологии и разпадане на единния световен пазар. Перспективата, която се очертава, е „студен мир” между Запада и Русия, белязан от намалено доверие, ограничаване на военното сътрудничество, проблематизиране на разоръжаването и труден път към съгласувани решения.

Украинската криза и ЕС. Европейската дипломация в лицето на своите най-видни представители Ромпой, Барозу, Аштън се провали в украинския казус. Въпросът беше дали ще се тръгне по линията „или – или” или „и – и”. Имаше ясна формула да се тръгне по пътя „и – и”, а именно: тройни преговори – ЕС, Русия и Украйна. Тази формула беше предложена, но беше отказана. Влезе в сила формулата „или – или” – или Европа, или Русия. Което сложи на карта самото бъдеще на Украйна като една държава. Под съмнение бяха поставени практически всички резултати от Източното партньорство – едно от най-амбициозните начинания на досегашната Европейска комисия. Предстои преоценка на досегашните стратегии, но това едва ли ще се случи бързо.

ЕС не реагира хомогенно на геополитическите предизвикателства. Унгария и Чехия се обявиха решително против въвеждане на санкции срещу Русия. Полша държи радикална позиция, която видимо не се споделя от повечето партньори. Украинският сюжет постепенно се налага като тема в кампанията за избори за Европейски парламент, след като беше подет не само от представители на институциите, но и на европейските партийни фамилии. Недоволството от неолибералния модел в европейските страни и възходът на националистически, евроскептични и ксенофобски партии породиха две отчетливи линии на кампанията: за/против доминацията на десните социални и икономически догми, и повече/по-малко Европа. Към тях парадоксално се добавя и трета линия: повече/по-малко Русия. Тя е свързана и с централни въпроси на европейската енергийна политика, на бъдещи разширявания на Съюза, на способността на ЕС да бъде реален значим фактор на световната сцена.

Украинската криза и България. Българската позиция се определя и от международното право, и от членството ни в ЕС и НАТО. Но България е в сложна ситуация. Ние сме единствената православна и славянска държава в ЕС и по тази причина – естествено близки до участниците в конфликта. Ние имаме традиционно добри отношения и с Русия, и с Украйна, белязани и от културата, и от историята. Имаме и търговски връзки с Русия, които на този етап са безалтернативни. Русофилските нагласи в българското общество са подчертано силни. Характерен исторически прецедент: по време на Втората световна война, в разгара на кървави битки на Източния фронт, България е единственият съюзник на Германия, който запазва дипломатически отношения с Русия.

Заемането на страна се оказа парадоксално по-лесно за представителите на държавните институции, отколкото за политическите партии. Българският президент беше първият държавен глава на страна от ЕС, който зае радикална антируска позиция, Кристиян Вигенин – първият външен министър, който посети Киев и фактически подкрепи новите управляващи. По-късно обаче тъкмо Вигенин формулира балансираната формула: „нито ястреби, нито троянски кон”.

БСП имаше най-големи трудности при формулирането на позиция. Силните русофилски настроения сред нейните избиратели не могат да бъдат пренебрегнати, особено в ситуация на конкуренция за всеки глас в предизборната кампания. Проевропейската линия, задължителна за партията, не позволява на лидера на ПЕС друга реакция освен отхвърляне на кримския референдум. Нелеко взетото решение пролича и по факта, че дискусията по декларацията за Украйна отне на пленума на социалистите три пъти повече време, отколкото обсъждането на собствената листа (!) за Европейския парламент. ГЕРБ, макар и доста по-еднозначна, предпочете да не дава голяма медийна гласност на темата, очевидно също с електорални съображения. За разлика от тях, „Атака“ (повече) и Реформаторският блок (по-малко) видяха в казуса свой шанс за трупане на електорални дивиденти. „Атака“ пое ясната русофилска линия във вакуум, в който никоя основна политическа сила не иска да направи това. РБ, напротив, се опита да възобнови реториката си срещу Кремъл и петата му колона у нас, но с далеч по-слаб медиен ефект. Във всеки случай безспорно налице е активиране на традиционния за българското обществено пространство разлом русофили/ русофоби, който ще бъде политически експлоатиран в хода на кампанията. Неговото значение не бива да се надценява. От отношението на хората към Русия далеч не следва непременно промяна в електоралното поведение. Но когато две политически сили са много близо до първото място в надпреварата, а редица останали са на ръба на влизане в Европарламента, и геополитическият мотив на гласуването, макар и ограничен по въздействие, може да изиграе роля.

На стартовата права. В самото навечерие на кампанията вече са почти известни участниците. Закономерно утихват вътрешните партийни сътресения (макар и не напълно) и се засилва противопоставянето между партиите, търсенето на самостоятелна ниша. На дневен ред идват въпросите за арбитрите в състезанието и за политическата инициатива.

Скандалът около ЦИК е показателен за стила на взаимно отрицание и неприемане на процедурата, по който най-вероятно ще протича кампанията и интерпретирането на нейните резултати. Със своя указ президентът Плевнелиев се опита да се постави над българския парламент. Независимо как ще бъде тълкувано това флагрантно пренебрежение към волята на законодателя, последиците от него имат по-широк смисъл от състава на конкретната институция. Те внушават недоверие към обективността и безпристрастността на самия изборен процес. Създава се впечатлението, че най-важното е кой ще брои гласовете. На фона на скандалите при парламентарния вот от май м.г., кулминирали в настояването на най-голямата политическа сила за касиране, сегашният ход на Плевнелиев не вдъхва надежда, че 25 май ще бъде консенсусно признат като решение на проблема за електоралното подреждане на партиите.

Месецът до голяма степен се превърна в месец на опозицията. Политическата инициатива се държеше предимно от нея. ГЕРБ за първи път след деветмесечни сътресения от най-различен характер отбеляза възход. На практика партията успя да консолидира опозицията около себе си – събраните подписи за референдума ясно показаха коя е единствената сила в България, способна да се мобилизира в национален мащаб; ходът на президента с ЦИК демонстрира готовността му да обслужва партийните цели на ГЕРБ; конгресът на ЕНП в Дъблин затвърди статута на ГЕРБ като основен партньор на европейските десни в България. Под една или друга форма президент, „Протестна мрежа“ и Реформаторски блок се наредиха до ГЕРБ. Само месец-два по-рано това не би било възможно.

Обратно на консолидацията при опозицията, управляващите излъчиха по-скоро сигнали за вътрешно диференциране. „Пакетът“ БСП-ДПС беше разопакован знаково по повод и на ЦИК, и на Сметната палата. Властта не създаде впечатление, че диктува дневния ред, нито двете съуправляващи партии излязоха със свои ясни и разпознаваеми сюжети. Стратегията на силно политическо присъствие на управлението – включваща увеличени субсидии за театрите, великденски бонуси за пенсионерите, фонд за строителство на социални жилища, изнесено правителствено заседание във Видин, открита среща с медиите – има шанс да даде своите плодове, но все пак остана в сянката на действията на други политически субекти.

Социологическите проучвания регистрираха колебания в електоралните предпочитания към отделните партии, видимо продиктувани от успеха или неуспеха им да държат политическа инициатива. „България без цензура“ стои стабилно, благодарение на твърдо позициониране като противник на „статуквото“, засилване на реториката против БСП и ДПС и внасянето на прословутия законопроект „Чисти ръце“, който тепърва ще бъде използван като разделителна линия между партията и всички останали. За разлика от формацията на Бареков, Реформаторският блок и АБВ се свиват, защото не демонстрират никакво разширяване на позициите си и никакви идеи, които могат да попаднат в политическия дебат и да повлияят на нагласите към тях.

ГЕРБ: към консолидация на десницата (или за сметка на десницата?). Партията навлиза видимо в добра форма. Март беше първият месец от юли 2013 г. насам, в който „Галъп интернешънъл” й определи водещо рейтингово място. Беше и месец без напуснал депутат. Притесненията от ерозия на доверието след „сдаването” на властта не са разсеяни, но поне са получили отсрочка. Комфортът на предполагаемото първо място позволява на Бойко Борисов да покаже силната си страна, да действа с усещането на победител – умение, в което няма равен. Случаят с ЦИК беше отигран по оптималния начин: ГЕРБ получи всичко, което искаше, и все пак внуши в общественото мнение, че е жертва и че е ощетена. Заключителен акорд: Цветанов е отново председател на предизборния щаб.

Февруарският висш партиен форум, ограничил властта на Цветанов, без да я премахва, изглежда е намерил успешната формула за вътрешен баланс. ГЕРБ върви напред с лице – Томислав Дончев, и логистиката на Цветан Цветанов. Според случая фигурите се престрояват. Партията се ориентира към предизборна схема, сходна с тази през 2009 г. – създаване на масово убеждение, че единственият ефективен глас срещу властта е гласът за ГЕРБ. Точно както тогава ГЕРБ се отказа от абстрактно-позитивните послания от типа „България може“ и ги замени с фактическото настояване „Ние можем“, така и сега идеята е не толкова да бъде защитаван обстрелваният позитивен имидж на собственото управление, колкото да се настъпва с обединяващия мотив да бъде съборена сегашната власт. В този контекст впрочем възникват и част от проблемите на ГЕРБ с Реформаторския блок. От една страна, за победа на ГЕРБ са нужни гласове и от традиционната десница. От друга страна, с оглед на едно обществено приемливо бъдещо властване, ГЕРБ се нуждае от партньор, който не се е сринал в евроизборите – перспектива, при която центробежните сили сред реформаторите несъмнено ще вземат връх.

БСП: партийна консолидация и нови проблеми. Партията показа своето единство след сътресението с „размразяването“ на АБВ. Верижна реакция не последва. НС на БСП беше и почти единодушен за отстраняването на групата на Първанов – Петков, което само по себе си показва, че в кампанията партията ще върви консолидирана. Два проблема обаче съпътстват политическата й дейност. От една страна е украинската криза. Много е трудно да бъде разбрана от избирателите на БСП позиция, която се противопоставя на руските действия. А БСП не можеше да заеме друга позиция, още повече когато лидерът й оглавява и ПЕС. Вярно е, че Станишев направи всичко възможно да омекоти нещата: становището на Националния съвет беше максимално балансирано, на КСНС при президента Станишев предпочете да не отиде, за да не бъде асоцииран с взетото там решение; впоследствие решително се обяви срещу налагането на санкции. Въпреки това негативи по тази линия са възможни. И на второ място е парламентарната изолация, в която БСП попадна при скандала с ЦИК. Едно първо място на БСП на евроизборите през май би й донесло сериозно политическо самочувствие и усещане за сила. А това може да доведе до воля за преразглеждане на отношенията с ДПС в рамките на управлението. Именно това ДПС се постара да избегне, като ясно показа, че БСП не може да действа сама. Ето защо партията се нуждае от нов, разпознаваем сюжет, с който да се обърне към избирателя. По всичко личи – това ще бъде тезата, че социалната промяна в Европа е условие за социалната промяна у нас, че трябва да се борим за прекратяване на дясната доминация в Брюксел, ако искаме по-справедлив живот в България.

ДПС: „отворени врати” и в дясно, и в ляво?. Движението прибягна до класическата си тактика на „отворени врати“ във всички посоки. Разбирателството с ГЕРБ по състава на ЦИК е „нишан“ в Догановия смисъл. Прозвуча внушението: обичаме или не обичаме ДПС, ключът на властта е в него. Слухът за предстоящо оттегляне на подкрепата за кабинета Орешарски, разбира се, е преувеличен и беше официално опроверган, но ДПС несъмнено загатва, че резултатите от евроизборите могат да станат основа за преоценка на отношенията вътре в управлението. ДПС не е преживяло страха от изолация, от това, че в един момент „другите” могат да се разберат и да го оставят извън властовата игра. Получава се отново ситуация, позната ни от времето на Тройната коалиция: отговорността за управлението остава изцяло на БСП, срещу социалистите е насочена реториката на опозицията, а ДПС е в сянка и е готова за всякакво сътрудничество, едновременно черпейки от ресурсите на властта.

„Атака“: ново опровержение на прогнозите? Март беше обявен за „месец на ГЕРБ”, но в по-голяма степен може да се смята за „месец на „Атака”, макар че сондажите не са успели да установят това. С украинската криза партията на Сидеров получи шанс за нов възход. Също както непредвидено събитие през 2013 – февруарските протести, издигнаха залязващата националистическа формация на гребена на вълната и й осигуриха влизане в Народното събрание, – така сега, през 2014 г., непредвиденото развитие на събитията в Украйна създава големи възможности да се „оползотворят” твърдите защитници на руската линия. Много благоприятно за „Атака“ е обстоятелството, че никой друг реално не я конкурира в тази ниша. „България без цензура“, макар да се произнася в подкрепа на българо-руските икономически отношения, не застава на руска страна. Георги Първанов изрази предпочитание за една по-близка до Русия българска политика, естествено мотивирана с националния интерес, но неговият фаворит Ивайло Калфин зае категорично противоположно становище и неутрализира самото внушение. Особено важно е, че преките претенденти за надмощие сред националистите – НФСБ, отблъснаха русофилите. Остава да се разбере, след като немалко български избиратели симпатизират на тезите и лозунгите на Сидеров по украинския/руския въпрос, дали той е намерил място в дневния ред на българите до такава степен, че да мотивира техния вот. Нека не забравяме, че геополитическата криза не е завършила и изборите в Украйна са насрочени за същата дата – 25 май, на която ще гласуваме и ние. Политическите процеси, макар и толкова различни, ще бъдат паралелни.

Заключение

България постепенно се приближава до сблъсъка на същинската предизборна кампания. Ще се разразят поне две битки: битка за първото място (между ГЕРБ и БСП) и надпревара за (поне) едно място (с участници „България без цензура“, Реформаторския блок, АБВ, „Атака“, НФСБ). На национално равнище противостоят основните представители на левицата и десницата. Същевременно и в двата сектора има собствени проблеми за доминация: на БСП с АБВ, на ГЕРБ – с Реформаторския блок. Разликата е, че не се очертава сблъсък в десния сектор, докато АБВ води кампания преди всичко срещу БСП. Двойната битка вляво има прецеденти. През октомври 1991 г.: БСП загуби срещу СДС в национален мащаб, но спечели доминацията в лявото пространство, след като БСДП (Дертлиев) не успя да получи представителство.

Няма основание да смятаме, че политическото напрежение ще утихне с отминаване на кампанията. Европейският вот ще бъде интерпретиран по начина, по който това се случва с местния вот у нас: всеки ще се опита да се обяви за победител. Голямата битка ще бъде битката за налагане на собствения разказ в общественото мнение.

Натискът за предсрочни парламентарни избори след 25 май може да се засили рязко, каквито и да бъдат резултатите от евровота. Това, заедно с евентуалната кампания за референдум по изборното законодателство може да дестабилизира допълнително обстановката. Задача на управлението е да удържи процеса в законовите процедури. Историята с определянето на ЦИК показа, че това не е лесно. А и в ГЕРБ имат опит – и воля! – за дестабилизиране. Проведените през март частични местни избори в малки населени места са показателни за готовността на ГЕРБ да иска касиране във всеки възможен случай. Такива сценарии се улесняват от насажданото убеждение, че евровотът е прелюдия към по-съществени национални дела, че неговият залог е само и изцяло във вътрешното разпределение на силите. Оттам намалява шансът за европейско говорене и за собствено европейското измерение на предстоящия вот.

Предизборният процес има самостоятелно и първостепенно значение. Пътят, по който ще се стигне до урните, може да бъде трасиран от компромати и интриги, така че избирателят да потъне в конюнктурната злоба на деня. А може да бъде и редкият повод да видим и себе си в европейски ракурс, и своето място в Европа. Не е ясно дали ще се води битка за европейския характер на вота. Но ако такова усилие бъде направено, българският избирател следва да го оцени.