Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха Андрей Райчев, проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.
Основни събития
- Стремително развитие на събитията в Украйна. Споразумение за мирен изход от кризата с участието на министри на Франция, Германия и Полша. Атака на паравоенните отряди („Десен сектор”). Ескалация на конфликта. Смяна на властта в Киев, без да е гласуван импийчмънт на президента Янукович. Русофобски изяви. Реакция в Източна и Южна Украйна. Готовност на Русия да въведе въоръжени сили в Украйна. Заплаха на САЩ за изолация на Русия. Фактическо откъсване на АР Крим.
- Украинският парламент отмени закон за държавния език, който дава права на националните малцинства. МВнР на България изрази загрижеността си за правата и сигурността на украинските граждани с български произход.
- В България на второ четене беше приет Изборният кодекс след тежки спорове по повод на употребата на майчин език в предизборната агитация и принципа на уседналост. ДПС може да потърси помощ от президента, за да се сезира КС.
- Президентът Плевнелиев наложи вето върху Изборния кодекс. Правната комисия на НС се обяви срещу идеята за референдум едновременно с изборите. Президентът заяви, че това решение „откровено обслужва задкулисието”.
- Започна събиране на подписи за референдум за задължително, мажоритарно и електронно гласуване. ГЕРБ и Реформаторският блок подкрепиха подписката. Лидерът на ГЕРБ Борисов обяви, че 500 000 подписи вече са събрани за 20 дни.
- На заседанието на 48-ия конгрес на БСП лидерът Сергей Станишев обяви АБВ за „затворена страница“ и се произнесе в полза на преоценка на българския преход и по-лява политика.
- Национална конференция на ГЕРБ единодушно преизбра Бойко Борисов за председател на партията, но сам той заяви, че партията няма да бъде лидерска. За заместник-председатели бяха избрани, освен Цветан Цветанов, Йорданка Фандъкова (кмет на София) и Димитър Николов (кмет на Бургас).
- ГЕРБ внесе трети вот на недоверие срещу правителството на Пламен Орешарски – за провал в политиката на сигурност. Вотът беше отхвърлен с 93 „за“, 116 „против“ (БСП и ДПС) и 8 „въздържали се“ („Атака“).
- Красимир Стефанов (ГЕРБ) и Румен Йончев (Коалиция за България) напуснаха своите ПГ и заедно със Светлин Танчев (напуснал ГЕРБ преди това) обявиха, че се присъединяват към „България без цензура“. Народният представител от ГЕРБ Владислав Горанов напусна парламента.
- Първа национална конференция на „България без цензура”. Според нейния лидер Николай Бареков тя вече държи ключа към кворума в НС. Първата й законодателна инициатива ще бъде да внесе законопроект „Чисти ръце“.
- По сигнал на „Протестна мрежа“ главният прокурор започна пълна проверка на Делян Пеевски, Николай Бареков и банкера Цветан Василев.
- Депутатът от ДПС Делян Пеевски заяви, че бившият вътрешен министър Цветан Цветанов му е оказвал натиск по време на 40 срещи в МВР. Цветанов призна за 7 срещи. Справка на МВР документира 40 срещи.
- Проведе се КСНС при президента по проблемите на европейското финансиране.
- Бойко Борисов оповести, че няма намерение да се кандидатира за президент.
- Началникът на НСО ген. Тодор Коджейков, близък на бившия премиер Борисов, и неговия заместник Калин Иванов подадоха оставки.
- „Атака“ отправи ултиматум към управляващите от десет точки, вкл. минималната пенсия да стане 500 лв. още от средата на тази година.
- Протести в Пловдив срещу претенциите на Главното мюфтийство за джамии в страната. Шестима ранени. Нанесени са поражения по сградата на джамията в Пловдив.
Значение
- Събитията в Украйна предизвикват геополитически разлом, който поставя света на прага на нова Студена война. Няма гаранции, че ще се избегне кръвопролитен сблъсък. Пътят към федерализация на Украйна изглежда открит, но миниран. Ултранационализмът и сепаратизмът се превръщат в двойна заплаха за бъдещето на страната. Шансовете за мирен изход все още не са изчерпани. Реализацията им изисква сдържаност от страна на Русия и на САЩ, конструктивна роля на ОССЕ като естествен посредник в отношенията ЕС – Русия.
- Българското външно министерство реагира – за разлика от практиката на предишни кабинети, бързо и адекватно на събитията в Украйна, които засягат непосредствено правата и сигурността на българско национално малцинство.
- Политическата обстановка в България се промени. Досега облик й придаваха протести и контрапротести. През февруари ситуацията стана отчетливо предизборна. Правителството на Пламен Орешарски преодоля изпитанието на зимата и получи сравнително най-спокойния си политически месец.
- Основните политически сили стегнаха редиците си. Виден е стремежът да обозначат ясно своята политическа физиономия в навечерието на евровота. ГЕРБ извървява пътя от партия на властта към „партия на местната власт“ с претенции да се върне в централната. БСП дава сигнали за предстоящ ляв завой. Напрежението вътре в политическите лагери се пренася в отношенията между тях.
- Парламентарното представителство на „България без цензура“ е важна промяна, която прави конфигурацията в НС още по-сложна и непредсказуема. Николай Бареков се ориентира към готовност за „стрелба по всички азимути”, но най-тежките снаряди ще бъдат запазени за лагера на ГЕРБ и президента Плевнелиев.
- Президентът Плевнелиев влиза във все по-остра нападателна позиция срещу управляващите. Публичните съмнения за недемократичност на властта и подозрения за (скандална) защита на задкулисието се утвърждават като основна линия на неговото политическо поведение. Създава се впечатлението, че институционалната опозиция замества заглъхналата активност на площада.
- Опитът за поредно етнизиране на политическия дебат не получи масова популярност.
- Нарастването на ролята на радикалните и антисистемни играчи в българската политика следва да се разглежда и оценява в широкия контекст на мощната европейска националистическа тенденция, към която се добавят украинският екстремистки национализъм и неговият руски опонент.
Проблемните възли
Украйна (видимо) между руския чук и западната наковалня или (в действителност) обратното? „Drive toward the East!” vs „Вперед на Запад!”. Изострянето на напрежението в Украйна достигна глобално равнище. След видимото охлаждане в руско-американския диалог, съпътствало развитието на кризата в Сирия през лятото на м.г., това е нова, по-мразовита точка. Заплахата да бъде изключена Русия от Г-8 означава предупреждение за фактическо възстановяване на Студената война. Самият факт на отзоваване на посланици (САЩ, Великобритания, Франция) е без прецедент в целия четвърт век след падането на Стената.
За обективния наблюдател пътят към тази ситуация е трасиран от поразителни политически грешки и действия със страничен или обратен ефект, които Хегел описва като „ирония на историята”.
… Янукович „повика” хората на майдана, като в последния момент рязко се „дръпна” от ЕС, а след това предизвика и екстремистите – с бруталното смазване на първоначалния, все още скромен майдан, с редуването на силови действия и действителна безпомощност… Екстремистите „повикаха” Русия… Путин „повика” духа на Студената война… Целият политически процес се пренесе на военно-политическа територия и се глобализира, стана трудно управляем. Крачка в обратна насока изисква дефицитната досега рационалност и не може да бъде лесна.
Във вътрешен план прибързаната отмяна на езиковия закон беше ясен индикатор, че Украйна не е успяла да извърви своя път към държавно единение, изградено на основата на области с различни исторически традиции и етнически състав.
В международен план залогът е изключително висок и свързан не само с преразпределянето на зони на влияние, но и с международния статут и тежест на Великите сили. Ако Русия отстъпи, президентът Путин би зачеркнал старателно изграждания от него в течение на 14 години имидж на лидер, който възстановява ролята на руската държава след кризата от 90-те. Ако САЩ отстъпят, след загубените точки в казусите Иран, Сирия, Сноудън, това би се тълкувало като безсилие да се наложи собствена воля и като окончателно признание за края на еднополюсния свят.
Няколко фактора определят сложността на ситуацията. Януари и февруари поставиха под съмнение добре приетото и в България международно клише, описващо украинските протести: за Европа, против Русия, за либерална демокрация, против олигарсите. Напротив, налице беше нарастващо овладяване на протеста (и формата на действие) от екстремистки и крайнодесни групи. Протече процес на ускорен и невиждан в европейски условия разпад на управляващата партия,[1] значителна част от чиито депутати за броени дни осъмнаха независими, при съществуващи съмнения за олигархично и/или силово въздействие. Начинът на сваляне на Янукович и завземане на властта се извърши по революционен, т.е. съмнително конституционен път. Обстоятелството, че площадът утвърждава правителството, не спомогна за легитимизацията на новото мнозинство. Икономически и финансово притисната, новата власт иска в съкратени срокове от европейските държави мащабна помощ, която те не са в състояние да й предоставят. Повратният момент с отмяната на закона за езиковата политика не показа желание за компромиси в Киев и търсене на общодържавна кауза, и то точно когато това изглеждаше най-необходимо.
Русия от своя страна се заема да експлоатира глобалната тенденция на недоволство от двойните стандарти, очертани ярко в настоящата ситуация: в Киев властта се взема с окупация на държавни сгради, в Симферопол не може; самоопределение е възможно в Косово, но не и в Крим; за Барак Обама е допустимо да поиска от Конгреса правото да използва военна сила в Сирия (1 септември м.г.), за Владимир Путин същото е недопустимо спрямо Крим. Руските ходове получават острата реакция на Вашингтон и осезаемо неединното поведение на ЕС. Възелът е толкова стегнат на този етап, че са необходими много внимателни действия, ориентирани към пряко сътрудничество и разговори между Украйна, ЕС и Русия. Това се усложнява от споровете за легитимността на украинската власт. Като презумпция трябва да се приеме, че никой няма интерес от разцепена и хвърлена в огъня на гражданската война Украйна – нито Русия, нито съседните държави, нито дори САЩ. Гаранциите за защита на интересите на различните общности в страната е наложителна и очевидна първа стъпка към компромиса, който е от особена важност и за България. Нито проруските нагласи в Украйна могат да изчезнат, нито прозападните. Затова истинският въпрос трябва да бъде не „или – или”, или европейска (и антируска) Украйна – или руска (и антиевропейска). Ключът на решението е трансформирането на „или – или” в „и – и”. Може само да се съжалява, че не се стигна до преговори във формата ЕС – Украйна – Русия в хода на кризата. Екстремистите в Киев развързаха ръцете на Русия, но ако тези ръце се окървавят, последствията ще плаща не само Кремъл. Крим трудно може да бъде върнат към изходната точка без тежък сблъсък и последващи репресии. Но и откъсването му от Украйна не може да се сравнява с прецедентите в Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия. Европейската дипломация е поставена пред изключително изпитание.
За България са важни не само запазването на регионалния и световния мир и защитата на правата на украинските граждани от български етнически произход. Кризата тепърва може да дава отражения върху нас, за които е добре предварително да си даваме сметка: енергийната система на България и нейната ресурсна основа; перспективите на проекта „Южен поток“; динамиката в цената на нефта и газа; неизбежният натиск за ясно заемане на страна в контекста на очаквани бъдещи обвинения към ЕС, че не успява да се наложи като ключов актьор на международната сцена. И на последно място: нуждаем се от своевременно изработена стратегия за действие при бежански поток – този път от север. Опитът на изтеклата година беше поучителен.
„Преходният“ български февруари. В политическо отношение за България януари беше изключително динамичен месец, наситен със събития, с групиране и прегрупиране на политически сили, с подготовка на стартови позиции преди надпреварата за европейските избори. Тогава изплува коалиционният формат на Реформаторския блок, „размрази“ се АБВ, учреди се партията на Бареков. Ако можем да обобщим, януари беляза началото на нов етап, в който затихването на протестите бе заменено от партийна активизация. Намаляването на „външните“ опасности за партиите катализира проявленията на „вътрешни“ опасности, на нюанси, раздори, различия, разцепления. През януари значителна част от политическия процес течеше вътре в политическите сили, и това беше нормално, защото те трябваше да се обозначат пред избирателя като участници в състезанието.
Февруари, на свой ред, се оказа преходен месец към същинската кампания. Изцяло в съгласие с предизборната логика, всяка от политическите сили се зае със задачата да утвърди и демонстрира различията си от другите, за да може да бъде предпочетена от избирателя. Така БСП даде заявка за постепенен ляв завой, съобразен и с европейската линия на ПЕС, и се постара чрез конгреса си да докаже своето единство. АБВ на практика излиза от разкраченото положение „във и извън БСП“ и все повече се позиционира като радикален критик и на партията, и на правителството. Реформаторският блок даде остри заявления за своята независимост от ГЕРБ и Бойко Борисов. Форумът на ГЕРБ беше призван да покаже единен курс „без резки движения“, с грижа за хората по места, и отворен към всички, които са против настоящото управление, като техен естествен лидер и авангард. ДПС използва сюжета с агитацията на майчин език по време на дебатите по Изборния кодекс, за да се самоопредели като единствената европейска партия в противовес на „антиевропейското мнозинство“ на ГЕРБ, БСП и „Атака“. „Атака“ излязоха със своя ултиматум от 10 точки, за да приканят другите парламентарни сили да излязат на битка на „техния“ терен и да насочат дневния ред към „техните теми“. НФСБ лансира официално откриване на кампанията си и поде анти-ДПС говоренето по начин, който трябва да ги представи като истинските „патриоти“ на фона на предполагаемо обвързаната с ДПС в парламента „Атака“. „България без цензура“ се оказа най-радикална в своя стремеж за позициониране и разграничаване от другите – определи се като центристка, потърси партньорство с ВМРО и ЗНС, настоя за импийчмънт на президента Плевнелиев и поиска предсрочни парламентарни избори през октомври.
Някой би могъл да възрази, че част от тези ходове са в по-голяма степен предизборна реторика, отколкото намерения за реални действия. По пътя към властта реториката става реално действие. Всеки нов изборен цикъл актуализира евангелската мъдрост „В началото бе словото”. Едва след това идва ред на „По делата им ще ги познаете”…
Нестабилната парламентарна конфигурация. Удържимият възход на Николай Бареков? След напускането на ПГ на „Коалиция за България“ от Румен Йончев България вече има дефакто правителство на малцинството, зад което стоят 119 депутати. Заедно с това изначално трудният и безпрецедентен режим на работа на това Народно събрание, предопределен донякъде и от вота на избирателя, ще се усложнява с наближаването на майските избори. На първо място, „Атака“ ще се стреми максимално да се дистанцира от управляващите, за да изтъква своята радикалност и антисистемност, и ще използва парламентарния си ресурс, с какъвто например НФСБ не разполага. Нещо повече, присъединяването на независими депутати към „България без цензура“ и заявката им да държат ключа към кворума в парламента прави още по-наложително „Атака“ да се доказва като най-радикална формация в НС.
Най-значимият политически възход на българска партия в последно време несъмнено е на „България без цензура“. По-малко от месец след учредяването си тя вече има свое парламентарно представителство и възможност да внася законопроекти. Парадокс – президентът Плевнелиев като ярък критик на управлението се сблъсква с конституционната невъзможност да влияе върху НС и е принуден да ползва постоянно подкрепата на ГЕРБ (с което да подхранва всекидневно подозренията за своята зависимост от лидера Борисов), докато Бареков, за когото все още никой не е гласувал, вече декларира волята си да определя дневния ред на парламента. Но задачата на Бареков от това не става по-лесна. Напротив. Въпреки твърденията на ГЕРБ и на част от медиите, че оттук нататък той ще бъде просто „патерица“ на управляващите, подобна функция би му донесла само негативи в изборното състезание. Ето защо можем да очакваме от „България без цензура“ силно опозиционно говорене. И наред с него – ясно е, че на този етап партията на Бареков няма интерес от предсрочен парламентарен вот, който, освен всичко останало, все още съдържа възможност ГЕРБ да се върне на власт (а все повече има какво „да връща” на самия Бареков). По-вероятно е едно нюансирано политическо присъствие. Бареков има интерес от запазване на сегашната изпълнителна власт, но не и от нейната ефективност и политическа доминация. Без да се рискува съдбата на парламента, „България без цензура“ навярно ще се мъчи да засенчи и да блокира управленските намерения на БСП и ДПС с атрактивни законопроекти, придружени с медийна кампания. „Чисти ръце” е първият образец. В подходящия политически момент (вече беше импровизирано споменат месец октомври) ще се предизвика криза, за да се потърси по-значима собствена роля чрез предсрочни избори.
ГЕРБ: реална или илюзорна стабилизация? За партията февруари даде глътка въздух. „Размразяването“ на АБВ обективно послужи за поне временно обръщане на впечатлението за постепенно „движение надолу“. Социологическите проучвания, регистриращи изравнени сили, балансират ефекта от напускащите ПГ депутати.
Двете основни задачи пред ГЕРБ – да преодолее външната изолация и вътрешния разпад – бяха решавани с различни средства. Участието в подписката за референдума има голямо значение, защото независимо от развитието на събитията, Борисов печели с тезата си, че за 20 дни е събрал 500 000 подписа. От една страна, е показал реално сътрудничество с Реформаторския блок, така че всички техни изявления по разграничаване да нямат особена тежест на фона на общата им подкрепа за подписката. От друга страна, дори част от подписите да се окажат невалидни и да провалят провеждането на референдума, Борисов не губи. Позитивите остават за него, че си е свършил работата. Негативите остават за инициативния комитет, който не е успял да допълни нужните подписи, и за президента, който е радетел на инициативата. А и ГЕРБ би получил възможност да продължи кампанията си по делегитимиране на институциите, като ги обвинява в недемократичност и погазване на волята на гражданите.
Основен вътрешен проблем пред ГЕРБ, както изглежда на наблюдателите, е политическата съдба на Цветанов. Още от края на м.г. Борисов подсказваше, че планира промени по същество в партийното ръководство. В словесната престрелка Цветанов-Пеевски той не взе страната на никого. След като през април 2013 г., в контекста на скандала с подслушванията, Борисов твърдеше, че вярва безусловно на Цветанов, десет месеца по-късно тази вяра поне на думи беше ревизирана. Още по-интересен беше ходът с вота на недоверие по темата за сигурността. Очакванията, че ще бъда избрана европейската тема (актуална заради двата острокритични доклада от Брюксел), не се оправдаха, а беше наложен въпрос, който, макар и тематично свързан, създаваше много по-големи възможности да бъдат атакувани вносителите. Така впрочем се и получи. Изявата на Цветанов от трибуната позволи на управляващите успешно да обърнат дебатите по вота от критика на техния мандат към критика на „всевластието Цветанов” в МВР. По такъв начин бившият вътрешен министър не беше в състояние да отиде на конгреса на ГЕРБ в най-благоприятна политическа и медийна форма.
Висшият партиен форум на ГЕРБ потвърди тезата, че Борисов не може да се освободи от Цветанов, но може да ограничи властта му, като го постави в по-сложни субординативни отношения с новата Изпълнителна комисия и с двамата нови заместник-председатели. Кадровият подбор също е многозначителен. ГЕРБ търси решение на вътрешна криза, която логично настъпва в партия на властта при излизането й от властта. И след като поне засега не иска или не може да се адаптира към ролята на парламентарна опозиция, предпочита да се утвърждава отново като партия на властта, но на местната власт. В тази посока говори както кадровото издигане на кметовете Фандъкова и Николов, така и предприетата от лидера Борисов кампания да се докаже като защитник на доминираните от него местни администрации в поредицата си критики към Министерството на финансите за пренебрегване на общините „на ГЕРБ“ в разпределението на средства по регионалния фонд, критики, стигащи до сезиране на европейските институции. И още нещо важно – като се обляга на успешните кметове, Борисов знаково демонстрира, че организационният ресурс в ГЕРБ не е само под контрола на Цветанов, а вече е изграден и на местна почва.
БСП: „Ляво на борд”? Партията се насочи към най-добрия вариант за регулиране на отношенията с АБВ: публичното игнориране. Целта на бившия президент Първанов да разколебае допълнително червените симпатизанти, като със своите разгръщащи се критики провокира неумерена реакция от „Позитано“, беше опроверган. Въпреки благоприятните (междинни) социологически данни, не можем да твърдим, че през февруари вятърът духа в платната на АБВ. Първанов направи изявления, в които се обявява за опонент на всички парламентарни сили, и почти денонсира досега декларираната си подкрепа за кабинета, което прави все по-трудно да бъде припознат от избирателите на БСП. Наред с това, явна трудност му създава и привличането на нови лица в инициативата, което би породило впечатление за разрастване. В същото време за участие в евровота чрез гражданската квота на БСП беше номинирана българска интелектуалка със значима европейска биография. БСП залага все по-активно на общоевропейския мащаб на изборите (конгресът на ПЕС в Рим е и допълнителен повод за това) и съответно на значението на всеки глас не просто за българското управление, но и за модела на развитие на самата Европа. Заседанието на 48-ия конгрес на БСП излъчи сигнал, че дезинтеграционните процеси на този етап са спрели, че никой от критиците на ръководството, освен Първанов и Румен Петков, не иска да се ангажира с разцепление. По-лявата реторика и дори лансираната идея за референдум за плоския данък, макар и веднага оспорена конституционно, показват, че партията се вписва във все по-левия образ на ПЕС по пътя към решителната битка на майските избори. В перспектива самостоятелното регистриране на АБВ (пряко или чрез подставени партии) неизбежно ще постави на дневен ред въпроса за партийното членство на инициаторите. Междувременно геополитическата криза развея остатъците от „големия шлем” и обезсили атакуващ призив на Първанов: „Белене, Белене, Белене…” По-скоро на него може да му бъде напомнено от социалистите, че, вторачен в АБВ, не е стигнал до У (Украйна), за да оцени трезво актуалността на „Белене”. Не много по-различно стои и въпросът с другия повтарян възглас: „ДПС, ДПС, ДПС…”, с който се търси не само популярност, а и политическа интрига.
Действително традиционен и периодично изострящ се проблем за БСП – на централно и особено на местно равнище, са отношенията с ДПС. Дебатите по Изборния кодекс противопоставиха парламентарните групи по чувствителни въпроси, но е прибързано да се правят обобщения. Политическата логика поставя двете партии в положение на взаимозависимост. В разрез с обичайната предизборна тактика – партиите да се представят отдалечено една от друга, – и от „Позитано“, и от ДПС сякаш държат гражданите да гледат на тях „в пакет“, като една сила, която може или не може да спечели най-много мандати в Европарламента.
ДПС: етническата карта на дневен ред? В съответствие със своята традиция, ДПС отново използва картата с „майчиния език“, за да се обозначи пред избирателите си като единствен техен защитник: този път не за обучението по майчин език, а за агитацията на него в хода на предизборната кампания.
Засега въпреки това се очертава, че движението би спечелило повече от по-ниска активност на евровота, отколкото от мобилизация на широка периферия, поради усещане за застрашеност. Етническият аргумент продължава да играе по-ограничена роля, отколкото през 2009 г. На последните парламентарни избори се убедихме в тази тенденция. По-високите равнища на етническо напрежение помогнаха на ГЕРБ през 2009 г. и не им донесоха позитиви през 2013. Протестите в Пловдив, макар и за първи път издигащи лозунги срещу ДПС от доста години насам, не се превърнаха в трайна доминанта в общественото мнение. Специфичен фактор за деетнизация се оказва и присъствието на Касим Дал в Реформаторския блок. Така ДПС е поставено в положението по-скоро да излъчва внушения за силните си властови позиции и възможности, отколкото за етническата си роля. По всичко личи, партията няма проблеми в това отношение. Налице е ситуативно, а не стратегическо разиграване на етническата карта.
„Атака“ провокирана да атакува. С присъединяването на независими депутати към „България без цензура“ „Атака“ е предизвикана да радикализира допълнително поведението си. Не отговарят на истината твърденията, че управляващите вече нямат нужда от Сидеров. На всички е известно, че едно управление не може да работи спокойно с по-малко от 125 депутати заради постоянно случващи се отсъствия по всякакъв повод. Но все пак ролята на балансьора е поставена под съмнение. И „Атака“ се заема да извоюва загубените територии с нови инициативи, предимно на етническа основа: изявлението по повод годишнината от смъртта на Левски, официалното предложение до президента да преименува в. Мусала, протестите срещу визитата на турския външен министър Ахмед Давутоглу, и т.н. Четири от десетте точки в ултиматума на „Атака“ към управляващите имат откровено антитурска насоченост. Проблем за партията продължава да бъде неумението да намерят собствена политическа линия, в която последователно да разгърнат посланията си. Обратно, създава се впечатлението, че се „скача“ от тема на тема, от национални към социални, към европейски въпроси, без фокус на посланията и политическото поведение. А това не увеличава ниските шансове за европарламентарна реализация, независимо от надигащата се в ЕС националистическа вълна.
Заключение
Една година след началото на големите протести в България, политическата обстановка продължава да се характеризира с голямо напрежение и нестабилност. Имаме стягане на опозиционните партии и готовност за решителна борба (БСП в началото на 2013 г., ГЕРБ сега), имаме утвърждаваща се като норма на политическия живот повсеместна вътрешнопартийна опозиционност (БАСТА, АБВ, „Синьо единство“), имаме набъбващи протестни играчи, обявяващи се срещу „всички“ (Реформаторският блок, който се стреми да говори на езика на летните протести, „България без цензура“, стремяща се да говори на езика на февруарските протести), имаме президент, който повече от всеки друг в демократичната ни история действа и е възприеман като институционален говорител на конкретна политическа сила, имаме сериозна опасност от ерозиране на демократичните институции при евентуално нежелание на партиите да признаят легитимността на изборното законодателство или процедурните въпроси, свързани с референдума. Българските политически сили са изправени пред същественото предизвикателство да докажат демократичната си зрялост в идните месеци.
И всичко това – в условията на геополитическа криза и повишена външнополитическа отговорност.
