Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха Андрей Райчев, проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев
Основни събития
- Кризата в Украйна се задълбочава. В началото на месеца беше обявена „Донецка народна република“, в края – „Луганска народна република”. Подготвят референдум за самоопределение на 11 май. Женевско споразумение между ЕС, САЩ, Русия и Украйна за регулиране на кризата – без практическо приложение. „Антитерористична операция“ – (засега) без успех. Взаимни обвинения между Русия и Запада. Лидерите на Г-7 договориха нови санкции срещу Русия. Военни учения на НАТО. Заявена готовност на Русия да въведе „мироопазващи сили”.
- На последната си сесия Европейският парламент се обяви против изграждането на проекта „Южен поток“ (с гласовете и на евродепутатите от ГЕРБ). Българското правителство не промени своята позиция и застана твърдо зад проекта. Графикът предвижда доставката на тръби да започне още през май.
- ЦИК приключи регистрацията за евроизборите: допуснати са до участие 15 партии, 6 коалиции и 3 инициативни комитета. Партийни лидери оглавяват повечето от листите на водещите формации (БСП, „България без цензура“, „Атака“, РБ, НФСБ).
- Започна предизборната кампания. Водещи кандидати за председател на ЕК подкрепиха двете най-големи партии: Жан-Клод Юнкер – ГЕРБ, Мартин Шулц – БСП. И двамата отделиха дозирано внимание – по-голямо Шулц – на „втория отбор” в съответната ниша (съответно РБ и АБВ).
- Избираемата позиция на Делян Пеевски в листата на ДПС предизвика нов протестен отзвук срещу правителството, останал еднократен, без продължение.
- Приключи пролетната сесия на Народното събрание с поредица от законодателни решения със социална ориентация: за потребителския кредит, за частния фалит, за енергетиката.
- Вето (четвърто поред от началото на годината) на президента Плевнелиев, наложено върху изменения на закона за собствеността и ползването на земеделски земи. Вицепрезидентът Попова обърна внимание на нуждата от по-добра юридическа мотивация на президентските укази.
- „Атака“ обяви, че ще свали правителството, ако поддържа курс срещу Русия. „България без цензура“ ще се бори за предсрочни избори през есента. АБВ за първи път застана срещу правителството.
- Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заяви, че България трябва да търси енергийна независимост чрез собствени находища по примера на Тодор Живков. „Атака“ обяви, че е най-лявата партия и откри предизборната си кампания в Москва. „България без цензура“ призова да се възстанови „народната република“.
- Установено е наличие на ЕГН-тата на десетки известни български фигури в подписки за регистрация на партии, в които те не са участвали.
- Посещения в София на помощник-държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд и на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен.
- Разследване и обвинения срещу председателя на Софийския апелативен съд Веселин Пенгезов.
- Разследване по аферата „Кокаинови крале“, обвинения срещу Орлин Алексиев. Подозрения за връзки с бившия премиер Борисов.
Значение
- Ескалация на кризата в Украйна достигна най-високата степен на конфликтност досега. Страната е изправена пред реална опасност от гражданска война. Дори да бъде избегнато острото противопоставяне на „западни” и „източни” украинци, променят се дългосрочно шансовете за национална консолидация. Международните последици ще бъдат също дългосрочни и съществени за България.
- Женевското споразумение показа, че е възможно да се намери мирен изход от украинската криза. Последвалото едностранно тълкуване на споразумението, военните маневри и категоричната реторика демонстрират „премерване на силите” на геополитическите играчи в лицето на САЩ, ЕС и Русия. Високият градус на международно напрежение е повод да се засили ролята на НАТО в Източна Европа, в т.ч. Черноморския басейн.
- Българските фирми вече търпят значителни загуби от украинската криза. По-нататъшна ескалация или поддържане на днешното високо равнище на конфронтация могат да направят загубите на България твърде чувствителни в редица сфери (енергетика, износ на промишлена продукция, туризъм).
- Предизборната кампания в България започва при „двоен кантар“ – състезанието на ГЕРБ и БСП за първото място и на поне пет формации („България без цензура“, РБ, „Атака“, НФСБ, АБВ) за влизане в Европарламента.
- Силното лидерско начало в листите показва осъзнаване на високия залог на евроизборите за националния политически процес. Листите говорят за отваряне към млади политически дейци, към хора с европейско присъствие и компетенции и към етносите в страната. „Гражданското“ отваряне не е толкова силно изразено. Открива се пространство за мощен ляв популизъм от различни посоки.
- Стартът на кампанията не е предизвикал все още значима политическа мобилизация за евровота. Обратно, наблюдава се опасна тенденция към ерозия на доверието в изборните институции (след указа на президента Плевнелиев за ЦИК и скандала с ЕГН-тата) и оттам – в изборния процес и резултатите от него.
- Политическите ходове на основните партии през месеца станаха по-нюансирани и лишени от досегашната категоричност. От политическа война сякаш се мина към политическа дипломация, от действия – към знакови жестове.
- ГЕРБ и президентът Плевнелиев не успяха да задържат влиянието си върху политическия дневен ред, каквото получиха през март. ГЕРБ не пожела да се възползва от новия казус „Пеевски” – кандидат за европейския парламент, който не се появява в българския.
- Партия „Атака”, започнала своя път като антитурска, влиза в евровота като антизападна и проруска. Награждаването на лидера й Волен Сидеров с руски орден е безпрецедентно и противопоказано за критериите на прехода.
- Темата „Украйна” ще окаже влияние върху българската еврокампания, но поради динамиката на събитията е трудно да се прецени точно в каква степен и в чия полза.
Проблемните възли
Украинската „национална революция”. Кризата в Украйна се задълбочава, но не и опитите да се разбере и осмисли. По-скоро обратното: ситуацията все повече се опростява и свежда до външна намеса; разликата е, че в Москва изтъкват американската, във Вашингтон и Брюксел – руската. Най-малкото странно е, че дори ключовото понятие, знамето на „Майдана” – „национална революция”, остава и в двата случая без коментар. А оттам вече тълкуването на събитията лесно се редуцира до „държавен преврат” (в Киев) и „терористи” (в Донецк).
„Националната революция” не е празна дума или камуфлажна дреха. „Майдана” не е просто „тълпа + въоръжени (десни) екстремисти”. По същия начин и „Анти-Майдана” не е „тълпа + въоръжени (руски) сепаратисти”. През 2013 г. европейският повод провокира по-дълбокия въпрос за националното самоопределение и актуализира потребността от нова крачка във формирането на Украйна като нация-държава. Централният проблем е консолидация на хора, които говорят на различни езици, имат различни религиозни традиции и исторически спомени. Степан Бандера е национален герой за украинския Запад и фашист – за украинския Югоизток. Историческата задача е с повишена трудност. В Киев беше предложено семпло решение. „Националната революция” (в украинския политически език терминът е въведен от Бандера) беше реализирана като етническа (а не гражданска), дясна и олигархична, и беше възприета като овластяване на западните региони за сметка на източните. При това положение националната консолидация провокира държавно разпадане. (Подобни ефекти съпровождат и други революции.) Процесът на разпадане започна с безумното решение да се отмени законът за езика, т.е. да се разруши мостът, който свързва различните части на страната и който консолидира гражданската нация. „Антитерористичната операция” – и отказът да се преговаря със „сепаратистите”, правят разлома по-дълбок и генерират безпрецедентно след 1989 г. международно напрежение.
Геополитическата криза. Събитията в бившата съветска република преминаха в геополитическо противостоене, от чието развитие ще зависи далеч не само бъдещето на Украйна, но и международните позиции на световни актьори като Русия, САЩ и ЕС. Големият успех на политиката на Владимир Путин – да постигне изместване на темата от присъединяването на Крим към статута на Източна Украйна – не предопределя крайния изход. Все още не сигурно „кой ще се смее последен”. За сметка на това е сигурно, че на украинците – и в Лвов, и в Киев, и в Донецк – предстоят не само тежки дни, но и тежки години. Очертаха се един значим шанс и един съществен риск за мирното регулиране на ситуацията. Шансът е в Женевските договорености. Те показаха до каква степен западните съюзници вече осъзнават факта: украинският въпрос не може да се реши без международно съгласие с участието на Русия. Показателно е, че след срещата в Женева диалогът не е спирал за миг, на различни високи равнища – с президента Путин, с премиера Медведев, с външния министър Лавров, с началника на Генералния щаб, и т.н. Картината на всекидневни телефонни разговори, които се преплитат с всекидневни заплахи, със санкции, изглежда необичайна и объркваща.
Рискът е в покачващото се политическо напрежение, което в един момент би могло да излезе извън контрола на поддържащите го сили и да провокира решения, чужди на рационалните им намерения. Украинското държавно ръководство играе съществена роля, не е „марионетка”. Ако първоначално и непосредствено след присъединяването на Крим в Киев цареше страх и готовност за отстъпки – обещания за повече права на регионите, за референдум за децентрализация, за специален официален статут на руския език, – сега като че ли линията е сменена, тонът е втвърден, призивите към Запада са еднозначни. Киев иска да вкара Москва в собствения ? капан. След като Путин беше декларирал, че ще защити рускоезичното население навсякъде, където то е подложено на заплаха, „антитерористичната операция“ на украинските сили за сигурност сякаш нарочно призовава Русия да се намеси по военен път. Независимо от нейната бутафорност, но благодарение на нейната продължителност. „Майдановската“ власт постепенно разбра, че Европа и САЩ няма да прекратят изцяло партньорските отношения с Русия и да „назначат” Украйна за привилегирован преден пост на една нова „берлинска стена“ срещу Кремъл, ако не се стигне до употреба на оръжие от руска страна. Само тогава може да се разчита на захлопване на вратите между Русия и Запада. В Киев вероятно се надяват, че това се вписва и в двете линии на американската политика – разкъсване на връзките между Русия и ЕС и засилване на НАТО в Източна Европа. Погледнато от друг ъгъл, навярно се предполага, че самата Русия няма интерес от спокойни условия за провеждане на изборите от 25 май, които биха могли да решат проблема със съмнителната и оспорвана днес легитимност на новото украинско правителство и президентство.
България между ЕС и Русия. Често се внушава, че България няма своя позиция по украинския казус, че върви срещу Европа и се опитва да изиграе отново ролята на „троянски кон“. Президентът Росен Плевнелиев, както обикновено, е особено активен в намеците и изявленията си, замъгляващи реално наличната и достатъчно ясно оповестена навън (но не толкова ясно възприемана вътре) българска линия: подкрепа за териториалната цялост на Украйна; противопоставяне на икономически санкции срещу Русия, но без да се налага вето, ако бъдат решени на общоевропейско равнище; решителна поддръжка на проекта „Южен поток“. Събитията все още ни се представят повече като медийна, виртуална реалност, но първите национални ефекти вече са налице и не бива да се пренебрегват.
България може да пострада – а в някои отношения вече страда – от задълбочаването на украинската криза поне в пет направления. Съкращава се българският износ за Русия и Украйна, специално продукцията на малък, но важен отрасъл като машиностроенето. Силно са намалели предварителните заявки за почивка на руски и украински туристи по българското Черноморие. Транспортните комуникации се превръщат във все по-централен проблем, след като България дори няма пряка фериботна връзка с Русия. Бъдещето на „Южен поток“ е поставено на карта, и то с мълчаливото съучастие на държави, които нямат нищо против да получават доставки от Русия чрез тръбопроводи като „Северен поток“. Спорът между „Газпром“ и украинската „Нафтогаз“ за цените и дължимите вноски съвсем не е въпрос на двустранни отношения, защото е пряко свързан с перспективата на газовите доставки за Европа и България в частност. А едно евентуално решение на украинската страна да „спре кранчето“ би могло да бъде дори допълнителна форма на шантаж върху ЕС да се намеси по-категорично в кризата.
Българското правителство е длъжно много внимателно да отчита тези тенденции. Задачата е с повишена трудност и по още една причина – в предизборна ситуация дефакто няма работещи титуляри на европейските институции, пред които още отсега да бъдат поставени проблемите. Европейската реакция на случващото се през май все по-видимо ще бъде реакция на отделни европейски държави, а не толкова на Брюксел.
Политическият процес в България. За разлика от напрегнатата ситуация на конфронтация и междупартийни сблъсъци през март, април показа (привидно) намаляване на напрежението. Политическата война несъмнено не е прекратена, но навлезе в позиционна фаза, може би преди решителния конфликт през майската официална кампания. Дипломатически ходове и нюансирани изявления доминираха над откритите прояви на вражда. Имаше кафета, а не вувузели. Политическите сили прибягнаха до сложни и не винаги еднозначни маневри.
След „кафето“ в Кърджали ГЕРБ и ДПС дадоха поредица от знаци на сближаване – и по повод на състава на ЦИК, и по повод на промените в Изборния кодекс за интегралната бюлетина. Лидерът на БСП Сергей Станишев, напротив, за първи път, и то също в Кърджали, декларира, че съвместното управление с ДПС носи негативи на червените. АБВ, която от януарското си „размразяване“ насам постоянно подчертаваше, че въстава срещу неизпълнените обещания на БСП, но подкрепя правителството, се обърна срещу същото правителство, а в лицето на Румен Петков дори се утвърди като негов най-яростен всекидневен критик. Всички наблюдатели очакваха, че номинацията на Пеевски в листата на ДПС ще предизвика огромен скандал и ще промени хода на кампанията. Всичко се сведе до малък еднократен митинг в София и до пълното мълчание на ГЕРБ и Реформаторския блок. Блокът опита да се сближи с ГЕРБ. Темата за референдума за задължително, мажоритарно и електронно гласуване изчезна дори от говоренето на инициативния му комитет и само веднъж бе повдигната от президента при пълна липса на интерес. Очакваното публично противопоставяне по темата „Русия” не се случи, въпреки усилията на „Атака“. Появиха се сигнали, че отделни партии и партийни лобита се готвят за тежки преференциални битки.
Явно е, че партиите предпочетоха да избягват резките движения, които биха могли да им навредят на старта на кампанията. Протекоха два процеса с предсказуем резултат – утвърждаване на доминацията на БСП в лявото и на ГЕРБ в дясното пространство. АБВ дотолкова решително се позиционира като опонент на БСП и правителството, че „развърза“ ръцете на голямата партия да развива свободно и без вътрешни критики своята реторика. Реформаторският блок демонстрира, че за всяка своя инициатива може да разчита само на ГЕРБ, и влезе още по-плътно в сянката му. Въпросът за балансьора, за доминацията в центъра, обаче не е решен и по тази причина там тепърва могат да се очакват нови събития.
Остава открит все още и въпросът за камертона на кампанията, за нейната основна логика – дали ще бъде структурирана по оста „БСП срещу ГЕРБ“ или ще протича на принципа „всички срещу БСП“. Досегашните политически ходове правят слабо вероятен някакъв трети вариант. Ако само допреди месец имахме общо взето две формации с ясен опозиционен профил (ГЕРБ и РБ), то днес към заявените антиправителствени сили се приобщават и „България без цензура“, и АБВ, а двусмисленото поведение на „Атака“ и на ДПС още повече усложнява картината. На пръв поглед това като че ли работи в посока на варианта „всички срещу БСП“, но разнородността на политическите субекти и разминаващите им се цели и послания правят подобен извод прибързан. Амбицията на немалко формации да представят себе си като „борци срещу статуквото“ допуска във всеки момент и обръщане срещу ГЕРБ.
Посланието на кандидатските листи: и към българския избирател, и към Брюксел. Може би най-ярко впечатление в листите прави необичайно засиленото лидерско присъствие. Водачи на листите на мнозинството по-значими формации са техните лидери (БСП, „Атака“, НФСБ, „България без цензура“, РБ, КОД). Това съвсем не е практика у нас. През 2009 г. от партийните лидери само Борислав Великов (БНД) и Любен Дилов-син (Коалиция „Напред“) се кандидатираха начело на своите листи (от общо 13 партии и коалиции), през 2007 са само трима от 14 (Петър Стоянов начело на СДС, Стефан Софиянски със ССД, Стефан Личев със ЗНС). Ясно е, че българските политици осъзнават значението и залога на предстоящия евровот и искат да поемат лична отговорност за представянето и резултатите, може би не само и не толкова по европейски, колкото по вътрешни национални причини. В това отношение палмата на първенството принадлежи на РБ. Тяхната листа, за която предварително се казваше, че ще бъде най-гражданска, се оказа най-партийна – и петимата лидери на коалицията са кандидати за евродепутати. Налице е комплекс за партийност, опасение, че коалицията няма собствено политическо лице, поради което избирателят ясно трябва да види в листата лидера на своята формация, за да припознае бюлетината.
Персоналният състав на листите обаче не е еднозначно, а по-скоро двойно послание – към избирателите, разбира се, но също и понякога в не по-малка степен към Брюксел и европейските институции. Навярно така можем да си обясним защо сред кандидатите можем да видим значителен брой действащи евродепутати (над половината) и хора с образование и професионален опит в европейски страни. На третото българско участие в избори за ЕП като че ли се налага разбирането, че кандидатурите за Брюксел „естествено” не съвпадат с домашния елит на партиите. Фигурите с международно присъствие и владеене на езици са получили приоритет в повечето случаи.
Важен нов момент е големият дял млади хора и дейци на младежките структури на партиите. Дали е вътрешнопартиен реверанс към младите поколения или съобразяване с актуалната значимост на младежката проблематика на европейско равнище, но тенденцията е налице и в ГЕРБ, и в БСП, и при другите формации. Партията с най-мощна младежка организация предлага и най-многобройно младежко участие – от 17-те участници в листата на ДПС 10 (!) са родени през 80-те години на ХХ век.
Темата с малцинствата също е застъпена, макар и в по-неявен вид, при решаването на въпроса за листите. ГЕРБ отново, както и на парламентарни избори, дава заявка за „пробив“ в смесените райони – двама от 17 са представители на турския етнос, единият от които многозначително е бивш директор на училището в емблематичната за ДПС община Гърмен. Не бива да бъде пренебрегвано и изявлението на лидера Борисов, че интеграцията на малцинствата в България ще приключи, когато имаме президент от ромски произход. При „България без цензура“ също можем да видим подобни ходове (с лекоатлетката Тезджан Наимова), включително в реториката на партията.
ГЕРБ: „лъвът” е опитомен или просто се готви за скок? През април видяхме партия ГЕРБ неочаквано по-кротка и по-малко настъпателна. ГЕРБ, която не диктува политическия дневен ред със своите инициативи, която не натрапва темите за политически чистки в администрацията и загубени средства по европрограми, вместо да предлага нещо от себе си, която сякаш забрави за събраните от самата нея подписи за референдум, която изобщо не пожела да се възползва от номинацията на Пеевски в листата на ДПС, за да го вгради в кампанията си, която изостави президента Плевнелиев без решителна подкрепа при обвиненията за злоупотреба с ветото. Пасивността на партията на национален терен контрастираше с активността на международния – представители на ГЕРБ бяха в основата на резолюцията на ЕП за спиране на еврофондовете за България и на резолюцията срещу Русия в ПАСЕ. Положени бяха усилия за създаване на имидж на обединител – за първи път ГЕРБ официално подписа споразумение за подкрепа на листата си с две малки партии, РДП и БСДП на Нихризов. И отново контрастът – Цветан Цветанов беше направен председател на „европейския“ предизборен щаб на формацията. Като безспорно постижение може да се отчете все по-стабилното приобщаване на РБ към собствената орбита, изразен чрез отказа на „сините“ от „приятелски огън“. Може да се гадае какво продиктува това ново и необичайно поведение – дали предпазливост, породена от „особени обстоятелства”, или предизборна тактика, която съчетава действие на Цветановската „машина за избори“ с ресурса на водеща опозиционна сила, с неконфронтационен образ и перспектива за съвместни антиправителствени действия след евровота. „Лъвският рев”, който огласи зала „Арена Армеец”, вероятно е отговор на въпроса. Готви се скок във властта. „Изборната машина” ще бъде отново „валяк”.
БСП пред тактически проблеми с повишена сложност. И управленският, и опозиционният статус имат както плюсове, така и минуси. Балансът им в случая утежнява задачата на социалистите. Напрежението ЕС – Русия създава специфичен за левицата проблем. „Приятелски огън” контрастира с комфорта вдясно. Нека добавим и несигурно партньорско рамо. И в трите случая управленската позиция усилва минусите. Оттук обаче следва, че кампанията на „столетницата” ще бъде тежка, а не че е обречена. Закани, които приличат на хлапашко перчене, са неадекватни особено за европейски вот.
Твърде важно за социалистите е да се стесни ножицата между проевропейската позиция спрямо Русия и проруските настроения на електората. Мартенският стремеж на лидера Станишев да отхвърли присъединяването на Крим с аналогия с Кърджали не срещна разбиране. Ето защо бяха предприети действия в много широк диапазон – от публични изявления (включително призоваващи за единен европейски подход и към Южен, и към Северен поток), през инициативата за реновиране на антифашистки и руски паметници (лансирана при Паметника на Альоша в Пловдив) до поканата към Йосиф Кобзон да пее за кампанията на БСП и обещанието на министър Вигенин за облекчаването на визовия режим с Русия. Дали „щетите“ са минимизирани, предстои да се види. Рамка на кампанията се очертава да бъде връзката между левия завой в Европа и левия завой в България. Център на кампанията по всяка вероятност ще бъде програмата за реиндустриализация, която именно през май ще добива плътност чрез правителствено предложение. В отношенията с ГЕРБ все още не е намерен фокус, който би поделил политическото пространство между двете сили. През 2013 г. такъв фокус беше скандалът с подслушванията. Не може да се изключи друг скандал, свързан с ГЕРБ, да изиграе подобна роля през 2014 г. Най-тежкото изпитание за партията сякаш няма да бъдат самите евроизбори, а времето непосредствено след тях, когато ще трябва да се устои на (координирания) натиск за предсрочен парламентарен вот и да се парират много вероятните опити за оспорване на демократичните процедури, и то най-вероятно без твърдата подкрепа на ДПС.
ДПС: нови баланси на традиционния балансьор? Движението се чувства сигурно в електората си и, както по традиция преди избори, тръгва да повишава „цената“ си с обичайната политика на отворените врати. Няколко такива врати бяха отворени към ГЕРБ – и за ЦИК, и за Изборния кодекс. Кандидатурата на Пеевски, ако има електорален ефект, би бил по-скоро в полза на опозицията (ГЕРБ и РБ) и във вреда на БСП, притисната от недоволството на местните си структури от назначенията и бизнеса на ДПС. ДПС не печели, ако бъде възприемана политически и обществено само като „партньор“ на БСП, като фиксирано парченце в политическия пъзел. Нейната роля на „балансьор“ винаги ? е носила повече позитиви и това става още по-важно сега, когато други формации (например „България без цензура“) правят алтернативни заявки за същата ниша. ДПС не печели и ако БСП вземе първото място на евровота. Тогава самочувствието на червените ще ги подтикне да искат предоговаряне на отношенията вътре в управлението. И обратно, една победена (за пореден път) БСП би била много по-сговорчив партньор. Във всеки случай линия на ДПС е дистанцирането от отговорност за управлението на страната и извоюването на позиция, от която тя ще може да поставя условия и да настоява за промени именно в национален план.
„Атака“: съмнително „най-лява”, но сигурно най-проруска. Решението на партията да поеме еднозначен проруски курс след присъединяването на Крим не доведе до автоматични електорални дивиденти. Заплахата, отправена за първи път, че ще свали правителството, ако то не преразгледа своята позиция по украинската криза, не се превърна в основна тема на политическия дневен ред, в който декларациите на Бареков за избори през есента звучаха много по-силно. Вероятно причината за липса на „приливна вълна“ е във факта, че Волен Сидеров говореше за действия във връзка с Украйна, а не за последици и не засягаше темата за джоба на хората. Изострянето на напрежението в Украйна обаче не позволява да се гледа на тактиката на Сидеров като на завършено неуспешна. Именно по време на кампанията там могат да настъпят събития, които да насочат политическия дебат у нас към темите на „Атака“. Сидеров е заложил на тази карта. Руският клапан е натиснат докрай и екстравагантната идея да открие кампанията си за ЕП не другаде, а в Москва, показва твърдата му решимост да свири на тази струна. Другият шанс е претенцията за „най-лява” партия, която обаче изглежда като популизъм с „изтекъл срок на годност”.
Заключение
Политически по-приглушеният април издава нежеланието на българските партии да се ангажират с радикални действия, които биха могли да се обърнат срещу тях и да намалят шансовете им за първото място (БСП, ГЕРБ) или за влизане в Европарламента (РБ, „България без цензура“, АБВ и т.н.). Това дава възможност да се очертаят два сценария: (1) всеки от политическите играчи пази арсенала си за след изборите, когато ще се стреми да го използва изцяло във втора фаза на вътрешнополитическата борба; (2) финалът на кампанията ще бъде използван за „решаващ удар” – чрез големи разкрития или драстични ходове, които биха повлияли непосредствено върху поведението на избирателя пред урната. От една страна, за партиите голямата национална битка ще се случи след 25 май (когато въпросът за съдбата на действащите парламент и правителство отново, и много по-настойчиво, ще бъде поставен). От друга, ключово значение ще има от какъв електорален рубеж ще бъдат насочени батареите срещу политическите опоненти.
Политическият април може да се резюмира със заключението: за разлика от евровота през 2009 г., сега никой не изглежда сигурен в представянето си.
