Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.
Основни събития
- Гърция пое ротационното председателство на ЕС. Сред обявените приоритети са борба с младежката безработица, по-добър достъп до кредити на малки и средни предприятия, напредък в икономическото управление на еврозоната и изграждането на банковия съюз.
- Трудовите пазари на всички страни от ЕС – вкл. Германия и Великобритания, са открити за българи и румънци. Латвия стана 18-а държава-член на еврозоната. Сърбия започна преговори за присъединяване. Турският премиер Ердоган посети Брюксел за първи път от пет години.
- Протестите в Украйна, предизвикани от привърженици на евроинтеграцията, прераснаха в открит бунт с участието на екстремисти. Дадени са жертви и от двете страни. Правителството на Николай Азаров подаде оставка.
- Европейската комисия публикува доклад по мониторинга на България. Отправени са остри критики срещу непрозрачното вземане на решения. Има прогрес във възстановеното разделение на властите. Общият напредък обаче е „несигурен”.
- Брюксел предупреди, че ще започне проверка на отношението към бежанците. ГЕРБ обяви, че ще внесе вот на недоверие за провал в сектора „сигурност”.
- С гласовете на БСП и ДПС проектът за нов Изборен кодекс мина на първо четене в НС. Президентът Плевнелиев призова парламента да проведе едновременно с евроизборите референдум за задължително, електронно и мажоритарно гласуване. ГЕРБ подкрепи инициативата и обяви готовност да стартира подписка. БСП, ДПС и „Атака” са категорично против. Вицепрезидентът Попова не зае еднозначна позиция.
- Бившият президент Георги Първанов „размрази” проекта АБВ и обяви, че ще се яви на евроизборите с отделна листа, без да напуска БСП. Обвини ръководството в самозатваряне и бизнес влияния. НС на партията сне доверие от Първанов и други 12 негови съмишленици.
- Реформаторският блок декларира готовност за сътрудничество с ГЕРБ в името на общата цел – предсрочни парламентарни избори. На евроизборите обаче остават в „остра конкуренция”. Бойко Борисов иронично предложи да му бъде „патерица”. Последва сериозният отговор на Радан Кънев, че „патерица на никого няма да бъдем и патерици не търсим.”
- Партия „Синьо единство” проведе първата си национална конференция. Отказа среща на Реформаторския блок. Обяви се за изграждане на „нова десница” с платформа „не на партии, а на хора и идеи”.
- Учредена е партия „България без цензура” на журналиста Николай Бареков със заявка за центристка позиция, „капитализъм с човешко лице” и намерение да управлява страната два мандата.
- Инцидент, предизвикан от лидера на „Атака” Волен Сидеров на летище Варна, породи дипломатически скандал. Главният прокурор поиска имунитета на Сидеров. Всички депутати от партията демонстративно се отказаха от имунитетите си.
- Втора окупация на Ректората на Софийския университет предизвика ректора проф. Иван Илчев да потърси съдействие от прокуратурата. Б. Борисов покани окупаторите на разговор с цел да се организира национален митинг за сваляне на правителството. Междувременно, след като не получиха обществена подкрепа, окупаторите напуснаха сградата.
- Изборът на ръководител на Инспектората на ВСС беше отложен след сериозни критики към процедурата и единствения кандидат Веселина Ганева.
Значение
- Процесът на екстензивно разширяване и вътрешна интеграция на Европейския съюз продължава въпреки сътресенията през годините на кризата. Вместо да „олекне”, еврозоната се увеличава. Въпреки популистките атаки, достъпът на българи и румънци до трудовите пазари беше открит. Продължаващите събития в Украйна показват, че европейската идея е в състояние да мобилизира големи групи хора. Притегателната сила на ЕС продължава да бъде основен фактор на континента. Заедно с интеграционните процеси набира сила и вълна на евроскептицизъм. Всичко това придава особена стойност на предстоящите евроизбори.
- Eвродокладът е ново доказателство, че България получава реална помощ от ЕС за въвеждането на норми и правила в обществения живот, в частност в съдебната система, и има нужда от продължаване на мониторинга.
- Политическата криза продължава и обхваща всички основни сектори на политическото пространство – левия, десния, центристкия, националистическия. Протестът у нас възникна като реакция на управленска криза, но сега самият протест е в криза.
- Политическият процес навлиза в коловоза на предизборна борба. Очертават се три битки с нулев резултат: между „големите”, БСП и ГЕРБ – за политическа доминация; между „малките” – за политическо оцеляване; между Първанов (АБВ) и Станишев (БСП) – за политическо лидерство на левицата. Създава се впечатлението, че след изборите през май политическата сцена ще бъде осеяна с „политически трупове”.
- Съдбоносният характер на предстоящия политически сблъсък стимулира интригите и търсенето на компромати. Очертава се битка не само, а може би и не толкова, с позволени, колкото с непозволени средства.
- Социалното напрежение в България бе заменено от политическо. Сътресенията в основните политически сили задълбочават кризисния елемент. Със своето поведение президентът Плевнелиев също действа прокризисно и дезавуира диалога между институциите.
- Заявката на АБВ е най-сериозният удар срещу БСП след катастрофата „Виденов” и отцепването на Евролевицата. Разликата: и без Евролевицата победата на СДС на изборите през 1997 г. беше ясна, а сега именно АБВ може да допринесе за победа на ГЕРБ.
- Реформаторският блок изглежда склонен да се откаже от моралните си аргументи по отношение на ГЕРБ и да ги замени с прагматично-политически, но отношенията между двете десни формации продължават да бъдат амбивалентни.
- Формацията „Синьо единство”, която набляга върху „принципи” в дясното пространство, става своеобразен аналог на АБВ в левия спектър, с тази разлика, че легитимно се оформя като самостоятелна партия, а не прибягва до двойна игра.
- „Атака” се стреми да компенсира снижения рейтинг с демонстративно скандално поведение и антиевропейска реторика.
- Намалялата протестна вълна изкушава управляващите да решават отново неубедително – и формално, и по същество, важни кадрови въпроси.
Проблемните възли
Евродокладът в българските огледала. Януарският доклад на Европейската комисия за България по Механизма за сътрудничество и проверка е специфичен поне в две направления. За първи път той покрива период от година и половина, а не както досега от шест месеца. Така става база за оценка на работата на два парламента, три правителства, два състава на ВСС, двама главни прокурори, и то във време, наситено с изключително бурни и драматични събития. На второ място, той безпрецедентно не провокира мощен политически отзвук. По време на Тройната коалиция евродокладите бяха лъжицата катран в кацата с мед на току-що осъщественото пълноправно европейско членство, инструмент на опозицията да обвинява кабинета в корупция. По времето на ГЕРБ дните на обнародване на докладите бяха наситени с опозиционен обстрел, вотове на недоверие и разгорещени парламентарни дебати. Сега многозначната интерпретация вероятно допринесе отзвукът да потъне в шума от поредица скандали – Волен Сидеров, подслушвания, нови тефтерчета, нови партии, които обаче не са партии…
Партия ГЕРБ, макар и готова да внесе вот на недоверие, не успя да използва ефективно темата за атака срещу правителството. Основна част от критиките на Брюксел падат в нейната градина, и обратно – изброените позитиви (отслабване на натиска над съдебната власт, край на полицейските операции с имена на магистрати, напредък на дейността на главната прокуратура) визират времето след падането й от власт. От своя страна, сегашното мнозинство не може да капитализира от това дивиденти преди всичко заради скандала „Пеевски” и неутешителните заключения за кадровата политика. Ако преди година и половина Брюксел обобщаваше за ГЕРБ: „воля без посока”, то днес сякаш може да се каже: „посока без воля”. Управлението е поело по правилния път на действие, но не успява все още да докаже волята си да го извърви. Констатациите за проблемите в съдебната система и вътрешния ред не са неочаквани за никого. Българското общество е напълно наясно с тях, а част от него дори активно протестираше срещу проявленията им в политиката. Критиките отвън се отнасят както за всевластието на ГЕРБ, така и за опити то да бъде продължено от нейните наследници. И понеже става дума за недостатъци, трупани с години и в различни мандати, вече е очевидно, че системата за вътрешен ред и сигурност има нужда от широк политически консенсус, за да бъде реформирана и адаптирана към европейските критерии.
Предизборната треска: първите симтоми. Ходовете и маневрите на политическите субекти през първия месец на новата година вече отчетливо са подчинени на стартираща евронадпревара. Точките на напрежение през януари обхванаха скандалите около Волен Сидеров (опит за антиевропейски имидж чрез балканска некултурност), „размразяването” на АБВ (опит за участие на евроизборите чрез неевропейска практика), дистанционният диалог между ГЕРБ и Реформаторския блок (опит за изгодни позиции и преди, и след евровота), учредяването на партията „България без цензура” (опит въз основа на евроизборите да се поиска предсрочен парламентарен вот). Зачестиха информации и спекулации за водачи и участници в листи, стимулирани от тайнството на партийната селекция.
Завършихме 2013 г. с утихващ уличен натиск, с разпадаща се окупация на Софийския университет и със заявка на партиите да поемат политическия процес в свои ръце. Началото на следващата година проблематизира вътрешната кондиция на самите партии и способността им да навлязат уверено и монолитно в предизборната борба. Вътрешната ерозия в ГЕРБ се наблюдаваше още преди, и макар че нови откъсвания на депутати или фигури в местните структури не настъпиха, проблемът едва ли е бил напълно решен, след като сигналите през януари говорят за търсене на партньорство и лансиране на нов европейски образ. Вътрешните конфликти в БСП, които съпровождат развитието й през целия преход, рязко ескалираха с повторното явяване на АБВ, вече без да е маскирана като „нито партийна, нито антипартийна” формация. Реформаторският блок, достигнал до идея за коалиционно споразумение и съвместно участие, среща противодействието на Надежда Нейнски след първото „мерене на рейтинги” и тепърва ще се изправи пред второ лидерско изпитание, преди да бъдем убедени, че разногласията са преодолени. Напрежението вътре в отделните сектори „на изходните позиции” за евровота е определено по-високо, отколкото между секторите.
Напрежението има не само обективни корени в кризата на партиите и предизборните раздвижвания. Силен субективен фактор, действащ в тази посока, е внушението за нестабилност и нетрайност на цялата политическа конфигурация, и в частност на управлението, отправяна по различни поводи от десни политици и коментатори. Пролича и при скандала със Сидеров („мнозинството вече не може да разчита на „Атака”, тя приключва като партия, а отвън ще принудят БСП и ДПС да я отхвърлят и отидат към избори”), и при рестарта на АБВ („БСП окончателно се разпада, правителството загубва подкрепа”), и при евродоклада („Брюксел окончателно свали доверие от това правителство, то вече е обречено и си отива”). Лидерът на ДСБ Радан Кънев на 15 януари направи и политическа прогноза: „Властта пада до дни”. Така впечатлението за неудържимост на правителството и парламента, подхранвано по-рано от протестите, се възпроизведе на медийно равнище. Тук се вписва и предложението на президента Росен Плевнелиев за национален референдум паралелно с евровота.
От конфронтация към консолидация: проблемът политически център. Политическото напрежение безспорно е индикатор за кризата, в която се намира и партийната система, и отделните й компоненти. Кризата е вляво, вдясно, в центъра, при националистите – в цялото политическо пространство. За задълбочаването на тази криза допринася отсъствието на реален и ефективен политически център в България, който би могъл да балансира отделните сектори и да понижава най-високите градуси на противоборство.
Първото десетилетие на промени в България премина под знака на остра конфронтация, структурно изразена чрез двуполюсния модел. Именно в тази обстановка стана възможно безпрепятственото ограбване на националното богатство. Стигна се до критична точка, в която случаен инцидент можеше да събори властта. Симеон Втори спечели изборите през 2001 г. в името на национално помирение. Демонстрира добра воля като покани победения СДС за съучастие във властта, привлече двама леви политици в правителството, за първи път в следосвобожденската история етнически турци станаха министри. Тройната коалиция може да бъде обвинявана за реални и още повече мними грехове, но тя дори персонално символизираше продължението на тази линия: основни фигури бяха синът на цар Борис Трети и синът на партизанина-комунист. Рязък поврат започна през 2009 г. с безпрецедентната следизборна кампания, предприета от ГЕРБ. Курсът към конфронтация е най-голямото политическо прегрешение на режима Борисов-Цветанов. Тази политическа линия не беше случайност: само чрез остра конфронтация можеше да се мотивира, изгражда и поддържа политическото самовластие. Идеологическата мотивация – яростен антикомунизъм, звучеше като фалшив рефрен при управление, в което водещите личности бяха не само бивши комунисти, но и потомствени комунисти. Но политическа агресивност в продължение на четири години, при това съпроводена с практически репресивна социална политика, не може да остане без последствия. Резултатите се виждат в днешната безизходица.
Така отново се търси политически център. Към него се е насочило движението на Николай Бареков, но в сравнение с НДСВ – от съвършено противоположни позиции: на противопоставяне срещу всички, на отказ да бъде припознато като част от „семейството” на едни или други формации. Разбира се, следва да се отчете промяната на обществената обстановка. Новата „нецензурирана” партия търси ролята на посредник не между политически полюси, а между политическия елит и обикновените хора. Но със стартовата доста агресивна заявка за политическо включване степента на неопределеност на политическите роли още повече нарасна.
Ако Бареков тръгва от десни позиции към политическия център, Първанов опитва да го приближи отляво. Ако от първоначалните заявки на АБВ в 2010 г. до амбициите на АБВ в 2014 г. е останало нещо, то е стремежът към „разширяване” (първоначално „надпартийност”) на лявото в центристка посока. Но в този случай дори още повече, отколкото при предишния, противоречието бие на очи: за да се получи широко обединение, се стеснява изходната база.
Освен политическия център, има и институционален, надпартиен център на обществения живот, който е призван да бъде фактор на консолидация: президентската институция.
Президентският референдум. Призивът на Плевнелиев към НС да насрочи референдум за задължително, електронно и мажоритарно гласуване породи нова фаза на острата политическа дискусия. Той не може да бъде разглеждан извън общия контекст, в който се случи.
Първо, след седеммесечни дебати върху изборното законодателство, организирани от комисия към НС и открити за предложения на граждански структури и политически среди, проектът за нов Изборен кодекс стигна до пленарната зала. През целия период бяха обсъждани най-различни, понякога екзотични варианти за нови изборни правила, но нито веднъж президентът не взе участие в заседанията на комисията, нито влезе в диалог с нея, нито изобщо коментира което и да било предложение, свързано с Изборния кодекс. Това прави толкова по-изненадващо радикалното му включване след края на самата дискусия.
Второ, балансиращата роля на президентската институция в България предполага предварителни разговори и иницииране на обществен и институционален дебат по всяко значимо предложение, свързано с промяна на политическия модел. Впрочем, така беше подходил бившият президент Георги Първанов през 2008 г. с идеите си за реформа на избирателната система, които бяха първо споделени в различни интервюта, после изнесени на кръгла маса, а споменаването на референдум и от негова страна беше в условно наклонение, само при положение, че управляващите не реагират изобщо на инициативата. Внезапното „хвърляне” на предложения в официално писмо до парламента не е в духа на добрия институционален тон. Дистанцираното поведение на вицепрезидента Маргарита Попова показа, ако не друго, че идеята е била държана в тайна дори вътре на „Дондуков” 2.
Трето, ходът на държавния глава потвърждава създадената от него практика да влиза в „опозиционна” роля спрямо парламента и правителството. „Заемането на страна” не му е за първи път и започва да проличава все по-ясно. Активизацията в началото на 2014 г. не допринася особено за укрепване на доверието в президентството като надпартийна институция. Подборът на делегация за визитата на Плевнелиев в Китай породи безпрецедентно официално възражение от водещи работодателски и бизнес организации в България, че фаворизира конкретен бизнес кръг. Китайското посещение е интригуващо и с това, че беше предприето броени месеци след като президентът беше заявил, че възнамерява да гледа „само на Запад”. Отчетът за първите две години от встъпването си в длъжност Плевнелиев направи в приповдигнато самохвалебствен тон, очертавайки, както беше направил и преди две години, една почти правителствена програма, без конкретни параметри на взаимодействие с другите институции. Обяви за свой съюзник гражданите и изтъкна като успешно само назначеното от него служебно правителство. Редица други негови прояви, като се стигне до също необичайното по жанр обръщение към нацията по повод 69-годишнината от разстрела на осъдените от Народния съд, не дават основание да се привижда в инициативите на Плевнелиев конструктивно намерение за подобряване на спорни законодателни текстове.
Референдумът в политически контекст. Президентската идея идва в специфичен момент. Неуспешната втора окупация на Софийския университет за първи път от началото на протестите създаде ситуация, в която мнозинството академични кадри бяха против събитието и в подкрепа на статукво, защитено с декларация не от други, а от БСП и ДПС. Разделението сред подкрепящите студентите стана факт. Предложението на Плевнелиев върна тяхното единство. Всички се обединиха около новата теза, като прибавиха към аргументите му своите собствени: мажоритарният вот ще намали влиянието на дисциплинираното партийно гласуване при БСП и ДПС; задължителното гласуване ще ограничи въздействието на „твърдите” електорати на тези партии; електронното гласуване ще стимулира младите и образовани привърженици на демокрацията за сметка на технически изостаналите възрастни привърженици на левицата. По такъв начин става ясно, че още от момента на произнасянето си инициативата излиза извън сферата на рационалния дебат за плюсовете и минусите и се влива в надпреварата за конюнктурни политически дивиденти от един или друг характер. Популисткото измерение на предложенията също не бива да се подценява. От години в България говоренето за мажоритарен избор, а понякога и за задължително гласуване, битува като примамливо лесно решение на проблемите на политическата система. Така президентът поставя себе си в изгодната позиция да бъде от страната на „добрите”, докато мнозинството „адвокатства на дявола” и защитава статуквото.
Допитването до народа трябва да се насърчава у нас, за да се превърне в осъзната възможност на гражданите да влияят непосредствено върху политическите решения. Инициативата на Плевнелиев обаче не води непременно в тази посока. Фактът, че той не иска промяна в закона, предписващ избирателна активност, равна поне на тази от последните парламентарни избори, демонстрира, че желанието му не е да се стигне до нови изборни правила, а да бъдат поставени „натясно” политически опоненти в лицето на БСП и ДПС. Това може допълнително да компрометира инструмента на референдумите, и без това пострадал след гласуването за ядрената енергетика през януари 2013. На практика президентът поставя вето върху новия Изборен кодекс, където неговите идеи не са застъпени, и без да допуска възможност за непосредствена промяна в контекста на наближаващите евроизбори, се произнася в полза на текущото законодателство от времето на предходния мандат.
ГЕРБ: нови шансове и стари проблеми. Партията като че ли (поне временно) преодоля трусовете, на които беше подложена през ноември и декември и които поставиха под съмнение вътрешната й монолитност. „Размразяването” на АБВ в този смисъл й даде допълнителен стимул, защото медиите и обществото спряха да се занимават с евентуалното разпадане на ГЕРБ и се заеха да коментират евентуалното разпадане на БСП. Сближаването с Реформаторския блок е друга стъпка, която е важна на фона на установената с годините неспособност на ГЕРБ да поддържа реално партньорство. Още е рано да се прецени докъде ще стигне това сближение, но като се има предвид натискът от ЕНП и процесите при самите реформатори, стратегическата тенденция е към спад на напрежението. През януари ГЕРБ успя на няколко пъти решително да подкрепи ходове на президента и да покаже по този начин, че има на кого да разчита и че въпросът с властта не е предрешен. Излизането на преден план на други фигури с по-„европейски” имидж и серията от благотворителни кампании са елементи от съзнателно тактическо действие, което вероятно ще намери продължение и на конгреса. Цветан Цветанов не се появява както по-рано по медиите, но движи партийната политика в сектора „Сигурност” и осъществява срещи с представители на ЕНП. Вероятността да станем свидетели на постепенен политически залез на заместник-председателя на ГЕРБ не се е увеличила, но със сигурност не е изчезнала. Партията сега е в сравнително по-комфортно положение. Опасностите обаче не са преминали. Скандалите, дори когато излизат мними, и информациите за срещи на лидера Борисов (потвърдената вече с Румен Петков, съобщената с Бисер Миланов-Петното) дават неизменен сигнал, че той едва ли може да бъде спокоен и вече застрахован срещу бъдещи удари и разкрития.
БСП: консолидация срещу „азбучно” предизвикателство. Трансформирането на АБВ в „млада партия” (лапсусът на Първанов заслужава място сред най-ярките примери, които дава Зигмунд Фройд за неслучайни, „издайнически” езикови грешки) постави „столетницата” пред сериозно изпитание. Дневният ред на започващите конференции на местните структури се „обогати” с необходимостта да вземат отношение към инициативата на бившия президент и негови съмишленици. Заседанието на Националния съвет приключи с несъмнена консолидация.
Налице е азбучно нарушение на правила, валидни за всяка демократична партия. Личните амбиции на Първанов са документирани в езика, с който си служи. При все това случаят не може да се сведе до организационно нарушение и психологическа непремереност. Обективните предпоставки за появата на АБВ са няколко. От една страна, наличието в определени среди от БСП на недоволство от ръководството, а в последно време – и от начина на участие на партията в управлението. Заедно с това осезаемата поява от известно време насам на поне две нови ниши вляво – едната, радикална, остросоциална, продукт на енергията и посланията на февруарския протест, другата, европейска, модерна, либерална, продукт на израстването на нови поколения, които разглеждат себе си като леви и смятат БСП за консервативна и олигархична. АБВ донякъде изразява настроения срещу ръководството, но не ги изчерпва, както е видно от позициите на критици на Станишев вътре в партията и на хора като Татяна Дончева, която не пожела да потърси място под слънцето на експрезидента. Заедно с това на (старата нова) инициатива ще е трудно да заеме и двете посочени ниши, в първия случай защото радикалността е последното нещо, с което можем да асоциираме посланията на Първанов, във втория защото отново за Първанов ще е проблем да успее да убеди избирателя, че той е носител на модерното европейско ляво, независимо от поддържащата роля, с която се е нагърбил Ивайло Калфин.
Проектът на Първанов тръгна доста двусмислено. Непоследователност характеризираше поведението му през последните години – беше заявил, че няма да се връща в БСП след края на втория си президентски мандат, а го направи; беше уверил, че ще седи на последния ред, а направи директен опит да отиде на първия; беше казал, че повече няма да се занимава с партийно строителство, а се зае точно с това. Преди три години, на старта на АБВ, Първанов беше представил инициативата си по негативен път – „нито е партийна, нито антипартийна”. Днес изглежда става дума за двете неща едновременно – и ферментация на нова партия, и антипартийна насоченост – срещу „конкурент”, от който ще се вземат кадри и електорат. АБВ настоява, че критиката й срещу БСП е идейна, но не се разбира ясно кое е идейното основание – едновременно прозвучават обвинения, че БСП не е извървяла пътя си към центъра и не се е отворила натам, и че е недостатъчно лява. (Съгласно ироничното определение на Йордан Радичков от края на 60-те години: „Социалистическата демокрация е разширяване на стесняването и едновременно стесняване на разширяването.”) Атаките формално са ориентирани срещу партийното ръководство, но те засягат не просто Изпълнителното бюро, а също Националния съвет („екипа на Станишев”) и Конгреса, който го е излъчил. В този смисъл критиката е срещу механизма на съществуване на БСП изобщо и обуславя постепенната изолация на хората от АБВ. Вероятно движението ще се насочва към една национално-патриотична ниша, където ще търси приложение на тезите си за помирение, съгласие и диалог по националните приоритети, както и за широки обединения и коалиции. В този смисъл целта на АБВ навярно отива отвъд евроизборите и визира опит за ново широко обединение, в което Първанов да играе ролята на идеолог, а БСП да бъде принудена да участва, за да не се окаже самата тя изолирана. Не бива да се изключва и хипотезата, че политическото включване на Първанов е продиктувано от стремежа да предоговаря политически и икономически позиции от статута на реален играч с тежест и значение за българската политика. Същевременно не бива да се забравя ефектът, който продължаващото отдалечаване на АБВ от БСП ще има върху редовите леви избиратели, както и илюзията на високите лични рейтинги, приятелските отношения с леви кметове и адмирациите на десния анализаторски елит. Това не предлага собствена електорална база за АБВ и формацията ще трябва да разчита на случайностите на предизборната кампания. А БСП, за да постигне първо място през май, ще трябва да бъде много по-решителна в отстояването на идеи. Първата крачка изглежда направена: реиндустриализацията е печеливша идея, която може да придобие експертна тежест и масова популярност. Не се ли направи нова идейна крачка в това или в друго направление, можем да се окажем свидетели на пореден лидерски сблъсък с негативи за всички участници, известни от печалния опит на десницата.
ДПС: нови амбиции. Партията се доказа като най-стабилната формация в целия януарски водовъртеж, единствения непроменен параметър в наситеното с хиксове политическо уравнение на България. В самия край на месеца на семинар във Велинград почетният председател д-р Доган калкулира предимството: движението трябва да се бори за четири евроместа. Въпреки че отново се чу тежката дума на основателя на партията, не може да се отмине и нещо друго. Проличава и постепенната еманципация на лидера Лютви Местан. Мнозина очакваха, че той ще бъде просто подставено лице на Ахмед Доган. В действителност вече се утвърждава като самостоятелен лидер със своя физиономия. Това бе илюстрирано в персоналния сблъсък, в който през месеца Местан влезе и с Борисов, и с лидерите на Реформаторския блок, като измести традиционното им фиксиране в личността на Станишев.
„Атака”: по-добре атакувана, отколкото премълчавана. По всичко личи, партията се опитва да намери своя най-изгодна изходна позиция за предстоящата кампания, така че да компенсира натрупаните сериозни рейтингови негативи от средата на 2013 г. насам. Скандалите около Волен Сидеров, разбира се, не са нов елемент в българската политика и отново са подчинени на стремежа да бъде в центъра на дневния ред и да диктува събитията. Новото е в засилващата се антиевропейска реторика, която има за цел да „подели” политическото пространство на две: от едната страна – единственият защитник на българското достойнство и чест пред чужденците, от другата – слугите на Брюксел и европейските колонизатори, тематика, която има своя смисъл в контекста именно на евроизбори. Борбата за националистическата ниша в България е доста ожесточена и оспорвана, и все пак не можем да говорим с абсолютна точност за един и същи електорат. Напротив, социологическите проучвания показват различен профил на избирателите на „Атака”, на НФСБ, на ВМРО. „Атака” може да расте не непременно за сметка на своите националистически „колеги”, а на нови избиратели, които биха разпознали своите настроения в нейните послания.
Реформаторският блок: с или без „патерица”? С отпадането на „Синьо единство” от преговорите за коалиция изглежда, че пътят към коалиционно обединение е открит. Остава формирането на листата, което е отново заредено с много неизвестни и би могло да причини вторични трусове сред електоратите на отделните десни партии. Важен социологически факт е, че в редовните проучвания на общественото мнение значителна част от десните симпатизанти продължават да посочват своите партии, а не Блока като цяло, и това трябва внимателно да се отчете, когато бъде представена и пропагандирана листата. Ясно е, че след „Синьо единство” препъни-камъкът остава „България на гражданите”, която не е възприемана от част от другите партии като „автентично дясна” заради центристките биографии на Меглена Кунева и нейни сподвижници (Надежда Нейнски не спира да изтъква това), а и в партията са най-сериозно застъпени вътрешните противоречия, проличали на последния конгрес. Партия „Синьо единство” ще излезе със самостоятелна листа и немалко „автентични” анонси, така че може да се превърне в нещо като „синьо АБВ”, да привлече вниманието на избиратели на Блока и да намали шансовете му за убедително представяне.
Сближаването с ГЕРБ е новият момент в развитието на „реформаторите”. Границите и ефектите на това сближаване са новият проблем. Скъсяването на дистанцията засега е несигурно, колебливо, на принципа „две крачки напред, една назад”, но достатъчно постоянно изразено през месеца, за да бъде пренебрегнато. Явно е налице осъзнаване на факта, че сам по себе си без ГЕРБ Блокът няма да има достъп до властта в една бъдеща парламентарна конфигурация. Това, наред със съветите от ЕНП, определя и политически завой, драстично контрастиращ на летните послания. Отправените тогава изявления, че с ГЕРБ сътрудничество е невъзможно, докато не се реформира и докато Цветан Цветанов е там, тихомълком са забравени. Политическото време е различно. Протестите, вдигнали на гребена си разгромената на изборите десница, са утихнали. Морализаторският патос („ние сме алтернатива на всички”) трябва да отстъпи място на прагматично позициониране („как да стигнем до властта”). Предизвикателство пред лидерите на старата десница е така да лавират в посланията си през идващите седмици, че да удържат под своето знаме и „романтиците” (които гледат на ГЕРБ и БСП като две страни на една и съща монета), и „прагматиците” (които не биха приели самозатваряне в собствената „морална непримиримост” без оглед на съществени политически последици от коалицията).
Заключение
Политическият януари е белязан от характерни феномени. Десен ерзац на политически център (Бареков). Ляв ерзац (Първанов). Президентски ерзац (референдумът на Плевнелиев). Протестен ерзац (окупацията на „късносъбудените”)… Реалност остава конфронтацията.
Подготовката за позициониране на политическите субекти за евроизборите не само увеличи рязко политическото напрежение, но и създаде предпоставки то да расте и през следващия месец. Залогът този път е по-висок от обичайното за всички, и това добре се осъзнава. Дали БСП или ГЕРБ ще бъдат първа политическа сила, е въпрос за стабилността на цялото управление и за образа на ГЕРБ като „всепобеждаваща” партия, която скоро може да атакува властта. Много големи въпросителни пред самото съществуване и политическо бъдеще като формации биха изникнали и пред Реформаторския блок, и пред „Атака”, и пред НФСБ, и пред „България без цензура”, ако не успеят да излъчат поне един евродепутат. За никой от тях още не можем да кажем, че имат сигурно представителство в Европейския парламент. Аналогично, макар и по-сложно, е положението на АБВ. Георги Първанов е заложил на карта дори повече, отколкото през 2001 г., когато зад личния му избор да се кандидатира за президент все пак имаше и колективно решение. Ако не успее да излъчи нито един евродепутат, а това е най-вероятно въпреки подвеждащите социологически анонси, той би имал силно проблематична политическа перспектива дори при неочаквано голяма загуба на БСП.
Всички тези обстоятелства предвещават една дълга, тежка, напрегната и силно компроматна кампания в условията на задълбочаваща се политическа криза. Но ако за партиите е жизнено важен собственият им успех, то за страната от най-голямо значение е дали от кризата ще се излезе по институционален или по радикален, антисистемен и трудно прогнозируем път. В същото време прозорци, от които публиката надниква в бита на политическия елит: Варадеро и Тайван, колективният скок на заплатите, загрижеността за скобите на няколко коли – по-голяма отколкото за дневния ред на парламента, увеличават и без това една от най-големите дистанции в българското общество.
България е изправена пред драматично остри проблеми – достатъчно е да се посочи демографският срив, чиито отговор може да потърси успешно само чрез поврат от конфронтация към консолидация.
