Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 4 май 2012 г. под същото заглавие.
Седмият редовен конгрес на КНСБ започна като образцово правителствено мероприятие. Гости, поздравления, няколко министри, самият премиер, посрещнат с аплодисменти – всичко това създаде въодушевената атмосфера на преизпълнен план. Липсваше само лента, която да бъде прерязана и пратена на Бойко Борисов да си обогатява колекцията. А когато залата все пак си позволи да освирка финансовия министър Симеон Дянков, премиерът най-добре схвана прозорливостта на поговорката “Царят дава, пъдарят не дава”, и обясни колко се радва, че го има Дянков, за да освиркват него, а не шефа му.
Това беше странна ситуация за голям национален синдикат. На прага на четвъртата година от един мандат, който по различни причини не може да се похвали с успехи в социалната сфера, а напротив – с повече безработица, съкратени от инфлацията доходи, свито потребление и икономическа несигурност, защитниците на трудовите права приветстват с надежди именно министър-председателя.
Циниците биха казали, че в КНСБ се радват, защото виждат в Борисов човек, който им върши работата. И наистина. Кой отиде в ГОРУБСО-Мадан и ОЦК-Кърджали, за да посредничи между протестиращи и работодатели, да настоява за изплащане на възнагражденията и гаранции за развитие на отрасъла? Синдикатите? Техният глас почти не се чу в едни от големите за мащабите на България трудови спорове. Отиде Бойко Борисов. Кой излезе при работниците на 1 май, кой застана зад правото на труд на всеки, който има желание да работи, и обясни какви цели могат да имат пред себе си? Синдикатите? Те дори не организираха демонстрации за Деня на труда. Излезе Борисов.
Можем да умножим тези два съвсем пресни примера с още много от най-новата история, защото те не са изключение, а се вписват в тенденция. При българските синдикати личат два системни проблема стари като прехода и отделящи България от процесите в другите европейски страни.
Първо, синдикатите, къде доброволно, къде не, ограничиха дейността си почти изключително в бюджетния сектор. И ролята им закономерно започна да намалява толкова повече, колкото повече икономиката ни ставаше частна. Те бяха скромно допуснати при частниците. На повечето места ги няма, и ги няма, защото самата държава не направи нужното да задължи предприемачите да съблюдават стриктно и под зорко профсъюзно око трудовите права на своите служители. Затова се получава така, че в над 500 предприятия у нас не се изплащат редовно заплати, а синдикатите нямат думата, и май не я търсят твърде настойчиво. Откъснати от там, където тяхното присъствие е необходимо, синдикатите свикнаха да работят с държавата, защото зависят повече от това, което тя прави, отколкото от онова, което работниците искат.
И второ, поради особеностите на националната политика, нашите синдикати възникнаха като десни или се преобразуваха в десни, за да покажат дистанция от комунистическия режим. Така те се сближиха с партии и правителства, които никога не са поставяли проблемите на труда като централни. И обратно, левицата бе изолирана от трудовото договаряне и впоследствие зае хладна позиция към профсъюзната дейност. В Европа трудно биха разбрали как е възможна левица без синдикати. Нима 1 май е празник само на БСП?
В своята история нашите синдикати понякога са показвали зъби – събирали са хора, организирали са стачки, защитавали са заплашени сектори. Друг път са били използвани за легитимиране на решения, взети в тристранката, или за овладяване на протести, които биха могли да излязат от контрол. Но все още не могат да напуснат сянката си на казионни организации, присъдружни на властта, и склонни първо да се разберат с нея, а после с всички останали. В профсъюзната практика живковисткото минало си тежи.
Въпреки критиките, които заслужават, засега българските синдикати са това, с всичките им кусури.
Други едва ли ще възникнат лесно, а всички знаем, че у нас с много по-лека ръка рушим направеното, отколкото градим нещо ново и успешно. Да, ние все така ще очакваме от тях нерешителност, компромисност, непоследователност, самозатвореност. Но те повдигат и важни за всички нас въпроси. Съюзник впрочем им е конституцията. Към никакво по-справедливо и солидарно бъдеще не сме
тръгнали, ако не превърнем в неоспорима реалност чл. 48 (правото на труд), чл. 49 (правото на синдикално сдружаване), чл. 50 (правото на стачка). Ако не опазим колективното трудово договаряне от набезите на онези, които искат да лишат работещите от социална защита. Ако не разберем, че минималната работна заплата е последна бариера пред тоталното обезценяване на труда. Ако не се замислим, че улеснявайки работодателя да уволнява служители, не предлагаме стимули за българското производство, чиито проблеми са другаде. Това са каузи, които вълнуват мнозинството българи. И ако искат да имат бъдеще, синдикатите трябва по-често да гледат към хората, отколкото към височайшите гости на своите форуми.
