Анализ на политическия март

Редовният анализ на екипа на Институт „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов, Димитър Ганев) върху българския политически живот през месец март беше публикуван във вестник „Преса“ на 10.04.2012 г. и на 13.04.2012 г. Тук поместваме цялостния му вариант, завършен на 1 април 2012 г.

 

Основни събития

• В телефонен разговор с В. Путин премиерът Борисов обяви, че правителството се отказва от проекта АЕЦ „Белене”, но не иска да се развалят отношенията и да се стига до съд. Отказът е преди да се получи поръчаната експертна оценка на международен консултант.
• НС подкрепи решението на кабинета със 163 гласа „за” (ГЕРБ и Синята коалиция), 42 против (БСП и „Атака”); ДПС не участва в гласуването. Евродепутатът И. Калфин окачестви решението като „национално предателство, достойно за съд”. Премиерът Борисов прехвърли отговорността върху Тройната коалиция. Сините приветстваха решението като завръщане в евроатлантическата писта. БСП започна сондажи за вот на недоверие.
• Правителството – а след това и парламентът! – се ангажира с идеята да се изгради паро-газова централа на площадката в Белене и нов енергоблок в АЕЦ „Козлодуй”.
• На преговори в Москва се стигна до съгласие цената на руския природен газ да бъде намалена с 11% (от април до декември 2012) и да се ускори работата по българската част от „Южен поток”. Русия приема да участва в изграждането на VІІ блок в АЕЦ „Козлодуй” и евентуално – на паро-газовата централа. Въпросът за неустойки по проекта АЕЦ „Белене” не е разискван.
• Освободени са министрите на икономиката Т. Трайков (експерт) и на здравеопазването С. Константинов (експерт). Нови министри станаха Д. Добрев (ГЕРБ) и Д. Атанасова (ГЕРБ). За директор на НЗОК е избран П. Цеков (ГЕРБ). Р. Инджова оглави Националния статистически институт.
• Министерството на финансите обяви Национална програма за реформи 2012-2020. Предвижданият ръст на БВП за 2012 е два пъти по-малък от планирания в бюджета.
• На среща в Катар с участието на премиера Борисов, други министри и български бизнесмени не дойде нито един представител на местна фирма. Емирът обеща инвестиции за 100 млн. долара.
• Премиерът Борисов сигнализира, че държавата е пред фалит. Тристранката прие предложението на министър Дянков да се инвестират средствата от Сребърния фонд в ДЦК (като се започне с 30% и се стигне до 70% в 2016).
• Експрезидентът Първанов официално заяви, че ще се кандидатира за председател на БСП. Започна отчетно-изборната кампания за 48-мия конгрес. Шуменската организация поиска да се спре публичния лидерски сблъсък.
• М. Кунева напусна НДСВ. Евродепутатът Д. Стоянов направи събрание за учредяване на нова партия.
• В Анкара се проведе съвместно заседание на турското и българското правителство.
• Евродепутатът С. Бинев на сесия на ЕП в Брюксел разобличи председателката на ЦИК Медарова и поиска да бъде арестуван Б. Борисов. Събитието не беше отразено от българските СМИ.
• Президентът Р. Плевнелиев проведе месец на консултации с основните политически сили по националните приоритети.
• Премиерът Борисов се намеси лично като арбитър в трудовия конфликт, който блокира работата на ГОРУБСО – Мадан. Продължават протести в ОЦК –Кърджали.
• Румъния предяви териториални претенции към България и заговори за наличие на румънско малцинство у нас.

Значение

• В последната година от мандата управлението на ГЕРБ навлиза в критична фаза. Икономическата криза чука на вратата. Тежкото финансово положение на държавата бе признато от самия премиер. Има риск 2012 от „година на Трайков и растежа” да се превърне в „година без Трайков и без растеж”. Опроверганата хипотеза за предсрочни избори започва да оживява. Със сигурност – подготовката за избори 2013 е в ход.
• Премиерът Борисов взе спешни мерки за стабилизация на управлението и гарантиране на перспектива. Геополитически – отказ от проекта АЕЦ „Белене” укрепва отношенията с най-значимата геополитическа сила. Социално-психологически – влиза в ролята на (незаменим) арбитър между работодатели и работници. Кадрови – назначава „партийци” на местата на „експерти”. Вътрешнополитически – формулира нова постановка за възможно управление с коалиционни партньори и дори посочва кои могат да бъдат.
• Спирането на най-големия строеж от времето на прехода предизвика политическо сътресение. Страната се върна към разделението на „русофили” и „русофоби”, характерно за края на ХІХ век. Прегрупирането на политическите сили е налице: сближение на сините с ГЕРБ, дистанциране на БСП и ДПС, изостряне на отношенията между ГЕРБ и БСП.
• За основната опозиционна сила – БСП, провокативната русофобия е стимул за консолидиране на „червения” електорат. Във вътрешнопартиен план – тя е в полза на председателя Станишев, а не на експрезидента Първанов. Одобрението на проекта за втора АЕЦ по социологически данни се споделя от мнозинството български граждани.
• Предизборната перспектива насочва вниманието на основните участници към възможни политически съюзи. И. Костов допусна възможността за партньорство с ГЕРБ, след като неотдавна отчете като грешка, че не са били в опозиция от самото начало. Б. Борисов видя в сините и М. Кунева евентуални съюзници. СДС обсъжда да се запази ли и евентуално разшири Синята коалиция. С. Станишев направи преоценка на „Коалиция за България”.
• Същата перспектива създава вътрешно напрежение във всички сектори на партийната система – десница и левица, ДПС и националисти, в политическия център (НДСВ). За външен наблюдател изглежда, че „вътрешновидовата” политическа борба се усилва за сметка на „междувидовата”. Всъщност става дума за неизбежен етап от пътя към решаващия междупартиен сблъсък.
• Пълното премълчаване на акцията на евродепутата Слави Бинев не може да се обясни с подценяване. Неговата оферта не е националистическа, въпреки че излетя за Страсбург с ракетата-носител на „Атака”. Влиза в ролята на „ледоразбивач”, който поставя под съмнение статуквото. В този случай най-ефективният отговор е мълчанието.
• В сянката на АЕЦ „Белене”, вън от общественото внимание, остана толкова важен документ като Националната програма за реформи 2012-2020. Коригираната прогноза за ръста на БВП означава намаляване на бюджетните приходи (до 940 млн.) и съответно – увеличаване на дефицита с над 2 млрд. лв, т.е. двукратно, според експерти на сините. Не е изключено да се стигне до актуализация на бюджета, макар че засега министър Дянков отхвърля тази възможност.

Проблемните възли

Геополитическият възел. Решението за АЕЦ „Белене” изглежда като меч, с който правителството разсича геополитически възел. С това двусмисленото положение на страната като зависим от Русия съюзник на САЩ – и съответно двойната игра на кабинета и най-вече на неговия ръководител – приключва. Въпросите, които възникват, са поне два: (1) колко значителен е геополитическият завой; (2) необратим ли е. Създаде се впечатление, че кабинетът се е справил с едно от най-сериозните предизвикателства през своя мандат: да каже „не” на Русия и да спечели от това. Действително дискусията около „Белене” набра такава сила, че се превърна в ключова тема и във вътрешен (диалога със Синята коалиция), и във външен (диалога със САЩ) план.

Решението за „Белене” удовлетворява Вашингтон. Заедно с това то отваря отново пътя за друг, временно изоставен въпрос: проучванията за шистов газ. По всичко личи, медийният натиск в тази посока се засилва, а стартът на подобни проучвания в Румъния променя регионалната перспектива. Все по-изострящото се напрежение около Сирия и Иран също повдига темата за степента, до която българската външна политика е готова да следва САЩ в отсъствието на общи позиции на ООН и НАТО.

Най-странното е, че конкретният казус „Белене” засенчи принципния проблем за диверсификацията на газа, който официално стои в основата му. Получава се поредица от противоречия. Плащаме милиони евро за експертиза, която се оказва ненужна точно преди да бъде получена. (Може би след взетото решение нейната задача ще бъде да го мотивира?) Като икономически необоснован се отхвърля напреднал проект, за да се замени с откровено необосновани проекти, които започват от нула и следователно ползите ще бъдат далеч напред. Излиза, че енергийна независимост от Русия може да се постигне с нов руски реактор в Козлодуй, с нов руски газопровод през страната и с нова руска газова централа…

От получената информация, полуинформация и информационни догадки се очертават контурите на сериал, който сме гледали: „Совите не са това, което са”. Двойната игра не е приключила. Полуприкритата перспектива, за която ще се работи, е: и руски (атомни и газови) проекти, и (американски) шистов газ.

Възможен е обаче и друг сценарий. Отказът от АЕЦ „Белене” е реалност, новите проекти – само думи. Важното е да се неутрализира руската реакция, а колкото до бъдещи проекти – ще видим. Новото място на България е до Грузия. Но процесите не са приключили. Тепърва предстоят българо-руски преговори за цената, която България трябва да заплати за вече направеното от Русия по „Белене”, за доставките и цената на газа след 1 януари 2013 и най-важното: за да се продължи животът на V и VІ блок в Козлодуй. Не е възможно без руско съгласие и сътрудничество. Да прибавим и това, че въпросът за неустойката не е повдигнат, но не е и забравен.

Нека предположим и трети вариант, специфично български. Остават в сила и двата сценария, и скрито (полу)русофилски и открито русофобски, и нови проекти с Русия и ново хвърляне на прах в руските очи. Ще действаме реактивно, в зависимост от натиска – външен и вътрешен. Важното е да се печели време. Макар че печалбата на партийно време е за сметка на загубата на национално време.

Европейското измерение временно мина на заден план. Но не бива да се заблуждаваме. В правителството добре знаят, че в Брюксел вече започва да се работи по редовния доклад за напредъка на България и Румъния. След тежките критики във февруарския доклад има опасност юлският да нанесе непоправими щети върху европейския имидж на „правителството на европейското развитие”. Ето защо се търси активизиране на антикорупционните звена (вицепремиерът Ц. Цветанов наблегна на работата на БОРКОР) и ново законодателство (премиерът Борисов изведе като личен приоритет промените в закона за отнемане на престъпно имущество). Не могат да се изключат и присъди по знакови дела.

 

Управленският стил. Различни образи на премиера Борисов бяха пред очите на публиката в няколко последователни ситуации. Един изнервен и объркан Борисов обясняваше оставката на Т. Трайков, като разказваше различни версии и дори настояваше, че решението за АЕЦ „Белене” ще се вземе след консултантския доклад на HSBC, нещо, което няколко дни по-късно бе опровергано. Един Борисов в традициите на корпоративна Италия се яви като арбитър между работници и капиталисти в Мадан и пожъна овации със своето решение на проблема. Един популистки Борисов сипваше нова сол в раните на прехода, като заплашваше с оставка, ако не се приеме законът за отнемане на престъпно имущество. Поведението на премиера показва, че механизмите за публично действие все повече се търсят отвъд правилата и законите, в сферата на личния натиск и персонално въздействие, в силовите решения и усилената демагогия. Проблемът с Мадан не бе третиран чрез институции, а чрез лични договорки на премиера с бизнесмени. Земеделските производители бяха заплашени със спиране на субсидиите, ако не намалят цените, в противовес на законовите норми. Банките в София бяха призовани да работят в събота, за да изплащат заплати на протестиращи, а банките в Кърджали – да не търсят фалити на фирми. Към всичко това може да се добави противоконституционното изявление на новия здравен министър, че ще отнема личните карти на всички, които не са платили здравните си вноски. Укрепва неинституционалният, „ръчен”стил на управление. От командно-административния подход в миналото се възражда само командният елемент. Навлизането на партийни кадри във властта на мястото на „експерти” допълнително го демонстрира.

 

Правителствените рокади. Оставката на здравния министър С. Константинов се коментираше отдавна, но тази на икономическия министър Т. Трайков дойде изненадващо. Ако 2012 е била „годината на Трайков”, по думите на премиера Борисов, то 2012 свърши на 15 март. Трайков не е просто поредният отишъл си министър най-малкото по две причини. Първо, за разлика от всички останали, не си отиде „с наведена глава”, а напротив, даде поредица от изявления за несъгласие с кабинета и дистанциране от провежданата политика. Второ, за първи път премиерът загуби комуникационната битка по повод на уволнението му, не можа да го обясни на обществото по начин, който да бъде приет от всички.

Стана ясно, че оставката не е отдавна планиран ход. Самият Борисов не я е очаквал, след като последните месеци, до визитата в Катар, активно е подкрепял Трайков, и след като обясненията на официално равнище бяха противоречиви и взаимоизключващи се. Вицепремиерът Цветанов обяви, че това е оставка „по лични мотиви”. Трайков отрече. Цветанов отново потвърди. Трайков пак отрече. Беше изнесено, че оставката е подадена пред Изпълнителната комисия на ГЕРБ, което няма как да се случи, при положение, че самият той не е член на партията. Когато и тази версия беше опровергана, Цветанов заяви, че „Трайков обиди ГЕРБ”. Според Борисов поводът е неуспехът на българо-катарския икономически форум. Но всеки запознат с дипломацията е наясно, че ако някой носи вина тук, това е външният, а не икономическият министър. В общественото мнение се създадоха две впечатления: че Трайков е вътрешен опозиционер, силно критичен към водения от правителството курс; и че той е последователният противник на руските енергийни проекти, поради което се е наложило да се раздели с поста си. Тези две впечатления бяха усилени в медиите и благодарение на публичните изяви в Синята коалиция, които приветстваха Трайков като своя „герой”, и изразиха силно съжаление, че правителството остава без него. И двете впечатления обаче могат да бъдат подложени на съмнение. Изборът на неговия заместник Добрев за министър подсказа запазване на досегашната политика, а напускането на Трайков явно не повлия върху крайния изход на проекта „Белене”. Слуховете за корупционни мотиви при оставката са крайно недостатъчни като основа, за да бъдат изяснени фактите на този етап. Във всеки случай сме свидетели не толкова на края на политически епизод, колкото на етап; не на развръзка, а на нова завръзка.

Оставката на здравния министър на свой ред се вписа във възела от сложни и нерешени проблеми на сектора. Д-р Константинов беше ситуационно кадрово решение на премиера. Надигащата се вълна от протести на лекари през 2010 бе обуздана с избора на заместник-председателя на Лекарския съюз за министър – като по този начин на професионалната лекарска организация бе предложено да поеме и институционална отговорност. Много фактори допринасят за неуспеха, включително обтегнатите отношения на министъра със Здравната комисия в НС и ПГ на ГЕРБ. Вече БЛС няма право на аргументи срещу провежданата политика, пред здравеопазването стоят същите проблеми, както през юли 2009, а идеята за реформа е окончателно изоставена, както официално обяви новият здравен министър. Задачата в здравеопазването е просто да се стигне до края на мандата, в най-добрия случай – с малко по-ниски цени на някои лекарства.

Можеше да се предполага, че правителствените рокади ще променят и баланса между вицепремиерите. Първо, защото и Трайков, и Константинов бяха в ресора на С. Дянков, и второ, защото „партийните” назначения са от компетенциите на Цветанов и обслужват неговата линия – както впрочем заяви самият Дянков в свое интервю. Въпреки това случаят Трайков не провокира противопоставяне между Цветанов и Дянков, а смяната на Константинов дори бе предложена от Дянков. Първата причина е очевидна – оставката на Трайков „работи” за Дянков, защото е важно да има виновник за застоя в икономиката и това да не е той. Необходимо е да се създаде впечатлението, че задача на Дянков е да удържи финансовата стабилност на държавата, и в нейните рамки другите министри да си свършат работа. Ако няма развитие напред – виновни ще са те, защото стабилността е налице, а резултати няма. Но наред с това положението на Дянков е деликатно по много причини. Първо, защото с приближаващите плащания по външния дълг, падежите на ДЦК и задълбочаващия се дефицит вниманието на обществото все повече ще се насочва към финансовия министър. И второ, защото той изглежда все по-самотен в политически план. За първи път Дянков не срещна съюзници в Синята коалиция по своя ключова инициатива (намаляване на ДДС), а напротив, остра реакция от страна на И. Костов, че това работи в полза на монополистите. Вътрешните критики също са нещо ново: Дянков получи удари както от „експертите” (еврокомисарят К. Георгиева в изненадващо рязък стил го предупреди да стои „на една ръка разстояние” от Сребърния фонд), така и от „партийците” (шефът на Комисията за финансов надзор С. Мавродиев в серия изявления разкритикува цялостната политика на финансовото министерство). Конфликтът Дянков – Мавродиев е с поне тригодишна история, поради което реактивирането му едва ли е случайно и плод на емоции.

Политическият опит на Б. Борисов обикновено се свързва с наученото от Т. Живков и придобитото при С. Сакскобургготски. По всичко личи, че той е преосмислил и опита на И. Костов. В първия кабинет на синия лидер ключови фигури бяха партийци. Когато в средата на мандата се наложиха промени – това разтърси партията, предизвика фронда. Борисов направи обратното. Започна мандата с експерти като ключови фигури. В хода на мандата – безболезнено ги сменя. В края на мандата – назначава партийци на техни места и „стяга” партията, като неутрализира нарастващия натиск на функционерите. Все повече партийните кадри се ангажират с държавното управление, принуждават се да работят в синхрон и да укрепват единството, понеже именно благодарение на това единство, а не толкова на собствена популярност, е възможно участието им във властта.

 

БСП. Присъствието на партията преминава под знака на сблъсъка между С. Станишев и досегашния президент Г. Първанов за председателския пост. Медийното внимание е практически центрирано върху интригата на този сблъсък. На заден план остават управленските проекти на партията, подготовката на конгресните резолюции, дори позициите по АЕЦ „Белене”. Предстои да се види дали консултациите за вот на недоверие по енергийната тема ще променят това положение.

Двамата опоненти формираха две тактики на противопоставяне. В очите на публиката Първанов е агресивният инициатор на сблъсъка. Съобразително той не напада директно Станишев. Длъжен е да пакетира личните амбиции в приемлива форма. Обстойно критикува самозатварянето на партията, липсата на нови идеи и нови кадри, застоя в общественото доверие след загубата на парламентарните избори. Станишев прибягна до персонални атаки срещу Първанов – този избор е ситуационно предопределен, но прокара основната разделителна линия: отношението към управляващата партия. С ГЕРБ не трябва да се заиграва, не бива да се допуска никакво сътрудничество. Действащият председател обвини бившия президент в непоследователност към ГЕРБ, а бившия партиен лидер – за коалиционната политика и подкрепата за независими кметове, които водят до отчуждаване от партийните организации, размива отговорността и натоварва БСП с грижа за малки формации без обществена тежест, но със склонност към „двойна игра” по места. Станишев разгръща линията си чрез посещения в чужбина като президент на ПЕС и посредством лоялността на партийния апарат и преобладаващата част от ръководството. Първанов, напротив, обикаля цялата страна, създава впечатлението за „движение отдолу” за обновление на БСП, с участието на кметове, експерти и по-малки леви формации, и предлага промени, ограничаващи ролята именно на този централен апарат. Основно послание на Станишев е необходимостта от демокрация в България; на Първанов – от демокрация в БСП. И двете страни отричат (засега) възможно договаряне и отстъпване на председателския пост на трети човек. Същевременно сблъсъкът между тях крие опасности за всеки поотделно и за двамата заедно: победа на Първанов лишава Станишев не само от лидерството, но по всяка вероятност и от ръководството на ПЕС; победа на Станишев помрачава ореола на Първанов като победител, с който печели голяма част от своите привърженици. Победа на когото и да било от двамата ще се случи в условията на сериозно компрометиране на публичния му образ. Председателят, който ще бъде избран от конгреса, ще тръгне напред с повече негативи, отколкото очаквания. Партията губи от този сблъсък, както и да завърши.

 

ДПС. Движението има сериозни – организационни и стратегически, вътрешни проблеми. Противоречията в Кърджали – най-важната местна структура, са изострени повече от всякога. Опитът на централното ръководство да наложи волята си през декември м.г. срещна съпротива, която не само не утихна, а стигна до критични точки и открито несъгласие. ДПС е изправено и пред комплексния проблем за бъдещото политическо присъствие. Създава се впечатлението, че повечето схеми и комбинации, които политическите сили разработват в светлината на парламентарния вот догодина, не включват ДПС. Срещата на лидера А. Доган с президента Р. Плевнелиев в този смисъл беше знакова. Не само заради очевидния опит да се вбие клин между президент и премиер (Доган отказва да отиде при Борисов, но няма нищо против да се види с Плевнелиев), но и защото става дума за политическа последователност. Още преди изборите от ДПС заявиха, че бъдещото правителство трябва да се формира около следващия президент. Доган изрично похвали стратегическите виждания на Плевнелиев. ДПС печели властови позиции при ръст на консенсуса в обществото и политиката, а президентът по институционални причини трябва да бъде емблема на консенсуса. Чрез диалога с президента ДПС залага на внушението, че иска да бъде част от дългосрочна визия за страната, а не от политическа сделка за идване на власт. И всъщност наличието на тази „котва” при по-нататъшни кризисни бури и потребност от общонационален компас, а не динамиката на междупартийните отношения, е шансът на ДПС за нов ренесанс.

 

Синята коалиция. Отказът от АЕЦ „Белене” се превърна в сплотяващ фактор за сините. Въпреки противоречията това е събитие, което те предпочитат да обявят за съвместна победа. И наистина, въпреки усилията на премиера Борисов да отрече техните заслуги, в масовото съзнание СДС и ДСБ бяха най-последователни противници на проекта. И СДС, и ДСБ изглеждат решени да запазят коалицията, като обаче отново ще им се наложи да минат през тежки преговори за или против нейното разширяване. Сепаративните ходове на част от софийските лидери на СДС и оставката на П. Прошков в ДСБ подсказват, че вътрешно единство така и не е постигнато. Същевременно предполагаемата отдавнашна цел на И. Костов не изглежда изоставена – да се удържа коалицията, за да може в по-добри условия (след изборите) да се управлява съвместно с ГЕРБ, тогава, когато ГЕРБ няма да е в състояние да формират самостоятелен кабинет. Ето защо пред Костов стои задачата да не допусне вътрешни сътресения в СДС да доведат до нов лидер и смяна на курса, и да не се позволи сближаване между ГЕРБ и БСП за бъдещо мнозинство. Първи тест за единството на сините и линията им в тази посока ще бъде евентуален вот на недоверие, внесен от БСП. Вярно, че темата енергийна политика предполага подкрепа за кабинета, но тя би могла да се изтълкува и като по-широк жест за сътрудничество.

 

„Атака”. Низходящото движение на партията не се преобърна през месеца, независимо че имаше благоприятни поводи – българското съгласие за Фискалния пакт, българо-турския диалог, който пропусна проблема за компенсация на бежанците от Тракия, териториалните претенции на Румъния. ПГ продължава да стои на санитарния минимум, под риска всеки момент да се разпадне. Основните послания на В. Сидеров в досегашната му политическа дейност са взети на въоръжение от други: националистическата реторика остава константа, подкрепата за ГЕРБ е изразена от бъдещата партия на Д. Стоянов, неприемането на статуквото в България – от С. Бинев. „Атака” като че ли все така не може да отвоюва собствен терен, на който да се прояви.

 

Заключение

Всички данни сочат, че България се намира в ситуация на двоен паричен дефицит. Парите не стигат „горе”, в хазната, при Дянков, и не стигат „долу”, в портмонетата на обикновените хора, в тяхното всекидневие.

Политическият фон е: все по-голямо присъствие на партийните кадри на ГЕРБ във властта и все по-широка убеденост, че следващото управление няма да бъде само на ГЕРБ. Коалиционният въпрос в България отново излиза на дневен ред и е толкова по-тежък за политиците, колкото те с общи усилия се помъчиха да направят „коалиция” мръсна дума.

Засега се вижда как в ГЕРБ внимателно следят изявленията на Костов, че без проекта „Белене” може да се мисли за сътрудничество, и на М. Кунева, че следващото управление трябва да бъде десноцентристко. При СДС въпросът „по-широка” или „по-тясна” коалиция стои открит. НДСВ се застъпва за нови формули на съгласието. Проблемът с коалициите се натрапва на вниманието и на БСП не само във връзка с партньорите им от КБ, но и с идеята за бъдещи партньорства по принцип, без да говорим, че единият от кандидатите за председател минава за майстор на коалициите.

Конфронтационният модел, който бе наложен в българския политически живот през настоящия мандат, създаде среда, която политическите лидери ще започват все повече да оценяват като вредна – и за тях, и за страната. Колкото по-бързо стане това и колкото по-малко са безпринципните компромиси – толкова по-големи ще бъдат шансовете на политическата рационалност, на дефицитния политически разум.