Статията е публикувана във в. „Труд“ под същото заглавие на 20.05.2011г.
Борис Попиванов
Какво може да получи един президент като наследство, ако не опита от дейността на своите предшественици? Имаме вече институция с 20-годишна традиция (почти половината на онези 45 години, които стигаха), и то в твърде динамично време.
Президентската институция е показала, че може да работи без вицепрезидент
(Желев), с два мандата (Първанов), с управления на собствената партия (Желев, Стоянов и Първанов), под стрелбата и агресията на собствената партия (Желев), под стрелбата и агресията на чужда партия (Първанов), при сериозна политическа криза (Стоянов), при политическа стабилизация (Първанов).
Българският президент, за да оцелее в толкова разнообразните условия, в които е бил поставян, се е налагало да бъде дялан камък. Резултатите са известни. Това е най-стабилната политическа институция в страната, не допуснала предсрочно прекратяване на мандат или значими сътресения в дейността си. Това е и единствената политическа институция, която може да си позволи да прави дългосрочно стратегическо планиране, излизащо извън конюнктурата на всекидневието и злободневието.
Президентът е предвиден от българската конституция да бъде преди всичко политически авторитет, да въздейства чрез своята позиция. Това е смисълът на особените му правомощия, които кой знае защо постоянно тревожат любителите на чуждестранния copy/paste. Първите медийни дискусии по стартиращата кампания, и то тези, които проявяват някаква претенция за принципност, прозяпват именно този аспект. Казват: Да му дадем големи правомощия, да провокира избори, да назначава и освобождава правителства. Така България ще се озове с двама премиери накуп, а все повече хора у нас са съгласни, че и един ни стига, дори ни е в повече. Ние не можем като общество да се оправим с центровете на властта. Над двайсет години демократичните вихри веят над нас и пак не знаем кое от кого зависи и дали да протестираме пред Народното събрание, пред Министерския съвет или пред някоя частна компания. Ако в текущото управление намесим и президента, хаосът ще стане пълен.
Други казват: Да му орежем правомощията, да се избира пряко от парламента, да подписва закони, да приема посланици, да дава ордени и да стърчи по паради. Тогава, а не сега, президентът би бил излишен. Би станал 241-ви депутат с по-луксозна резиденция, представителен Ми-17 във вертолетния парк на нечия свиваща се партийна армия, говорител на парламентарни мнозинства, церемониалмайстор и виночерпец на поредната властова гарнитура.
Позоваването на европейски практики е неуместно. Европейските държави имат свои традиции. Отците основатели от Седмото Велико са заложили този формат на президентска институция като бариера пред своеволията на законодателната и изпълнителната власт. Това е още един баланс в системата на властите, колкото пъти тя тръгне да се люшка наляво или надясно. Това трябва да бъде авторитет. Какъв дъжд от критики (меко казано!) се изсипа върху Желев заради Боянските ливади, върху Стоянов заради “Иване, кажи си”, върху Първанов заради констатацията за неуспех на кабинета. Вложената ярост ясно свидетелства, че властта се бори срещу всяка бариера, срещу всеки баланс, срещу всеки опит за утвърждаване на авторитет.
Желев го съзнава. След напускането си държи на стабилността на институцията, участва в нейни инициативи, разбира, че президентът е президент, а не паметник или плашило на конюнктурните ни пристрастия. Вярно, че сега дава изявления, които би било по-добре да не дава, но от един момент нататък всичко е простено. За съжаление Стоянов твърде много искаше да бъде признат за главен седесар на републиката и не доби тежест като президент. Първанов има склонност да се поддава на образованието си, да разсъждава за себе си в исторически категории. Журналистите вече са забелязали, че с най-голямо удоволствие отговаря на въпроси, започващи с “Вие като историк…”
Но кризата на лидерството в България поглъща и усилията за удържане на президентската институция като авторитет. У нас няма позиция, призната за най-важна и решаваща в дадена напрегната ситуация. Позициите на президента потъват в междупартийния сблъсък и избледняват. Същото важи за външната политика. Там трябва да го чуват като изразител на стратегически дългосрочни гледни точки и намерения на българската страна. Да се знае зад какво стои България, вместо премиер и външен министър да си играят на развален телефон пред европейските лидери.
Бъдещият мандат дава шанс
Външнополитически се създава възможност за трупане на авторитет (традиционните посещения на всеки нов държавен глава при ключови партньори на страната), която, ако бъде използвана незабавно и решително, още в първите месеци на 2012 може да повлияе и на политическия климат тук.
Една стара шега за американските президенти гласи: Рузвелт показа, че всеки може да бъде президент, Труман – че не всеки може да бъде президент, Айзенхауер – че страната може без президент, Кенеди – че президентът може без страна. В български превод: с редица свои изявления премиерът Борисов се опита да докаже, че авторитетът може без президент. Ако обаче смята, че президентът може без авторитет и че от това някой печели, греши.
