Публикуваме втората част на редовния анализ на института „Иван Хаджийски“, отпечатан във вестник „Труд“. Първата част на анализа е под заглавие „ГЕРБ заработи като добре смазана партийна машина“
Какво се случи в българската политика през октомври 2011 г. след края на президентските и местните избори? По какъв начин резултатите от вота ще се отразят на по-нататъшното развитие на партиите? На тези въпроси и този месец отговаря специално създадена група за анализи. В нея участват политолози и социолози: проф. Петър-Емил Митев, д-р Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов и Първан Симеонов.
Във вчерашния брой анализаторите обобщиха, че след изборите управляващата ГЕРБ се е утвърдила и заработила като добре смазана партийна машина. Днешният коментар е за останалите основни партии.
БСП е в подем
Тази теза на Станишев не е пресилена. Не може да се оспори, че социалистите доказват своята жизнеспособност. БСП вече не е в положение “партер”, в което трябва просто да очаква нова хватка на Каратиста. В сравнение с 2007-а е налице отстъпление в броя общински кметове, особено в някои по-големи общини, а доминацията на ГЕРБ е по-категорична. Но в същото време подадените гласове са значително повече, а общинските съветници са увеличени. Мобилизацията на партията беше факт и тя надмина предварителните очаквания на много коментатори.
С резултата на Ивайло Калфин и Стефан Данаилов на президентския вот БСП несъмнено може да се приеме като алтернатива на ГЕРБ в национален мащаб. Ръстът в подкрепата за кандидатпрезидентската двойка между двата тура е впечатляващ и ясно показва, че в обществото има търсене на други политически решения освен предлаганите от ГЕРБ. Новата серия вътрешнопартийни критики за загубата не носят риск за председателското място на Станишев. Не се вижда политически фактор в БСП, който би могъл да поиска легитимно този пост. А със заявката си, че докато ръководи партията, няма да допусне коалиция с ГЕРБ, Станишев се опитва да изгражда стратегия, сплотяваща партийния актив и доста важна в контекста на предстоящите догодина отчетно-изборни събрания и излъчване на делегати за нов конгрес.От своя страна ГЕРБ се стреми да използва тактиката “разделяй и владей”, като внушава настойчиво тезата за съвместни действия на президента Г. Първанов и А. Доган срещу Станишев. Тя би работила в другата посока – към разединение и вътрешно противоборство сред червените привърженици.
Представянето на ДПС се тълкува многозначно
То безспорно е успех на фона на нови обстоятелства като: (1) наличието на влиятелен вътрешен опонент като Касим Дал, (2) липсата на изборен туризъм, (3) отсъствие на подкрепа от Анкара и (4) дистанцирано поведение на т. нар. собствена медийна групировка. И макар че избори 2011 бяха наречени “най-успешните” за ДПС досега (Лютви Местан), факт е свиването на електоралната география (знакови загуби в Русенско, Силистренско, Доспат), както и най-същественият спад в броя на общинските съветници след 1991 г. (от 844 на 688).
Ако БСП се изправи след “партер”, то ДПС излиза от “политическа карантина”. Кампанията “Да изберем президент без Доган” не провокира електорална мобилизация, аналогична на 2009 г. В партията обаче не може да не си дават сметка за новата ситуация, белязана от частичен пробив на ГЕРБ (който измества БСП като алтернатива на ДПС в смесените райони) и на ЕНП на Мария Капон и Касим Дал (които, без да разместват сериозно политическите пластове, навсякъде присъстват с видими равнища на подкрепа).
В централна тема се превърна участието на ДПС във втория тур на президентския вот. Обявената подкрепа за кандидата на БСП срещу партийна “целувка” предизвика разнопосочни реакции след края на изборния ден (“Калфин изгоря от целувката на Доган”, “целувката на Юда” и др. подобни). Сравнително малката разлика остави впечатлението, че при по-енергична подкрепа Калфин би могъл да спечели. За това допринесе и неточното коментиране на данните на ЦИК за мобилизацията на избирателите на ДПС, което игнорира различието между списъците за местен и президентски вот.
Коментаторите и публиката изглежда не желаят да повярват, че Доган не е всемогъщ, и са склонни да му приписват някакво особено коварство. Уравнението “ДПС = български турци = Доган” не е коректно. Още по-погрешно е да се измерва ДПС 2011 с мащаба на ДПС 2007 или 2009. Силата на ДПС е в кланово-клиентелистката мрежа. С участието на ДПС във властта тази мрежа естествено се разрасна. В нея се включиха немалко етнически българи. С излизането на ДПС от централната власт тази мрежа се редуцира. ДПС се прибира в старите електорални граници. “Целувката” беше предизвикателство, т. е. реклама на очаквания успех. За Доган беше изключително важно да покаже – не само тук, но и в Анкара, че от него зависи кой ще бъде президент. Предположението, че е съдействал – пряко или косвено – за кандидата, подкрепен от Дал, най-големия му противник, е абсурдно.
Резкият срив в резултатите на “Атака” е закономерна последица от над две години умерено поведение и подкрепа за управляващите. Преди да дойдат цифрите от изборите, бяхме свидетели на ерозията на ПГ, конфликта с телевизия СКАТ, тежките противоречия с някои местни структури, неуспеха на В. Сидеров да се наложи като говорител на радикални обществени настроения в случаи като Катуница. Загубен беше монополът върху радикалното националистическо говорене.
Показателно е, че кандидат-президентът на НФСБ Стефан Солаков, бивш съпартиец на Сидеров, получи едва процент по-малко от самия Сидеров. Лидерът на “Атака” допусна и подценяване на обществената ситуация и настроенията на избирателите. В желанието си да отвоюва загубени националистически територии той остави на заден план социалната проблематика, крайно важна и чувствителна за партии от този тип. В следизборните си изяви Сидеров не сполучи да наложи и тезата си, че неуспехът се дължи на външни фактори, на медиен сговор на водещите партии, на съглашение от вида “всички срещу нас”. Бъдещето на “Атака” остава неясно. Не бива обаче да се пренебрегват ресурсите, с които партията разполага, както финансови, така и организационни и парламентарни. Те не позволяват лесно отписване на формацията въпреки низходящата тенденция.
Най-тежката загуба на сините от 2001 г. насам.
Съчетанието на изборите “2 в 1” дава възможност да се оцени загубата и в национален, и в местен план. През 2006 г. като огромен неуспех бе оценено представянето на кандидата им за президент Неделчо Беронов, взел едва 271 078 гласа и почти 10%. Сега резултатът на Румен Христов е четири пъти по-нисък. На местния вот през 2007 г. кандидатът на сините за кмет на София Мартин Заимов изпревари червения претендент, а листата им за ОС получи близо 16% и 11 мандата. В Пловдив, при тежките разногласия между СДС и ДСБ, всяка от двете партии успя да получи по два мандата. Сега, през 2011 г., общият им кандидат за столичен кмет се класира трети, доста зад кандидата на БСП, а в СОС сините имат едва 8 мандата на фона на 15 за БСП. В Пловдив общият им резултат е два мандата, толкова, колкото СДС и ДСБ преди имаха поотделно. И то в случая говорим за двата най-големи града в страната, известни като “сини крепости”. С тези лаври от миналото е приключено.
Фактори като взаимното недоверие, неясните партньорства, натиска на властта (случаят с Найден Зеленогорски в Плевен е знаков) допринасят за свиването на електоралната тежест.
Екзит половете след вота разкриват и друго обстоятелство – ГЕРБ в редица случаи поема ролята на синьото, което сразява “комунисти” и “турци”. Значителен брой, макар далеч не всички бивши сини избиратели се ориентират към управляващата партия. Дясната реторика беше иззета от СДС и ДСБ. Ако преди основен мотив беше антикомунизмът в името на свободата и демокрацията, на тези избори ГЕРБ пое антикомунизма, а БСП – свободата и демокрацията. Резултатите показват тотална делегитимация на стари авторитети на синьото (Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев), но и нови противоречия между лидерите. На втория тур ДСБ подкрепи Плевнелиев, а СДС – не. Впоследствие Иван Костов обясни колко неуспешна е била формулата на явяване на изборите, а Мартин Димитров поиска самият Костов да поеме отговорността си. На този етап изглежда, че СДС се насочва към решително противопоставяне с ГЕРБ навярно за да не допусне по-нататъшен отлив на свои симпатизанти. ДСБ избира по-нюансиран път. Сложната формула “не подкрепяме Борисов, но подкрепяме кандидата му, ако се ангажира с посланията на Меглена Кунева” може да има различни обяснения: да се отправя пореден апел към антикомунизма на тъмносините (Калфин не е алтернатива); да се прикрие евентуална липса на контрол върху собствените избиратели, които и без това биха отишли към Плевнелиев; или да се насърчава бъдещо противопоставяне в ГЕРБ между Борисов и Плевнелиев по теми като свободата и несъгласието с руския енергиен монополизъм (където за пример е посочена Кунева). Костов има опит в подобни игри, след като дълго време се опитваше да поставя разделение между Борисов и Цветанов, а в един момент – и между Борисов и Дянков. Идеята би звучала така: ГЕРБ да стигне до вътрешни търкания, при които ние може да се окажем от значение.
2012 г. ще е решаваща
Начинът на провеждане на избори 2011, натрупването на негативни практики внасят ново съмнение в успешността на европейския път на България. Заложените свръхвисоки цели при усвояване на еврофондове през 2012 г. са в зависимост и от доверието на ЕС към нас. Европа сега има други приоритети. Централното изискване към нас е финансова стабилност, ниски дефицити, удържане на дълга в приемливи граници. Това поставя главната отговорност за бъдещото икономическо развитие на страната в български ръце, в българския политически елит.
2012 година ще е решаваща за утвърждаването на активна алтернатива на управлението, такава, каквато би могла да конкурира властовата доминация на ГЕРБ. Ако БСП не получи нов тласък за движение нагоре и ако в центъра не тръгнат нови политически процеси, политическата интрига ще се измести към мандата 2013-2017.
От решаващо значение ще бъде какво е политическото бъдеще на огромната, близо половин милион маса центристки гласоподаватели.
Във вчерашния брой анализаторите обобщиха, че след изборите управляващата ГЕРБ се е утвърдила и заработила като добре смазана партийна машина. Днешният коментар е за останалите основни партии.
БСП е в подем
Тази теза на Станишев не е пресилена. Не може да се оспори, че социалистите доказват своята жизнеспособност. БСП вече не е в положение “партер”, в което трябва просто да очаква нова хватка на Каратиста. В сравнение с 2007-а е налице отстъпление в броя общински кметове, особено в някои по-големи общини, а доминацията на ГЕРБ е по-категорична. Но в същото време подадените гласове са значително повече, а общинските съветници са увеличени. Мобилизацията на партията беше факт и тя надмина предварителните очаквания на много коментатори.
С резултата на Ивайло Калфин и Стефан Данаилов на президентския вот БСП несъмнено може да се приеме като алтернатива на ГЕРБ в национален мащаб. Ръстът в подкрепата за кандидатпрезидентската двойка между двата тура е впечатляващ и ясно показва, че в обществото има търсене на други политически решения освен предлаганите от ГЕРБ. Новата серия вътрешнопартийни критики за загубата не носят риск за председателското място на Станишев. Не се вижда политически фактор в БСП, който би могъл да поиска легитимно този пост. А със заявката си, че докато ръководи партията, няма да допусне коалиция с ГЕРБ, Станишев се опитва да изгражда стратегия, сплотяваща партийния актив и доста важна в контекста на предстоящите догодина отчетно-изборни събрания и излъчване на делегати за нов конгрес.От своя страна ГЕРБ се стреми да използва тактиката “разделяй и владей”, като внушава настойчиво тезата за съвместни действия на президента Г. Първанов и А. Доган срещу Станишев. Тя би работила в другата посока – към разединение и вътрешно противоборство сред червените привърженици.
Представянето на ДПС се тълкува многозначно
То безспорно е успех на фона на нови обстоятелства като: (1) наличието на влиятелен вътрешен опонент като Касим Дал, (2) липсата на изборен туризъм, (3) отсъствие на подкрепа от Анкара и (4) дистанцирано поведение на т. нар. собствена медийна групировка. И макар че избори 2011 бяха наречени “най-успешните” за ДПС досега (Лютви Местан), факт е свиването на електоралната география (знакови загуби в Русенско, Силистренско, Доспат), както и най-същественият спад в броя на общинските съветници след 1991 г. (от 844 на 688).
Ако БСП се изправи след “партер”, то ДПС излиза от “политическа карантина”. Кампанията “Да изберем президент без Доган” не провокира електорална мобилизация, аналогична на 2009 г. В партията обаче не може да не си дават сметка за новата ситуация, белязана от частичен пробив на ГЕРБ (който измества БСП като алтернатива на ДПС в смесените райони) и на ЕНП на Мария Капон и Касим Дал (които, без да разместват сериозно политическите пластове, навсякъде присъстват с видими равнища на подкрепа).
В централна тема се превърна участието на ДПС във втория тур на президентския вот. Обявената подкрепа за кандидата на БСП срещу партийна “целувка” предизвика разнопосочни реакции след края на изборния ден (“Калфин изгоря от целувката на Доган”, “целувката на Юда” и др. подобни). Сравнително малката разлика остави впечатлението, че при по-енергична подкрепа Калфин би могъл да спечели. За това допринесе и неточното коментиране на данните на ЦИК за мобилизацията на избирателите на ДПС, което игнорира различието между списъците за местен и президентски вот.
Коментаторите и публиката изглежда не желаят да повярват, че Доган не е всемогъщ, и са склонни да му приписват някакво особено коварство. Уравнението “ДПС = български турци = Доган” не е коректно. Още по-погрешно е да се измерва ДПС 2011 с мащаба на ДПС 2007 или 2009. Силата на ДПС е в кланово-клиентелистката мрежа. С участието на ДПС във властта тази мрежа естествено се разрасна. В нея се включиха немалко етнически българи. С излизането на ДПС от централната власт тази мрежа се редуцира. ДПС се прибира в старите електорални граници. “Целувката” беше предизвикателство, т. е. реклама на очаквания успех. За Доган беше изключително важно да покаже – не само тук, но и в Анкара, че от него зависи кой ще бъде президент. Предположението, че е съдействал – пряко или косвено – за кандидата, подкрепен от Дал, най-големия му противник, е абсурдно.
Резкият срив в резултатите на “Атака” е закономерна последица от над две години умерено поведение и подкрепа за управляващите. Преди да дойдат цифрите от изборите, бяхме свидетели на ерозията на ПГ, конфликта с телевизия СКАТ, тежките противоречия с някои местни структури, неуспеха на В. Сидеров да се наложи като говорител на радикални обществени настроения в случаи като Катуница. Загубен беше монополът върху радикалното националистическо говорене.
Показателно е, че кандидат-президентът на НФСБ Стефан Солаков, бивш съпартиец на Сидеров, получи едва процент по-малко от самия Сидеров. Лидерът на “Атака” допусна и подценяване на обществената ситуация и настроенията на избирателите. В желанието си да отвоюва загубени националистически територии той остави на заден план социалната проблематика, крайно важна и чувствителна за партии от този тип. В следизборните си изяви Сидеров не сполучи да наложи и тезата си, че неуспехът се дължи на външни фактори, на медиен сговор на водещите партии, на съглашение от вида “всички срещу нас”. Бъдещето на “Атака” остава неясно. Не бива обаче да се пренебрегват ресурсите, с които партията разполага, както финансови, така и организационни и парламентарни. Те не позволяват лесно отписване на формацията въпреки низходящата тенденция.
Най-тежката загуба на сините от 2001 г. насам.
Съчетанието на изборите “2 в 1” дава възможност да се оцени загубата и в национален, и в местен план. През 2006 г. като огромен неуспех бе оценено представянето на кандидата им за президент Неделчо Беронов, взел едва 271 078 гласа и почти 10%. Сега резултатът на Румен Христов е четири пъти по-нисък. На местния вот през 2007 г. кандидатът на сините за кмет на София Мартин Заимов изпревари червения претендент, а листата им за ОС получи близо 16% и 11 мандата. В Пловдив, при тежките разногласия между СДС и ДСБ, всяка от двете партии успя да получи по два мандата. Сега, през 2011 г., общият им кандидат за столичен кмет се класира трети, доста зад кандидата на БСП, а в СОС сините имат едва 8 мандата на фона на 15 за БСП. В Пловдив общият им резултат е два мандата, толкова, колкото СДС и ДСБ преди имаха поотделно. И то в случая говорим за двата най-големи града в страната, известни като “сини крепости”. С тези лаври от миналото е приключено.
Фактори като взаимното недоверие, неясните партньорства, натиска на властта (случаят с Найден Зеленогорски в Плевен е знаков) допринасят за свиването на електоралната тежест.
Екзит половете след вота разкриват и друго обстоятелство – ГЕРБ в редица случаи поема ролята на синьото, което сразява “комунисти” и “турци”. Значителен брой, макар далеч не всички бивши сини избиратели се ориентират към управляващата партия. Дясната реторика беше иззета от СДС и ДСБ. Ако преди основен мотив беше антикомунизмът в името на свободата и демокрацията, на тези избори ГЕРБ пое антикомунизма, а БСП – свободата и демокрацията. Резултатите показват тотална делегитимация на стари авторитети на синьото (Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев), но и нови противоречия между лидерите. На втория тур ДСБ подкрепи Плевнелиев, а СДС – не. Впоследствие Иван Костов обясни колко неуспешна е била формулата на явяване на изборите, а Мартин Димитров поиска самият Костов да поеме отговорността си. На този етап изглежда, че СДС се насочва към решително противопоставяне с ГЕРБ навярно за да не допусне по-нататъшен отлив на свои симпатизанти. ДСБ избира по-нюансиран път. Сложната формула “не подкрепяме Борисов, но подкрепяме кандидата му, ако се ангажира с посланията на Меглена Кунева” може да има различни обяснения: да се отправя пореден апел към антикомунизма на тъмносините (Калфин не е алтернатива); да се прикрие евентуална липса на контрол върху собствените избиратели, които и без това биха отишли към Плевнелиев; или да се насърчава бъдещо противопоставяне в ГЕРБ между Борисов и Плевнелиев по теми като свободата и несъгласието с руския енергиен монополизъм (където за пример е посочена Кунева). Костов има опит в подобни игри, след като дълго време се опитваше да поставя разделение между Борисов и Цветанов, а в един момент – и между Борисов и Дянков. Идеята би звучала така: ГЕРБ да стигне до вътрешни търкания, при които ние може да се окажем от значение.
2012 г. ще е решаваща
Начинът на провеждане на избори 2011, натрупването на негативни практики внасят ново съмнение в успешността на европейския път на България. Заложените свръхвисоки цели при усвояване на еврофондове през 2012 г. са в зависимост и от доверието на ЕС към нас. Европа сега има други приоритети. Централното изискване към нас е финансова стабилност, ниски дефицити, удържане на дълга в приемливи граници. Това поставя главната отговорност за бъдещото икономическо развитие на страната в български ръце, в българския политически елит.
2012 година ще е решаваща за утвърждаването на активна алтернатива на управлението, такава, каквато би могла да конкурира властовата доминация на ГЕРБ. Ако БСП не получи нов тласък за движение нагоре и ако в центъра не тръгнат нови политически процеси, политическата интрига ще се измести към мандата 2013-2017.
От решаващо значение ще бъде какво е политическото бъдеще на огромната, близо половин милион маса центристки гласоподаватели.
