Победата на Ердоган е пирова

Коментарът на Първан Симеонов, както е записан от вестник „Стандарт“, може да видите тук.
Турция все по-малко търси европеизация, предпочита да доминира в мюсюлманския свят.
Трудно е да се направи прогноза в сегашния момент за бъдещето на Ердоган и Турция. Усещането ми още от първите часове след преврата е, че това е върховният момент за турския президент да рестартира своята власт. Но вследствие на всичко това неговият публичен образ рязко се влошава. Повечето коментари вече изразяват тревога и стават все по-критични към Ердоган. Много анализатори определят ситуацията като „добра за Ердоган, но лоша за Турция“. Промени се нещо съществено. Метежът изглеждаше в първите часове като вътрешно турска работа или битка на Ердоган с онова, което той нарича паралелна държава, създадена от последователи на неговия опонент Гюлен.
Сега вече изглежда като въпрос на турско-американските отношения. Както и да го гледаме, може да се каже, че победата на Ердоган е пирова. Защо? Първо, турското общество очевидно е заредено с вътрешни противоречия.
И след като веднъж се е стигнало до метеж, то изглежда нестабилно. Второ, когато се скараш с половината свят и с половината си народ, дори да си излязъл моментен победител, дори да заздравиш властта си, ти си уязвим. В първите часове след опита за преврат изглеждаше, че все едно Ердоган е триумфатор, но всъщност посоката, която той взе, съчетана с всички вътрешни и външни обстоятелства, означава по-скоро тревога за бъдещето на Турция и на самия Ердоган. Още няколко неща се промениха. Първо, то не е свързано с преврата, но допреди няколко седмици светът изглеждаше буквално така: САЩ и Русия гледат с тревога какво се случва с Турция. От известно време насам Щатите продължават да гледат с тревога и строгост как Русия и Турция възстановяват отношенията си т.е. променя се леко геополитическата структура. Второ и много важно- забелязахте ли имиджовия подарък, който Анкара направи на Русия? Някак си властта в Турция „пакетира“ свалянето на руския самолет с последвал преврат. Това е жест към Москва, поне това се вижда. Трето и много важно, все повече се преосмисля архитектурата на сигурността, каквато я познаваме от Втората световна война и от края на студената война насам. Преди имахме един ясен Запад. Сега с активната роля на Русия, с терористичните заплахи, с трусовете в Турция, все повече самата концепция за Запад се преосмисля. Въпросът е не дали Турция ще напусне Запада, а що е Запад. След бежанската война и терористичните заплахи все повече хора казват, че Европа сама трябва да има своя по-активна и единна и отчетлива външна политика и политика по сигурността. А това означава преосмисляне на идеята за НАТО. Доналд Тръмп вече го направи, а той е участник в американските президентски избори. Турция си позволява да играе на ръба на приемливото и то от години. Ердоган е човек, който е свързан с възхода на идеята за новия османизъм, която съдържа и ислямизъм.
Човек, който от ситуация на практическа безпроблемност с много от съседите, сега почти навсякъде около себе си има проблеми. Не знам дали Турция не е преосмислила пътя си към Европа назад във времето. От известно време насам на мен ми изглежда така, сякаш Анкара по-скоро търси върховенство в Близкия изток, водеща роля в ислямския свят, а не толкова ориентация към Запада. Нещо повече – Турция е с глобални политически и икономически амбиции. Демографски млада енергична икономика, държава с ключово местоположение. След промяната на курса от кемализъм към нов османизъм Турция търси своята реализация като самостоятелен играч, при това ориентиран към кръстопътното си положение, а не към един от векторите си какъвто е ЕС. Въпросът е дали Турция иска европейско бъдеше. Не съм убеден за това.
Турция държи един шлюз с бежанците, който може буквално да помете
крехката архитектура на европейската стабилност в момента. Това Турция го знае добре и затова напоследък често прибягва към геополитически шантаж, понякога изнудване. Това не е само спрямо Европа. Вижте апела на Анкара към Щатите – който даде подслон на Гюлен, на практика е във война с нас. Какво означава това?
Това е емоционален разказ, но Щатите са основополагащо звено на западната архитектура на геополитическа стабилност. Изглежда леко като шантаж. Логиката на човек, който разполага с един незаменим ресурс, каквото е геополитическото и военно положение на Турция и шантажира с него останалите. Така че не знам дали европейското бъдеще е стратегическа цел или просто тактическо средство в арсенала на Ердоган.
Направи ми впечатление нещо поразително. От 2013 г. българската интелигенция говори на два гласа – едните много прозападни, много либерални, космополитни, другите не толкова. Все повече гласове се чуват, които звучат критично към Запада и услужливо към Путин. В нощта на преврата нямаше разлика – всички стискаха палци за преврата. Такова нещо не бях виждал – от крайно либералните ми приятели до крайните националисти, всички стискаха палци за преврата. Не бях виждал такова единство на мнения.
В момента България води безопасната политика на баланса. Бойко Борисов все повече отваря врата на изток, към Русия, а вратата към Турция никога не е затварял. Той има и лични приятелски отношения с Ердоган, които е подчертавал неколкократно. Случващото се в Турция по-скоро няма да има отражение върху България, защото нашата политика е крайно гъвкава. Но една евентуална нестабилност може да отприщи проблема с бежанците и тогава да го отнесем. Второ – в България има хиляди хора с турско самоопределение. Въпросът е какви ще бъдат техните настроения, дали няма да се появят продавачи на надежда в синхрон с новата доста по-енергична и диктаторска линия, която забелязваме в Анкара. В такива моменти сработва здравият разум. По-скоро нашата турскоезична група би следвало да се хванат за сигурното, а не да се поддават на радикализъм.
Трети аспект, все пак ние имаме конкуриращите се партии ДПС и ДОСТ. Една от най-отчетливите подкрепи за Ердоган дойде от партията на Местан. Затова не е без значение дали ще видим укрепване на ДПС, не е без значение и дали ДОСТ няма да се радикализира, ако не получи регистрация. Всичко това ме кара да мисля, че поне във вътрешнополитически план тепърва трябва да наблюдаваме какво ще стане.