Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 26 август 2015 г.
След 10 години България ще се изправи пред чудовищна криза за учители, ако съсловието на педагозите продължа да се топи със сегашните темпове. От КНСБ отчитат, че в страната вече има сериозен недостиг на кадри и в предучилищното, и в началното образование, липсват достатъчно подготвени преподаватели по езиците и по природо-математическите науки, а студентите, които учат педагогика пък, напускат страната, за да работят в чужбина. Един показателен факт е, че от 5 години нямаме нито един физик, който да е излязъл от Физическия факултет на Софийския университет, придобил учителска правоспособност. Само за 6 години – от 2007 до 2013 г., близо 10 000 преподаватели са напуснали образователната система. Със 70% е намалял броят на учителите в средното образование от 2000 г. насам, а след пет години 35% от българските учители ще бъдат в пенсионна възраст.
В исторически план образът на всеотдайния, безкористен и разпален в работата си даскал се е превърнал в символна фигура, в знак, който сочи към бъдещето. Символна фигура, която формира необходимите за народа мисли, чувства и представи. Ясно е, че от качеството на учителския труд в голяма степен зависи ефективността на всички социални структури. А днес образът на учителя е силно накърнен. Тежестта на учителството се измества все повече от обществения център. Днес българският учител по-често се свързва с бедност и недоволство. Спомняме си учителската стачка от 2007 г., която не произведе очакваните резултати, а именно задълбочен диалог за образователната система в различните й аспекти.
Думите „учителю любими“ преминаха през трансформация в общественото съзнание и обезценявайки ги се намали и обществената признателност към учителската професия. А от учителската професия се очаква толкова много. Много съвременни изследвания в САЩ и Европа показват, че доброто образование се дължи на добри учители. Не на министерството, не на регионални инспекторати, не на директори и всякакви други звена в образователната система, а най-вече на учителите.
В България в тази сфера се очертава един сериозен проблем – застаряването на учителското съсловие и липсата на млади кадри, които да поемат щафетата. Този проблем сякаш не се чувства толкова осезаемо все още от обществото. Но на привидното спокойствие на повърхността трябва да гледа с повишено внимание.
В България, ако искаш да станеш учител, имаш на разположение 40 факултета, 2 филиала, 2 колежа, Център за продължаващо обучение, Център за квалификация и Департамент за повишаване на квалификацията. Общият брой на обучаваните в тези звена за академичната 2013-2014 е 12 245 студенти. На общия фон реторичен е въпросът, какъв процент от тези студенти ще се влеят в образователната система. Не по-малко важен е и въпросът, достатъчно подготвени ли си за предизвикателствата на образователната система младите педагози, но това е друга и още по-голяма тема. Статистиката е единодушно отговаря, че от общо 45 204 души преподавателски персонал, младите, на възраст между 25 и 34 години са едва 8% – 3500 души. Преди 15 години пък у нас са работили 63 752 преподаватели, като 6600 от тях са били под 30 години, а едва 622 са работилите в системата над 60 години.
Наскоро в разговор с познат, който стана преподавател с една учебна година трудов стаж в образователната ни система се сблъсках с тотална липса на желание от негова страна за развитие в тази област. А преди дни попаднах на поредната статистика, която показваше този глад за преподаватели в образователната ни система. Резонен е въпросът – с какво да бъдат привлечени младите учители да се посветят на учителската професия. Основните източници на напрежение и отрицателно отношение към професията са несправедливото стимулиране на труда – материално и морално, нервно напрежение, често неблагоприятните трудови условия, нестабилността на учебните планове и програми, непрекъснатите идеи за реформи. От друга страна, едва ли някой в наши дни би се мотивирал да бъде учител, ако сравнява условията в училище с условията за работа в други сфери. Именно липсата на възможност за развитие и издигане в кариерата е фактор младите хора да не искат да бъдат учители.
Финансовите аспекти отблъскват младите педагози. Българските учители получават най-ниските заплати измежду колегите си в Европа, включително и тези в Румъния. Най-високо платени са преподавателите в Люксембург с близо 87 000 евро на година, а в Австрия с 52 000 евро. Българските учители са на дъното на класацията с 4780 евро годишно. В момента младите учители започват работа с минимална заплата от 530 лева, минималното възнаграждение на старши преподавателите не може да е под 555 лева, а това на главните учители – 590 лева. Към тези пари има добавка за стаж, но парите реално са около 700-800 лева.
Изтърбушването на професията учител по отношение на авторитарните му функции също не спомагат процеса на привличане на млади и образовани учители, които биха искали да посветят живота си в това да образоват децата ни. В общественото съзнание учителката професия отдавна е загубил значителна част от блясъка си.
Освен причини като пенсиониране трябва да се имат предвид и демографските тенденции. В определени райони на страната има ниски нива на раждаемост и липса на деца в училище, което принуждава учителите да напуснат работа и да търсят препитание в други сфери. Незаобиколим фактор е и външната миграция. Станахме свидетели на редица репортажи в медиите за училища, които поддържат списъци с деца фантоми. Училищните ръководства все по-рядко вземат решения да отстранят ученик, защото това е свързано със загуба на финансов ресурс, който е от критично значение за училищата с неголям брой ученици. Това доведе до неглижиране на малките нарушения в училище и отваря още проблеми в образователната система.
Не знам дали сте чували за теорията на счупените прозорци, но според нея, ако счупите един прозорец и го оставите просто така, скоро около него няма да има нито едно здраво стъкло, защото хората ще решат, че на никой не му пука. Терминът за това явление е „социална епидемия”. „Теорията на счупените прозорци“ е многостранна и е приложима и към българската образователна система. Свидетели сме на множество „счупени прозорци“ в началното, средното и висшето образование, а поведението на обществото е сякаш просто не му пука.
Евелина Славкова
