Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 12 декември 2014 г. под същото заглавие.
Партиите идват и си отиват. Изглежда съвсем нормално, макар и може би не точно в България. Тук сякаш е много трудно да приемем, че една политическа сила може да залезе също толкова категорично, колкото е изгряла някога преди. И това особено важи за партийните лидери. Никому не е приятно в биографията му да пише „последен председател на“. И стоят на постове, отдавна изпразнени от съдържание. Залезът на партиите далеч не е гледка, присъща само на България.
Ето съседна Сърбия. Демократическата партия на Сърбия дълго време оглавяваше опозицията против режима на Милошевич и събираше многохилядни митинги и шествия във всички градове. Убедително спечели изборите през 2000 г. Изигра ключова роля в мирната революция срещу дотогавашния югопрезидент. Нейният лидер Воислав Кощуница стана най-популярната фигура във всички рейтинги. Партията излъчваше президент, премиер, парламентарен шеф. А на последните избори дори не успя да прескочи прага за влизане в Скупщината.
Да вземем и Сръбската радикална партия на Шешел. Водещата сила в бездруго мощния сръбски национализъм. Надвиснала като заплаха и предупреждение над всяко правителство, на което би хрумнало да излезе от националистическия дневен ред. Стигаща до 30% от гласовете не по време на гражданските войни, а в мирната 2008-а. И изведнъж отцепването на видни нейни дейци като Николич и Вучич се оказа камъчето, което обръща колата. Радикалната партия на свой ред изпадна от парламента и спря да бъде значим политически факт.
Ето Полша, флагман на демократичните промени, „доброто дете“ на пазарните реформи. Коалицията от партии, наследила великата „Солидарност“, управлява страната в напрегнатия край на първото постсоциалистическо десетилетие. А после чисто и просто се разпада и изчезва завинаги. Ами лидерите? Знаменитият Лех Валенса, емблема на съпротивата срещу комунизма, надежда на всички поляци за промяна, носител на Нобелова награда за мир, първи демократично избран президент – той се явява на нови президентски избори, за да получи скромния 1%. На сцената има нови актьори. Усмивки от старите ленти не се предвиждат.
Или да вземем партия като „Самоотбрана“, която дълго време дишаше във врата на основните играчи. Днес е загубила представителство и в двете камари на парламента и е политически маргинализирана.
Ето и Унгария. Либералният Съюз на свободните демократи беше една от двете водещи сили в началото на демокрацията. Участвала е три пъти (10 години!) в управлението на страната, излъчила е първия демократично избран президент Арпад Гьонц, дала е кмет на столицата Будапеща за пет последователни мандата (20 години!). И тя обаче замина по реда си. Електоралната тежест за четвърт век падна от 1,2 млн. избиратели на 12 хиляди (100 пъти!), докато в края на миналата година партията не взе решение да се саморазпусне.
Нека не продължаваме с примерите, които трябва да покажат защо партийните залези са нещо напълно нормално. В България сме ги гледали неведнъж. За БЗНС за съжаление си спомняме най-вече с насмешка.
Задача с повишена трудност за любителите на политическо судоку е колко пъти са се цепили земеделците, колко техни крилца и перца са обикаляли целия политически спектър, кой на кое претендира да е наследник. Вярно, че едно от БЗНС-тата успя да стигне до Реформаторския блок и управлението, но изглежда сякаш това е по силата на стария български рефлекс, че коалиция без земеделци у нас не е автентична коалиция. А беше време през 1991 г., когато само две от земеделските фракции, на всичко отгоре неуспели да влязат в парламента, привличаха заедно повече гласове, отколкото днес голямата Българска социалистическа партия с цялото столетно самочувствие.
Сега Желю Желев обяснява какви компромиси е трябвало да прави, за да не допусне избирането на Жорж Ганчев за президент. „Уплашихме ги, Бероне“, казваше Жорж и не беше далеч от истината. Неговият Бизнесблок се втурна тържествуващо в голямата политика. После се разпадна и буквално изчезна. Преди две години Жорж напомни за себе си с една коледна реклама, колкото да установим, че растат поколения, които даже не го и помнят.
Или Евролевицата. „Мислете за нас като за това“, казваше Александър Томов и гордо държеше портрет на Тони Блеър. Амбицията за истински модерно ляво, за европейска социалдемокрация, преодоляла тоталитарните комплекси и политическа неповратливост на столетницата, катастрофира в трудно обясними за публиката маневри наляво и надясно, допълнително затиснати от уместни или неуместни корупционни подозрения. Под името Българска социалдемокрация партията още съществува, но дори не намира сили да участва във всички избори.
Или РЗС на Яне Янев. Щеше да ликвидира корупцията по всички етажи. Щеше да уволнява Бойко Борисов (а може би и Обама, не съм сигурен). Логото на партията грейваше от нови красиви офиси из цялата страна. Днес безславно стои в миманса и енергично подкрепя същия този Борисов – който някак преживява и без тази подкрепа.
Разбира се, най-внушителният залез принадлежи на НДСВ, партията победител на изборите през 2001-ва, която 8 години по-късно не успя да влезе в парламента. Още 5 години по-късно падна под 8000 гласа. Къде отиде ланшният сняг, би попитал поетът Вийон.
Къде е достолепното и строго излъчване на Симеон Сакскобургготски, подписващ договора за присъединяването ни към ЕС? Какво остана от обещаните „ново време“ и „нов морал“? Сега Соломон Паси призовава партията просто да се саморазпусне. И не е единствен. Вижте Огнян Герджиков, Николай Василев, Минчо Спасов, Олимпи Кътев, Станимир Илчев, да не изброявам нататък. Мисията, казват те, е изпълнена. България е постигнала целите, които НДСВ някога си постави. По-добре гордо да си тръгне, отколкото немощно да воюва за четвъртинката от процента.
Срокът на годност на българските партии наистина не е дълъг, а и мнозина предпочитат да го удължават, вкарвайки в продукта стабилизатори, оцветители, набухватели, подсладители, ароматизанти, консерванти и всевъзможни други Е-та. „Може да съдържа следи от политика“, би трябвало да пише на опаковката, макар и това да е пожелателно съждение. Опитът показва, че истинска жилавост и издръжливост проявяват онези партии, които съумяват да внушат идеология.
И това е наследство от началото на промените. Сините и червените се оказаха способни да понасят дълги периоди на вътрешни кризи и опозиции. Част от избирателите им нееднократно се разочароват, отдръпват се, но в някакъв момент пак се завръщат, обнадеждени от положителен сигнал.
Някой ще попита – ами ГЕРБ? Тази партия действително изглежда вече вкоренена в българския политически пейзаж, с доста сериозно твърдо ядро, преживяла изпитанието на опозиция. И все пак да не избързваме. Да видим какво ще се случи с ГЕРБ, ако един ден стои наистина далеч от властта, а не само година на косъм от нея, при клатещия се кабинет на Орешарски. Дори и тогава депутати започнаха да напускат, а бивши министри тръгнаха да правят алтернативни формации като БАСТА. Така че при ГЕРБ още не е ясно. Те наистина стърчат могъщи и непоклатими. Ама и КТБ стърчеше по същия начин.
Българските партии скоростно ще залязват, ако продължават да схващат себе си като „проекти“, като маркетингови изделия, основани с икономическа цел и краткосрочна инвестиция. Инвестицията приключва, и те заминават по реда си. Но дали завинаги? Фениксите не са нещо непознато по нашите политически ширини. А ако извините грубия израз, политическите трупове в България понякога вампирясват.
Борис Попиванов
