Статията е публикувана на 4 август 2014 г. във вестник „Преса“ под заглавие „БСП: бой пореден или последен?“
Ние пак сме тук“, казал Станишев на Бузлуджа. „На десницата напук!“, допълнил Миков. „Ние пак сме тук“ пишеше и на страниците на някогашната „Дума“ от 90-те. Вече четвърт век БСП периодично се проявява все в тази поза „ние пак сме тук“ и „напук“: с изначална вина, в ъгъла, но със зов за мобилизация. Все успешни, но неразбрани, все започващи отначало, все комплексирани.
Години наред БСП съществува в нещо като кръгова отбрана спрямо всичко останало. Като огромен заседнал кораб. Но и като единственото стабилно нещо в бурното, мътно и мръсно политическо море. Сериозен непукизъм и нАпукизъм трябва, за да си от БСП. Знаковите ти управления свършват с обществена непоносимост, моралният ти облик е самовнушение, успяваш да говориш ефективно само на предвидим, ограничен и намаляващ кръг. БСП изглежда като една самодостатъчна, отчуждена и старомодна общност на фона на политическата карта на България, в която се появиха нови поколения, за които БСП е партията на дядо.
България, в която бедността и разслоението стигат не за едно, а за две БСП-та. Затова сегашната дупка за партията не е просто поредната. Имиджовите неудачи на БСП станаха наистина много. Партията не успява да представлява достатъчно добре своите, какво остава за външните. Дори когато има успехи, БСП не може да ги разкаже. На всичкото отгоре ГЕРБ се утвърди като масова народна партия, изтласквайки БСП в изолацията на малките населени места и на възрастните хора. Обществото ни лека-полека си налучка прегледна партийна система – с партия на масовия градски човек, с партия на етническото малцинство, с елитарни десни, с радикали. В тази подредба БСП остава залостена в губеща позиция.
Може ли да се направи нещо? Конгресът направи единствено възможното -да осигури здравината, да предотврати вътрешни проблеми и фактически разпад. Партията показа жизнеспособност. На първо време това е важен успех. В идните месеци и години обаче освен приемственост и стабилност трябва да се покаже и ясна промяна. Иначе и БСП, както се случи с автентичната десница, може да остане без видимо обществено призвание във времето след края на прехода и да поеме безвъзвратно надолу.
БСП трябва да направи няколко неща. Да остане известно време в опозиция, да даде път на ярки нови лица и да се активизира, защо не – радикализира. Електоратът на БСП държи партията да е на власт, той се гордее, че тя няма общо със стила „Борисов“ и винаги е смятал себе си за разумната сила в обществото, дори консервативната сила. Затова и горните три неща вероятно звучат почти кощунствено за червените, но изглежда, само с тях има шанс за обновление.
Оставането далеч от властта за известно време действа пречистващо в очите на мнозинството. На всичкото отгоре се очертава мандат с доста черна работа за вършене в идните години. БСП има шанса да се възползва от сравнително удобната в такива моменти роля на критик отстрани. БСП има своя вътрешнопартиен живот, идейни течения. Опитът да заизглежда като лидерска партия завърши безуспешно. Гордее се, че е партия в истинския смисъл на думата. Но сега се търсят личности, търсят се харизматични хора. Утвърждаването на някакъв „червен Борисов“ няма да е лесна задача, но няма как да се мине без нея. В момента гъмжи от всякакви радикално леви приказки, критики на системата, проблематизации на капитализма и т.н. Това не са само теми за маргинали, но и за много млади, образовани и градски хора, които не припознават БСП. През февруари 2013 г. се видя, че социалната чувствителност може да изведе десетки хиляди по улиците.
В момента има и широка възможност за много по-интензивно ляво говорене, а БСП оставя социалния патос на формации като „Атака“, НФСБ, ББЦ и т.н. По-ярко ляво присъствие няма как да навреди на БСП, може само да добавя към нея. БСП долавя това и започва да говори за справедливост. Няма как да се получи скоро обаче – просто защото партията никога не е имала образ на защитник на онеправданите извън лозунгите си.
А какво например да кажем за зелените идеи? Щом дори Борисов успя да се окаже на една маса със зелени хора преди време, какво пречи на БСП да полага системни усилия в тази посока. Няма да е лесно, разбира се. А и нашите зелени са по-близо до сини, но идва поколение, което държи на тези ценности, а напоследък започна да пълни и площади. Така че БСП няма избор, трябва да се обръща към тези хора.
Разбира се, насила хубост не става. Но БСП няма много други шансове освен активната работа в нови ниши. Ще трябва да полага максималното усилие да се обръща не само към специфичните свои групи, а към мнозинството, да произвежда теми, да отваря „ветрилото“ от партньори, да ги създава, ако трябва, да намира и повдига важни местни проблеми. Накратко: да върши много по-усърдно обичайната партийна работа.
Дори и със системно усилие в тази посока, не се вижда как БСП някога би могла да управлява сама. Затова и партията няма как да избяга от основния въпрос – въпроса за потенциалните партньори. Разлъката с ДПС няма как да е веднъж завинаги. Като профил на избирателите и като история именно ДПС е най-логичният партньор на БСП. Или дори единственият възможен.
Партньор може да стане и АБВ. Парадоксално, в БСП може дори да стискат палци АБВ да се утвърди и развива в отделен коридор. В България има база за още един сериозен ляв субект. Така „лявото“ можеше да увеличи терена си чрез любопитно политическо пъпкуване. За да се случи това обаче, АБВ трябва да предложи нещо свое, нещо различно от БСП. А нищо подобно не се вижда. Вместо проект АБВ продължава да прилича на бунт срещу БСП. АБВ не се възползва достатъчно от силното си лице Ивайло Калфин, с което можеше да затвърди очерталия се по-центристки профил на привържениците си.
За движението на Георги Първанов идват трудни времена. То остава без основния си мобилизационен дразнител – Станишев. В момента АБВ изглежда като проблем за единството на левицата. Изборите наесен ще бъдат същностно изпитание. БСП би могла да гледа и към умерените националисти, но жизнеспособното обединение НФСБ-ВМРО никак не изглежда да е от страната на БСП. Колкото до „Атака“, спорно е дали ще я има освен всичко останало спорно. На този фон заявката „Силна БСП-единна левица“ не просто е логична, а е спасителна. Пита се обаче „единни с кого“. АБВ вече заявиха, че отиват сами на изборите. Не е ясно колко точно гласове носят партньорите в т.нар. Коалиция за България, ако не броим партньори от типа на „Евророма“ и т.н. В пространството от лявото към центъра има бутикови социалдемократически или земеделски формации. В пространството от лявото към още по-лявото има и радикално ляв и комунистически лагер. Първите са прекалено малки. Вторите отдавна играят центробежно и се дистанцират от БСП.
Остава да се търсят връзки с непартийни субекти – с граждански движения, НПО, синдикати. Там би следвало да е естествената периферия на една лява партия.
Както и да се умува, винаги се стига до много работа долу и много по-ярки послания и лица горе. Банално, но неизбежно. Защото най-големият проблем за БСП ще е да остане затворена в нишата на инерционната подкрепа от бившите комунисти и техните семейства. Да остане естетически непригодна за новите поколения на страната. Да заприлича на един безнадежден контрапротест – уж истински, а всъщност насилен, лишен от обаяние и събуждащ насмешка. Симптомите на този публичен образ вече са налице, а днешната ситуация може да ги бетонира.
Първан Симеонов
