Партията – тази отдавна създадена форма на политическа организация, днес ни се струва, че е изпаднала в дълбока криза. И това не е единствено и само български феномен. Лесно го откриваме в много точки на света. Но как и защо се стигна дотук?
Това не е първата криза на легитимност, която изживяват партиите. Отхвърлянето на тази форма на политическа организация има множество исторически примери. Още през 1919 г. Бенито Мусолини обявява своето фашистко движение за “антипартия”. Но всеки, включително Мусолини, колкото и да е хулил партиите, накрая прави именно партия.
В крайна сметка тя остава единственият възможен инструмент за участие в управлението.
Но в последните години навлязохме в съвсем нов технологичен етап, правейки историческите паралели излишни. Става дума за масовия достъп до интернет от огромен брой хора от целия свят, съпътстван и от появата на социалните мрежи. Нужно е само да споменем някои от заключенията на авторитетни световни политолози, които говорят за огромното влияние на интернет и социалните мрежи в Арабската пролет. Цял един регион от света промени своя облик за месеци. Можем да продължим с много примери като движението “Окупирай Уолстрийт” в САЩ, вълненията в Турция от последните два месеца и още много други.
Новите форми на политически дискусии в социалните мрежи водят и до отдалечаване от традиционните и познати политически форуми. Нека само за момент си представим колко от младите активни потребители на социалните мрежи ще предпочетат едно партийно събрание пред неангажиращата никого дискусия на политическа тема във фейсбук. Именно това придава един архаичен имидж на партията като форма на политическа организация.
От своя страна партии гледат повече със страх и недоверие към тези нови форуми, отколкото с надежда, че сблъсъкът на политически идеи не само не е умрял, ами навлиза в качествено нов етап. Като че ли и самите партии не се възползват достатъчно от този ресурс за генериране на идеи “отдолу”. Те изостават жестоко в осмислянето на една нова реалност.
Масовото недоверие към партиите, все по-чувствителната им отдалеченост от обществения дневен ред, гарниран с нови форми на политически обсъждания, поставя традиционните медиатори между властта и хората в тежка ситуация. Неслучайно тази делегитимация на партиите ражда нови форми на политическа организация, които да осъществяват граждански натиск. На различни места по света те носят различни имена, поставят си различни задачи и се борят за различни цели – “Окупирай Уолстрийт” е едно, движението на възмутените в Испания – друго, антисистемната опозиция в Русия – трето. Общото, обаче, е тяхната хоризонтална структура, организирани са в социалните мрежи и всички се обявяват против партиите на статуквото, или направо за смяна на системата (каквото и да означава това).
Добрата новина е, че България не изостава от световните процеси. Протестният процес, в който се намираме от вече повече от година, роди подобни проекти. Сравнението в мащаба и обхватността с гореспоменатите не е в наша полза, но пък се правят някакви първи стъпки. В последните месеци се нароиха много като брой и мащабни като участие фейсбук групи, които се превръщат в своеобразен портал за политически дискусии. От мрежата изскочи и “Протестна мрежа” на едни от най-дейните протестиращи. “България може” на Саша Безуханова пък се заяви като политическа интернет платформа. Политическите дискусии, затворени в интернет пространството обаче крият реални рискове. Най-големият от тях е самозаблуждението. Мненията, изразени в който и да е интернет форум, са дълбоко непредставителни за цялото общество. Пребивавайки единствено в този затворен социален кръг и в тази дружелюбна среда, лесно се поддаваш на изкушението, че едва ли не всички хора изповядват подобни идеи и ценности. Нищо подобно. Това е една малка част от обществото, намерила удобен начин да среща разбиране на собствените си идеи и да търси потвърждения за тях.
Но за да промениш наистина нещо в държавата и в начина на управление, първо ти трябва подкрепата на мнозинството от гражданите. На второ място ти трябва законов инструмент, чрез който да у
частваш на избори, където да покажеш, че зад теб стоят не няколко хиляди участници в интернет форума, а голямата част от българските граждани. А на този етап, в
тази законодателна рамка има един-единствен начин това да се случи – създаваш партия и се явяваш на избори.
И ако действително някои от тези нови проекти набере сила и популярност, той ще създаде партия, с която да се яви на избори, а ако не успее, ще бъде хвърлен на политическото гробище, както много подобни. Затова би било добре лидерите на тези иновативни форми на политическа организация да не бързат гордо да заклеймяват партиите, защото, ако техните инициативи постигнат желаното, те ще прибягнат именно да старите, традиционни, добре познати организационни форми – политическите партии.
Димитър Ганев
