Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Андрей Бунджулов, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през февруари 2013 г.
Основни събития
- Европейските лидери постигнаха компромис за бюджетната рамка на ЕС през 2014 – 2020, за първи път намалена спрямо предходния период. Предстои решение на Европейския парламент; възможно е вето. Изборите в Италия, мащабните протести в Испания и Португалия са показател за реакцията срещу политиката на „остерити”, небалансирана, с предпоставки за растеж.
- Неколкоседмични протести заливат България. В началото на месеца – на учени срещу злоупотребите във фонд „Научни изследвания”, в края – на лекари срещу НЗОК. В средата на месеца – и с централно значение: срещу високите сметки за електричество, срещу властта на монополите и монопола на властта, пряко упражняван от правителството, но в по-широк план – от политическите партии, и легитимиран от политическия модел.
- Правителството на Бойко Борисов подаде оставка след няколко опита да се свали напрежението чрез рокади в кабинета, включително с последователно уволнение на просветния министър Игнатов, шефа на ДКЕВР Семерджиев и финансовия министър Дянков. Премиерът призна, че хората имат основание да протестират, но окачестви протестите като „метеж”, организиран от БСП и ДПС.
- Премиерът в оставка Борисов отказа да състави нов кабинет и предложи това да направят БСП и ДПС, като им „гарантира” 20 депутати за кворум в парламента. БСП върна проучвателния мандат, ДПС декларира, че ще направи същото. Съпредседателите на СК Костов и Димитров призоваха (неуспешно) да се създаде програмен кабинет. Президентът обяви (още преди третия мандат), че вероятната дата на предсрочни парламентарни избори е 12 май.
- Президентството оповести състава на Обществен съвет към бъдещото служебно правителство. Представители на протестиращите го бламираха още на първото заседание. Президентът редуцира събитието до „консултации”.
- Русенският митрополит Неофит бе избран за патриарх на Българската православна църква.
- „Обосновани предположения” за връзка на „Хизбула” с атентата в Сарафово, направени от вътрешният министър Цветанов на заседание на КСНС, станаха официална позиция на българското правителство. Главният прокурор Цацаров подчерта, че не е повдигнато обвинение и решението е „политическо”.
- Изнесени бяха данни от службите за досието „Буда” на премиера Борисов през 90-те години по линия на организираната престъпност. Публикацията остави открити редица въпроси.
- Премиерът в оставка Борисов заяви в парламента, че според информация на „партньорска служба”, през 2005 г. Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него. Прокуратурата започна разследване за наличието на такива данни.
- Заседание на 48-ия конгрес на БСП прокламира ляв завой на партията с приетия документ „Радикална промяна за демократична и социална държава”. На 28 февруари БСП прие пакет от предложения за изход от политическата криза. Станишев декларира, че няма да бъде премиер, дори ако БСП спечели изборите.
- НС взе решение (114 „за”, 40 „против) по националния референдум, с което се слага край на проекта АЕЦ „Белене”. Процедурни нарушения дадоха основание на социалистите да заявят, че решението ще бъде атакувано.
- Безпроблемен избор на Гроздан Илиев деблокира работата на КС.
- В София се проведе среща на представители на 56 държави от групата „Приятели на Сирия”.
- В последния ден на месеца бяха гласувани закони, които рязко разширяват възможностите за строителство по Черноморието и за хазартна дейност.
- Бюджетният дефицит през януари е с 80% по-висок от този за същия месец м.г. и възлиза на 536,5 млн. лв. България пусна нова емисия облигации с номинал 800 млн. лв. и падеж август т.г.
- Социологически проучвания непосредствено преди протестите регистрираха изравняване на доверието в ГЕРБ и БСП, включително на лидерско равнище.
- ДКЕВР направи предложение цената на тока да бъде свалена с 5-7% от 5 март.
Значение
- Въпросът с бюджетната рамка на ЕС се превърна в битка за/против политиката на съкращения. Изборите в Италия показаха амбивалентния политически отглас от икономическата криза – шансове за левицата, но и за „антипартиен” популизъм. От една страна, успехът на левицата открива перспективата 2014 година да започне с мнозинство на левите в Европейския съвет. От друга страна, известен комик атакува грубо „всички партии” и създадена от него формация стана трета политическа сила с 20% от гласовете.
- Февруари 2013 се оказа най-динамичният месец в българския политически календар след февруари 1997. Случи се „Бойковата зима”, прогнозирана от анализатори още в началото на мандата след спирането на държавните плащания и веригата от фалити.
- Февруарският бунт постави край на пълзящия авторитаризъм, който характеризира управлението на ГЕРБ. Нито едно обяснение не може да покрие или да прикрие основния факт на ситуацията – провален мандат.
- Сметките за ток, които станаха детонатор за взрив на масово недоволство, активизираха и по-дълбоки пластове. Общественото внимание се насочи към трупани дълги години проблеми. Българският политически живот изпадна в двойна – институционална и социална, криза. Исканията на хората са за обрат в икономическата политика (срещу властта на монополите и линията на „стягане на коланите”) и за пряка демокрация, за осезаемо участие и граждански контрол върху властта.
- Протестът се радикализира в изключително къси срокове: за 12 дни се стигна от изгарянето на битови сметки до цялостно отрицание на политическия модел. Процесите не са завършили и могат да се очакват нови взривове на социално недоволство. Мащабът им ще зависи от отговора на институциите.
- Протестът е департизиран. Всяка политическа партия, която се опита да го оглави, ще бъде охулена за опит да го „яхне”. За първи път се отхвърля политическия елит като цяло, дори се поставя под въпрос самата система на управление чрез политически партии. Зад екстремистките искания се крие фундаментален факт: хората не се чувстват представени в демократичните институции.
- За разлика от кризисните ситуации по време на прехода, политическият елит не се консолидира, напротив, конфронтацията се задълбочава. Пътят към демократичен консенсус е миниран от авторитарните характеристики на последното управление. За първи път в отношенията между партиите се внася изключителна доза лична неприязън, нетърпимост и непоносимост между партийни лидери.
- Служебното правителство ще бъда фокус на очакванията на хората. Личната отговорност на президента Плевнелиев за перспективата на страната рязко нараства.
- Инициативата на президента за формиране на Обществен съвет започна с фалстарт: дефицит на обществено доверие, пълна липса на баланс, усещане за реверанс към монополите и едрия бизнес. Следващата крачка – съставянето на служебен кабинет, ще бъде от решаващо значение за престижа на президента.
- Оставката на Борисов не е просто последица от натиск на улицата, но и бягство от отговорност. Неговият опит да прехвърли – по-точно да подхвърли, проваления мандат на опозицията е показател до каква степен парламентарната република се възприема от самия него, без опит за камуфлаж, като премиерска.
- Политическата криза размества политическите пластове, увеличава и намалява възможностите на политическите сили. ГЕРБ почти сигурно загуби шансове за втори мандат. БСП може реално да доминира на изборите, но с не по-малко реалния риск победата да се окаже „пирова”. ДПС се стабилизира. Партията на М. Кунева губи популярност. „Атака” ще влезе в новия парламент. Шансовете на „сините” – и в двата нюанса, се стопяват. Всичко това е моментна снимка. От ключово значение ще бъде способността на всяка партия да дешифрира смисъла на протестите и да се съобрази с тях.
- България отново е на кръстопът. Очертани са пътищата към конструктивно развитие и към разрушителни процеси. Предсрочните избори могат да бъдат изход към политическа нормализация, но и нов етап в процес на продължителна дестабилизация с тежки икономически последици.
Проблемните възли
От февруари`97 до февруари`2013. Избликът на социално-икономическо недоволство, трупано с години, обхвана за първи път от 16 г. насам цялата страна и забележително бързо доби политически характер. Протестите все още се намират в междинна фаза. За да разбере смисълът на събитията, е необходимо да се излезе и над конюнктурата, и отвъд националната рамка.
През февруари`97 кулминира и получи решение кризата, започнала в края на 80-те. Нейната същност е болезнен процес на преход, смяна на системата – тоталитарният социализъм се „разгражда” и заменя с демократичен капитализъм. През февруари`2013 кулминира и търси решение кризата, започнала в края на 90-те с утвърждаването на пазарна икономика и либерална демокрация – на висока национална и социална цена: деиндустриализация, масово обедняване и декласация, олигархични групировки, криминализация на обществения живот. Нейната същност е искане за ревизия на прехода. „Смяна на системата” се редуцира до „смяна на политическия модел”: не става дума за друг социален строй, а за това, че реалният „демократичен капитализъм” не е достатъчно демократичен и е предостатъчно олигархичен.
Протестите`2013 се отличават с няколко особености.
Първата е европейският контекст. Кризата през 1997 беше българска и нямаше европейски проекции. Тя беше криза по пътя към Европа. През 2013 българската протестна ситуация се вписва в по-широк европейски контекст. Събитията напомнят случващото се във Великобритания, Франция, Италия, Испания. И както в страните от Западна Европа (и особено Испания), така и в България налице е мощно социално мотивирано отрицание на статуквото, но не и ясно политическо представителство. Начинът на мобилизация, на организация, на действие, причините за надигане ясно показват, че не можем да мислим нашата страна отделно от общите европейски тенденции, че ако не елитът, то обществото е узряло за европейски тип правила и европейски тип настояване за по-добър живот. „Българските възмутени” по същество стават част от европейското противодействие на „остерити”. Размахът на протеста се дължи на парадокса, че тъкмо в най-бедната страна на ЕС беше провеждана – и с горделиво самоизтъкване! – най-стриктното неолиберално „стягане на коланите”. Отхвърля се погрешна икономическа политика, която през последните години доведе до устойчиво възпроизводство на мизерията, замразени доходи при растящи цени и съкращения на разходи, смазващи всяка възможност за съживяване и стопанска активизация. Изпъква едно важно своеобразие.
През 1997 избликът на социален гняв беше предизвикан от хиперинфлацията, през декември 1990 – от острия недостиг на храни и гориво (митологизиран като „Луканова зима”). Взривът, който разтресе Гърция, беше ясно мотивиран от драстично съкращение на заплати, пенсии и работни места. У нас, тук и сега, е различно. За първи път „пожарът на бунта” не е разпален от рязък и неочакван икономически срив, а от бавно и постепенно затъване, от усещане за социална безперспективност. Фонът е трайната бедност и липса на реални житейски шансове за широки слоеве от населението Всичко това, наред с ниските нива на граждански и организационен опит, допринася за некоординирания и хаотичен начин, по който протичат протестите, за широкия диапазон, многообразието (и понякога несъвместимостта) на исканията, отсъствието на институционален фокус.
Първото и особено яростно избухване на „улицата” беше през декември 1989 – срещу чл. 1 от Конституцията, т.е. срещу монопола на една партия – комунистическата, във властта. През декември 1990 и януари-февруари 1997 бунтът беше срещу фактическото упражняване на властта от същата партия. През 2013 протестите се насочиха не само срещу управляващата партия, но и срещу многопартийния монопол върху властта, и придобиха – на този етап – антисистемен характер. Протестиращите не признават статуквото, отхвърлят политическата система в настоящия й вид, оспорват начина на функционирането й и водещите институции. Не са пощадени не само регулаторните органи, но и парламент, правителство, президент. Политическата цел дори не се формулира като власт, а като контрол над властта. Протестиращите виждат себе си не като участници в държавни институции, а по-скоро като надзорни съвети, следящи за правилното упражняване на власт.
Протестите имат и антиелитистки характер. Те са против политическата класа като цяло. Може да се каже, че онова, което стихийно издигна Бойко Борисов на власт, сега устремно го събаря: всеобщото желание за възмездие и наказание за престъпленията на прехода и виновните за тях. Но ако през 2009 Борисов изглеждаше като отговор на масовите настроения, през 2013 той вече се привижда като част от проблема, поставен е в една лодка с ветераните на прехода. Политическият фалит на Бойко Борисов доведе не до търсене на нов „спасител”, а до преоценка на самата вождистка идея за месия. Няма очертан политически изразител на протеста, няма и лидери, способни да формират в кратки срокове такъв изразител. Напротив, наблюдава се категорично неприемане на идеята за партии и за партийна организираност – не само спрямо утвърдените политически сили, но и спрямо изграждането на нови.
Първостепенна особеност на ситуацията е липсата на идеологическа визия на масовите участници. През 1997 Европа се възприемаше като изход, като „светлина в тунела”. Сега, в страна – член на ЕС, няма място за „европейска утопия”. Вниманието се насочва към опита на Исландия, в която гражданите създават чрез общуване в мрежата проект за нова конституция. Без да се отчита, че цялото население на Исландия е по-малко от ж.к. „Люлин”, че се отличава с изключителна демократична култура (най-стария парламент в Европа) и чувство за солидарност. „Исландската утопия” е парадоксален показател за идеен вакуум. Въпреки условността на генерализацията, може да се каже, че в голяма степен протестите имат леворадикален характер. Не защото участниците в тях непременно са се възприемали като леви, а защото основната част от исканията им по същество са за промяна, която маркира лява тенденция. За първи път национално движение се насочва срещу икономическите монополи и иска тяхното ограничаване, дори национализиране, от държавата. Политиката на „остерити” е дясна и неоконсервативна, преразглеждането й води до ляв завой – това е европейска тенденция. Оттук обаче не следва автоматичен успех, а само предизвикателства към левите партии.
Атмосферата, която създават протестите, дава трибуна за дебати по заобикаляни и пренебрегвани теми. Две от тях следва специално да се отбележат. Едната е за националната перспектива, за бъдещето на нацията в неговите демографски, социални и културни аспекти, вън от доскоро водещия въпрос за демокрацията и нейните ценности. Другата е за социалната солидарност. Призивите „Единство!”, които могат да се чуят не само на „Орлов мост”, но и в цялата страна, са нещо ново. Винаги досега са означавали сплотяване на партиен електорат. Сега изразяват потребност от социална солидарност. Доскоро тя беше идентифицирана със социалистическото минало и заклеймявана наред с него. Сега, напротив, тя излиза на преден план като централен проблем, като изход от апатията и самозатварянето от последните години. Максимата на прехода „Всеки се спасява поединично!” е опровергана. На сцената излиза нова социалност, която не е наследство от социализма, не е исторически свързана с миналото, а е път към бъдещето.
Оставката на правителството. С оставката си премиерът прибягна до рискован и за мнозина неочакван, но логичен ход. Остана верен на себе си. Ако има нещо ново – това е, че илюзията се разсея. Бойко Борисов не е Man in action, човекът на действието, а Man in communication, неговата сила е общуването. Неговият стил не е да разсече проблема и да поеме отговорност с (реформаторски) действия, а да отстъпи пред масови (или частни) искания, да накаже „виновния” и да извлича дивиденти чрез умението си да „омайва” публиката, несъмнено по-добре от всеки друг. Мащабът на напрежението провали опитите да тушира недоволството по познатите начини. Тридневният гастрол на Юлияна Иванова начело на ДКЕВР, предупреждението, че ще отнеме лиценза на ЧЕЗ, уволнението на Дянков бяха само стъпки, които не срещнаха известния досега положителен отклик. За първи път Борисов се видя изправен пред ситуация, в която решимостта му да действа бързо чрез персонални смени и удовлетворяване на конкретно искане, не работи. Оставката на кабинета показа желанието му да изненада своите опоненти, които без изключение разгръщаха намеренията си с хоризонт юли, и да избяга от отговорността за социалната и икономическата ситуация след пълен четиригодишен мандат. Решението не беше емоционален ход – на пресконференцията, на която обяви, че ще управлява до края на мандата, той обясни, че за него „най-изгодно” е сега, веднага, да подаде оставка. Балансът е сложен. Какво спечели? Преди всичко избягна „челен сблъсък” с масовия протест. Запази (доколкото е възможно) харизмата. Възможност „да оглави бунта срещу самия себе си”. Да продължи кампанията срещу „тройната коалиция”, сега вече набедена и с „метеж”, дори (в лицето на Доган) с опит за убийство. Какво загуби? Оптималните условия за втори мандат – няма как да се твърди, че управлението е било успешно, невъзможен е ефективен контрол върху изборния процес, разкриват се възможности за търсене на наказателна отговорност.
Борисов вероятно ще търси реанимация на харизмата. Влиза в ролята на жертва, ощетена не само политически, но и здравословно. Но допусна серия грешки, които са противопоказани за професионален политик. Бунтът избухна по време на национален протест, обявен за 17 февруари. Премиерът беше вън от обществената ситуация. Два дни по-късно той откровено – и наивно, призна, че за него неделята била почивен ден и играл футбол. Спретна пресконференция с подставени лица от името на протестиращите. Обяви протеста за „заговор” и „метеж” – с което влезе в езика на Башар Асад. В заговора бяха включени дори медиите, които нарочно го хвалели, за да го злепоставят пред Брюксел. Завърши последната си поява (като премиер) в парламента с грозна интрига. И излезе, за да бъде посрещнат от земеделци и свиневъди, дошли заедно тракторите и свинете си. Върна новия мандат, като публично инструктира президента и по същество се подигра с парламентаризма… „Гарантирането” на 20 депутати можеше да мине за шега, но Фидосова побърза да разясни как точно ще го направят. Остава да се разчита, че икономическото положение по време на служебния кабинет рязко ще се влоши и хората ще си спомнят за „твърдата ръка”. Но работата на кабинета ще бъде наблюдавана от цялото общество, ще бъде решаваща за мандата на президента, а в битката за общественото мнение медиите няма вече да злепоставят бившия премиер чрез неудържими похвали. И най-неприятното: атмосферата на повишена критичност оставя все по-малко място за нарцисизъм.
Оставката беше по-малко лошият, но неизбежно лош вариант за ГЕРБ.
Политическият елит и протестите. Поредният парадокс: изострена конфронтация на политическите сили при повишена потребност от консенсус. Политическият опит на българския преход ясно показва, че при взрив на социално недоволство и опасност за държавната стабилност политическите елити са реагирали с разбиране на потребността от демократичен консенсус. Декемврийският бунт през 1989 доведе не танкове, а Кръглата маса. Декемврийският бунт през 1990 свали кабинета на Луканов, но доведе до програмно, фактически коалиционно правителство. През февруари 1997 Виденов потъна в политическото небитие, социалистите върнаха мандата, но беше приета – и реализирана, Декларация за национално съгласие. Във всички тези случаи беше атакувана определена политическа сила. През 2013 общественото недоволство се насочва срещу цялата „политическа класа”, срещу всички „политици”. Вместо да подтикне към диалог и общи действия, наблюдаваме тенденция, която е противоположна на досегашния български политически опит: задълбочаване на конфронтацията и политическа радикализация. Днес водещите партии изострят тона една спрямо друга и взаимно се обвиняват за сложността на проблемите. ГЕРБ и БСП са по-далеч отвсякога от съвместни разговори за успокояване на напрежението. Причините? Крачката към съгласие през 1997 беше ясно маркирана: самокритична преценка на ситуацията и поемане на отговорност от управляващата партия срещу отказ на устремената към властта опозиция да трупа политически капитал от оставката. Сега мостовете бяха изгорени от премиера в оставка – вместо да поеме отговорност, да я прехвърли на опозицията и да съчинява „заговори” в сталинистки стил. С това завърши политически цикъл, в който въпросът за властта беше поставян системно и постоянно над въпросите на дейността, решаването на реалните обществени проблеми. Преди четири години страната влезе в предизборна кампания. Въпреки ясния изборен резултат тя уникално беше продължена – за три и половина години, в следизборна кампания. И сега прераства в нова предизборна. Този стил на постоянна политическа и пропагандна мобилизация е наследство от друга епоха. Разрушителен е и за икономиката, и за институциите на демокрацията.
Въпросът за консенсуса няма връзка с печално известното политическо съглашателство. В ситуация на делегитимация на институциите и ниско доверие в партиите, демократичните механизми са подложени на тежко изпитание. След изборите ще бъде много трудно на едно мнозинство да управлява, просто защото е мнозинство. Ще бъде оспорено като теснопартийно от самото начало. Затова консолидацията около опорни точки за изход от политическата криза се превръща не в пожелание, а в необходимост.
Диалогът с протестиращите не може да заобиколи общата отговорност на политическите партии.
Протестриращите и политическият елит. Първата вълна на протеста очерта неговите граници, основни искания, начини на изява. Натискът беше успешен: оставка на кабинета, отстъпки за цената на тока, предстояща оставка на кмета на Варна, готовност на президента да се вслуша в протестите, да се консултира… Предстои втора и не по-малко важна фаза: промени в политическия модел. Възможностите за манипулации тук са много по-големи в сравнение с елементарни въпроси като сметките за ток. Успехът ще зависи от способността на протестиращите да формулират рационални политически идеи (различни от „исландските саги”), да се обединят около тях и да излъчат достойни представители, които да ги защитават.
В обществения дневен ред са промени в изборния кодекс, които трябва да дадат възможности за участие „отдолу”, в пропорционалните листи на партиите, и без да е опосредено от тях.
Протестиращите със сигурност ще излъчат граждански сдружения, които могат да застанат зад мажоритарни кандидати. Не е изключено и да се потърсят малки, „неупотребявани” политически партии, чрез които да се стигне до парламента, така както НДСВ влезе в 39-ото НС чрез Партията на българските жени. Най-после със сигурност може да се прогнозира, че традиционните партии ще се конкурират за включване на лица от протестите в своите листи. Политическият пейзаж видимо и радикално ще се преобрази. Въпросът е в качеството на промяната.
Лесно е отговорността да се стовари върху – символно – хората от „Орлов мост”. Следва обаче да се преценят и всички деформиращи въздействия: внедрените отвън – от полицията, службите, партиите; самовнедрилите се фенове; неизбежният криминален контингент; тийнейджърите – сеирджии… И като прибавим липсата на политически опит и идеологически хаос, можем да си дадем сметка за сложността на казуса.
Разбира се, би било едностранчиво да не се отчита демократичният потенциал на участниците и реалната експертна подкрепа, която могат да получат.
Политическата опозиция
БСП е сравнително най-подготвена за новата ситуация – и със своя управленски опит, и с последователната си позиция. Социалистите се очертават като водеща политическа сила в кампанията за предстоящите избори. Това е както шанс, така и риск, защото една съществена част от недоволството срещу партиите е и срещу нея. Партията единствена излезе с разгърната програма за изход от кризата – каквато би трябвало да се очаква преди всичко от все още управляващата ГЕРБ. Достатъчно е да се сравни с петте точки на Костов, за да проличи разликата. Основният проблем на БСП е, че трябва да влезе едновременно и/или последователно в две противоположни роли: (а) изразител на радикално отрицание на наследството на ГЕРБ (което засяга и по-общи въпроси на прехода) и (б) носител на спокойствието срещу общата радикализация. Допълнително обстоятелство е нов обществен и медиен факт: появяват се нови леви нагласи, които не припознават БСП като свой изразител. Монополът над лявото пространство не е оспорен, но след изборите може да се случи. Изявлението на Станишев, че няма да бъде премиер, ако партията спечели изборите, е силен ход, който може да му донесе доста позитиви. Неговата позиция в ПЕС му позволява подобно поведение, което не е по силите на нито един от другите партийни лидери и те ще изглеждат повече вкопчени в идеята за властта от него в очите на обществено мнение, отхвърлящо именно това.
ДПС. Поведението на партията след драматичната януарска конференция е умерено и стабилно. Без сътресения мина и комплектоването на новото ръководство. Въпреки обстоятелството, че остават досегашните заместник-председатели на ДПС, все представители на Кърджалийския регион, а Североизточна България е непредставена, гласове на недоволство не прозвучаха. Политическият процес работи в полза на ДПС с техния твърд електорат, а не на Касим Дал, и явно те не мислят да правят резки промени, които биха могли да компрометират възходящата тенденция. Напротив, първи сред останалите политически сили, от ДПС се заеха с обиколка и подготовка на структурите за предстоящите избори. Предвид и на сложната социална обстановка е ясно, че ДПС няма да бърза да изразява управленски и коалиционни намерения. Завоят към левицата е несъмнен, изразен включително и в тезата на лидера Лютви Местан, че „ГЕРБ няма право на втори мандат”. Същевременно отказът на ПГ да участва в гласуването за АЕЦ „Белене” в парламента, потвърждаващ предишната й позиция, показва, че ДПС знае цената си и няма намерение да бъде „безусловен партньор” на БСП.
СДС и ДСБ. Ходът на събитията съвсем задмина случващото се в светлосинята партия. През февруари вече никой не се сещаше за СДС и той премина в миманса на политическия живот. Изявленията на лидера Емил Кабаиванов, че протестите са срещу елитите на прехода, към които той и неговият екип не принадлежат, практически не се чуха в публичното пространство. Влошената перспектива не подмина и ДСБ, които изглеждаха в по-благоприятно положение около референдума и присъединяването на „Единство”. Иван Костов осъзна пръв новите реалности и употреби много усилия да убеждава ГЕРБ и Борисов да формират нов „програмен” кабинет със синя подкрепа, вместо да се стига до предсрочни избори. Обречеността на това начинание ясно подсказва до каква степен в ДСБ се страхуват, че без ново преповтаряне на образа за тяхната „експертност” при излизане от кризи, избирателите просто могат да загърбят офертите им. Настойчивостта, с която Костов припомняше, че именно неговата партия най-много е говорила против монополите през настоящия мандат, не постигна реални резултати. Любимият му реторически похват „от много години ви казвахме, че…” не работи. Актив на партията е проектът за промени в изборния кодекс, внесен от депутата М. Михайлов.
„Атака”. Партията получи нова перспектива с февруарската протестна вълна. Волен Сидеров съвсем разумно не направи опити да „оглави” протестиращите, а застана отстрани, огласявайки техните искания в парламента, при президента и по медиите. Благоприятно за него е, че голяма част от тези искания съвпадат с основните линии на национална и социална пропаганда на партията (изгонване на „чуждите” монополисти, засилена държавна регулация в икономиката, масирани социални стимули, и т.н.). Така „Атака” отново се насочва към любимата си ниша на опозиция на партийното статукво – единствената ниша, която реално й е носила избиратели.
Заключение
Революционната ситуация е налице според класическата формула: върховете не могат да управляват по старому, масите не искат да живеят както досега. Протестната вълна не е приключила. В ситуация на политическа нестабилност и избори, вдъхновени от почувстваната сила („Българи – юнаци!”), хората съзнават, че могат да постигнат повече отколкото в спокойни времена. А политическата динамика от последните седмици не може да скрие факта, че като се изключи минималното поевтиняване на тока, практически нищо от социално-икономическите искания не е изпълнено, нито е обявена промяна на политическия модел или каквато и да е реформа.
България се намира в критично положение. На поредния, вече постевропейски кръстопът се откриват и път нагоре, и пътища надолу. Данните от началото на годината и редица други показатели сочат, че формулата на Дянков „финансова стабилност при масова бедност” може да се провали, и то тъкмо по линия на стабилността. Не е напълно изключен и тежък блокаж на системата, свързан с финансирането на болници, общини, разплащанията с бизнеса, както и нова спирала на заемите. За да не се случи това, е необходима решителна промяна на управленския курс още от първите дни на служебното правителство, преди всичко по линия на политиката на доходите. България може да си позволи да влезе в допълнителен (разбира се, умерен) дефицит, но не може да рискува гражданския мир и конституционния ред.
Доверието в държавните институции може да се възстанови само чрез разширяването на възможностите за демократично участие и граждански контрол върху властта.
Отговорността на президента Плевнелиев и на неговото правителство е от първостепенно значение. От президента се очаква да влезе в ролята на посредник, за да се осъществи диалогът на хората от улицата с институциите.
