Анализ на политическата 2012 г.

Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през 2012 г.

 

Основни събития

• Обама е преизбран за президент на САЩ. Путин е отново президент на Русия. Китай обнови държавното и партийното ръководство. Франция предпочете президент социалист – Франсоа Оланд.
• Гражданската война в Сирия взе над 60 000 жертви от началото на конфликта и застрашава страната от „сомализация”. Израел поиска военен удар срещу Иран. Палестина получи статут на държава-наблюдател в ООН.
• ЕС прие фискален пакт, пакт за растеж и заетост и споразумение за банков надзор. Разкрита е възможност да се закупуват еврооблигации от ЕЦБ. Външните министри на 11 водещи държави-членки (без Великобритания) излязоха с пакет от предложения: пряко избиран президент, общо външно и отбранително ведомство, обща виза. Споразумението за бюджетна рамка на ЕС през 2014-2020 бе отложено поради разногласия.
• Леви партии и политически дейци спечелиха парламентарните избори във Франция, Чехия и Румъния, президентски – във Франция и Словения, провинциални – в Германия, местни – във Великобритания, представиха се успешно в Гърция, влязоха в правителството на Холандия.
• Членството на България в Шенген бе отложено. ЕК излезе с най-критичния си доклад за напредъка на България. Брюксел реагира остро по повод на кадровия подбор в съдебната система.
• Атентат срещу израелски туристи на летище „Сарафово” в Бургас (7 загинали). От Израел настояват, че извършителят е „Хизбула”, зад която стои Иран. Иран отправи контраобвинения. Българската страна не е завършила разследването.
• България стана домакин на среща на сирийската опозиция. Предстои да посрещне представители на страните от групата „Приятели на Сирия”.
• На среща с премиера Борисов във Вашингтон американският президент Обама окачестви България като „изключителен съюзник на САЩ”, силен партньор в НАТО и лидер на Балканите.
• България отказа да се съгласи Македония да започне преговори за членство в ЕС и постави като условие доказателства за „добросъседски отношения”.
• Проектът АЕЦ „Белене” беше спрян едностранно от българска страна. Руската компания „Атомстройекспорт” заведе иск срещу страната. Подписано е споразумение за българско участие в проекта „Южен поток”.
• В длъжност встъпи новоизбраният президент Росен Плевнелиев (ГЕРБ). Избрани бяха нов ВСС, нов главен прокурор (Сотир Цацаров), трима нови конституционни съдии, нови директори на НСИ (Ренета Инджова), НЗОК (Пламен Цеков) и ДКСИ (Борис Димитров). НС избра нови министри на икономиката (Делян Добрев) и здравеопазването (Десислава Атанасова). НРС минава на подчинение на премиера. Службите за сигурност ще се координират от съвет при МС. Започна работа Специализиран наказателен съд.
• Лидерът на БСП Сергей Станишев бе избран за президент на ПЕС. 48-ият конгрес на БСП го преизбра за председател на партията след самоотвод на съперника му Георги Първанов.
• Насрочен е първият от началото на прехода национален референдум – „За развитието на ядрената енергетика чрез строителство на нова централа”, след инициирана от БСП подписка.
• Четвърти вот на недоверие срещу кабинета Борисов за провал в правосъдието и вътрешните работи, внесен от БСП и ДПС, завърши с (предизвестен) неуспех.
• Въведен е данък върху лихвите от банковите депозити. Успешно са емитирани 950 млн. евро облигации за покриване на плащания по външния дълг. Безработицата в България стигна до 12,6%. Рязко поскъпнаха комуналните услуги (ток, вода, парно отопление).
• България е обявена за страна с най-малка медийна свобода в ЕС, най-голям дял на сивата икономика и най-висок процент хора, живеещи в материални лишения.
• Разпад на Синята коалиция. Движението „България на гражданите” с лидер Меглена Кунева прерасна в политическа партия. Учредена е Народна партия „Свобода и достойнство” с лидери Касим Дал и Корман Исмаилов. Коалиционно сътрудничество на „Атака” и ВМРО. Формират се множество нови десни и националистически партии. Социологическите проучвания бележат сближаване в рейтингите на ГЕРБ и БСП.
• Граждански протести срещу шистовия газ, споразумението АКТА, новия Закон за горите и др.

Значение

• 2012 бележи движение към многополюсен свят с доминираща, но не решаваща позиция на САЩ.
• Глобалната криза не е преодоляна. Еврозоната остава в епицентъра, макар че беше предотвратен финансово-икономически срив в Гърция, Испания и Италия. САЩ избягнаха в последния момент „фискалната скала”.
• Икономическата криза постави пред нови изпитания перспективите на Европейския съюз. Резултатите: воля за решаваща крачка към по-нататъшна интеграция; отграничаване на страните, готови да направят тази крачка; дистанцииране на Великобритания от интеграционния процес. Регионализацията се преплита с локализация и сепаратистки тенденции.
• Кризата компрометира неолибералната икономическа парадигма и мотивира лява ориентация на европейските избиратели.
• Влошен е общият икономически фон в страната (намалени инвестиции, неусвоени еврофондове, фалити на фирми, увеличена безработица, свито потребление, по-нисък от очаквания минимален растеж на БВП). Управлението започва да заплаща цената за непроведените реформи.
• Нарастват – и променят геометрията си, геополитическите ангажименти на България. Годината бележи: отдалечаване от Русия, сближаване със САЩ, постепенна изолация от Брюксел, крачка към Турция, дистанциране от Македония, ангажиране с конфликта в Сирия.
• Бургаският атентат, първият в страна от ЕС след 2005 г., включи България в обсега на засегнатите от глобалния тероризъм държави. Разследването прави страната фактор в израелско-иранската конфронтация. Рязко се актуализират проблемите за ефективността на службите за сигурност и на външната политика в един невралгичен регион.
• Двата външнополитически приоритета, обявени от правителство в началото на мандата – членство в ERM II и в Шенген, остават нереализирани. Запазването на мониторинговия механизъм е цялостна негативна оценка за дейността по подобряване на вътрешния ред и сигурност.
• В края на 2012 ГЕРБ вече разполага с (почти) цялата държавна власт: президентска, парламентарна (собствено мнозинство чрез подкрепата на независими депутати), съдебна (главен прокурор, нов ВСС, конституционни съдии). Концентрацията на власт е съпроводена с институционален дисбаланс (натиск на изпълнителната власт над съдебната и маргинализиране на законодателната).
• Пренареждане на политическите сили в съответствие с перспективата на Избори `2013. Вътрешнопартийните процеси доминираха междупартийните битки. Появиха се нови партии. Втвърдява се опозиционното поведение. Правят се усилени междупартийни консултации. Компрометираната идея за коалиционно управление отново влезе в публичен оборот.
• БСП се утвърди като основен конкурент на ГЕРБ. Лидерът Станишев е най-успелият български политик на годината: победа над Георги Първанов, успешна подписка за референдум, избор начело на ПЕС.
• Раздробяването на дясното пространство подготвя възможността ГЕРБ да управлява чрез слаби и зависими партньори. Въпросът колко партии ще влязат в бъдещия парламент става ключов за политическата конфигурация след Избори `2013.
• „България на гражданите” ясно позиционира себе си в десноцентристкото политическо пространство. Разпадът в традиционното дясно увеличава шансовете на Кунева.
• Появата на партия „Свобода и достойнство”, открито подкрепяна от Анкара, е нов феномен и сигнал за възможна „македонизация” на политическия живот.
• В ход е социално-психологическа равносметка на мандата. Промяната в обществените настроения като цяло е неблагоприятна за управляващите. За първи път недоверието към премиера Борисов трайно надвиши доверието. Рейтинговите загуби на ГЕРБ и стабилизацията на БСП водят към второ издание на двуполюсния модел от 90-те години.
• В страната се формира нова гражданска протестна енергия сред активните млади градски слоеве.

Проблемните възли

Международният контекст. Развитието към многополюсен свят с водеща, но не и решаваща роля на САЩ, пролича и на глобално, и на регионално равнище. Точките на напрежение неизменно изискваха по-широки формати на вземане на решения, а едностранното налагане на воля никъде не доведе до ясен положителен резултат. Утвърждават се нови регионални играчи, сред които на първо място е амбициозната заявка на Турция да бъде самостоятелен геополитически фактор на територията, контролирана от бившата Османска империя.

През годината пред важни управленски предизвикателства бяха изправени четири от петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Преизбирането на Барак Обама за президент на САЩ съдържаше нов политически залог. Ако през 2008 въпросът беше дали е възможно държавата да бъде оглавена от човек, който й предлага американска версия на европейската социална държава, то през 2012 вече питането гласеше: могат ли САЩ да приемат създаването на многополюсен свят, да извървят доброволно пътя от „номер едно” до „пръв сред равни”. Вотът на избирателите изгражда първата предпоставка за положителен отговор.

Русия избра за трети път Путин, за първи път със значителна гражданска съпротива. Налице са първите доказателства за (ограничено) втвърдяване на външнополитическата линия. Може да се очаква нова вълна на отстояване на руската (включително историко-цивилизационна) самостоятелност и приоритет на Евразийския съюз. Симптоматично е сближаването с Индия и Япония до степен на преход към бездоларов търговски обмен (какъвто вече се осъществява с Китай).

В Китай беше изработен управленски механизъм, който въпреки авторитарния режим осигурява обновяване на държавното и партийното ръководство. Решението е уникално, всеки от досегашните комунистически режими беше обременен с (по-лека или злокачествена) геронтизация. Декларираните приоритети са свързани преди всичко с преодоляване на диспропорциите на вътрешното развитие. Несъмнена обаче е активизацията на китайската външна политика и военна програма. Икономическите споразумения с Япония и Южна Корея и реакцията по повод на американското военно присъствие в Австралия са факти, които показват пренасянето на геополитическия център в зоната на Тихия океан.

Победата на Франсоа Оланд и социалистите във Франция промени не само френската политика, но и европейската траектория на развитие. На цялостно преразглеждане бяха поставени основите на досегашната ос Берлин-Париж. Наред с дисциплината, въпросите на развитието чрез инвестиции стабилно влязоха в европейския дневен ред. Очерта се решение на може би най-тежкото европейско разделение: Север-Юг. Досега позициите изглеждаха непримирими. Южните европейски страни като цяло настояваха за систематично финансово съдействие, докато северните изискваха контрол върху бюджетите. В крайна сметка резултатът изглежда във вида „и – и”. ЕС реагира на разногласията и конфликтите, породени от кризата, с призив за повече интеграция, при активната роля на самите европейски институции. Направените стъпки съвсем не са козметични: фискален пакт, банков надзор, закупуване на дълг, инициатива за разширяване на демократичния избор и единство на геополитическото присъствие на Съюза. Три са невралгичните моменти, които 2012 оставя на 2013.

Първо, структурната и финансовата обезпеченост, която ще се проблематизира, ако в преговорите за бюджетната рамка 2014-2020 не се отиде отвъд най-малкия общ знаменател. Второ, предприетите мерки да се ограничат с еврозоната, като се пренебрегнат другите държави-членки и се легитимира на институционално равнище тезата за „Европа на две скорости”. И трето, Великобритания, подложена на по-силен отвсякога натиск, да откаже компромиси и да постави под въпросителна самото съществуване на Съюза, като активизира и потиснати възражения на други държави.

Близкият Изток остава най-критичният регион в развитието на геополитическата конфигурация. Възелът от противоречия като че ли все по-трудно подлежи на разплитане. Задълбочаващата се международна изолация на Израел, кървавата гражданска война в Сирия, новата фаза на кюрдския проблем, новият статут на палестинската автономия, геополитическите претенции на Иран и Турция, незавършеният контекст на революциите от Арабската пролет (особено в Египет) и, не на последно място, разработването на новите енергийни трасета по различен начин допринасят за неспиращия ръст на напрежението. В момента именно Близкият Изток е тестът за Турция дали ще се утвърди като световно значима регионална сила. Там ще се разбере дали Иран ще бъде тежко изолиран като средище на тероризъм и заплаха за световния мир или, напротив, ще се превърне в голям регионален играч. Там ще се види под каква форма Израел ще продължи да съществува във все по-враждебно обкръжение – и на каква цена.

Картината на Балканите също е далеч от проясняване. Със загубата на прозападните сили в Украйна и Грузия, с ясно афишираната турска самостоятелност, с втвърдяването на руския външнополитически курс на дневен ред отново изплува въпросът докъде ще се простира границата на Запада. Финансовата нестабилност на Гърция и политическата нестабилност на Румъния засилват скептицизма на Брюксел и страните от Стара Европа към региона. През годината все пак бяха положени стъпки към евроинтеграция на Западните Балкани, която може да даде нов шанс на стабилността – датата за влизане на Хърватия в Съюза, статута на Сърбия като кандидат-член и началото на преговорите с Черна гора. Особена е позицията на Турция, която решително подкрепя мюсюлманското население. Турският премиер Реджеп Ердоган дори предложи на Босна интеграция в Турция, вместо в ЕС. На този фон се разгръщат и вътрешнорегионални усложнения – Словения иска да блокира хърватската интеграция, гръцкото „не” на Македония се подсилва с българско „да, ама не” и с тласкане на Македония в сръбска орбита, а сръбска инициатива за бъдещето на Косово отново предизвика противопоставяне и международно оспорване.

 

Българската външна политика. Небалансираност е основното определение. Юлският мониторингов доклад и реакцията на ЕК по повод на избора за конституционни съдии са показател за намаляващо доверие на Брюксел към София. От българска страна не се полагат усилия да се превъзмогне това положение, а напротив, прозвучаха предупреждения към европейските институции да не превишават (?!) правомощията си. В европейския процес на вземане на решения България практически не участва, или поне не участва кооперативно. Не отстоява свои приоритети. Подкрепяме германските или общите европейски инициативи, но с абсурдната уговорка, че няма да прилагаме у нас основните им положения.

Определен напредък бележат отношенията със САЩ. За американската дипломация България е все по-важен партньор в регион, в който остава без достатъчно надеждни съюзници. Тук обаче има тенденция да надценяваме ролята си. Стремежът да бъдем важен фактор в сирийския конфликт ни поставя в деликатно положение. Разследването на атентата в Бургас е друга бомба със закъснител, която рано или късно ще се взриви. Настояването на Израел България да посочи „Хизбула”/Иран за организатор на атентата рискува да произведе casus belli made in Bulgaria с всички негативни последици. Визитата на премиера Бойко Борисов във Вашингтон може да се прочете и като знак, че българското решение ще се съобрази със САЩ, което значи – с удобния за САЩ момент. Същевременно политическата криза и предстоящите през януари избори в Израел са симптоми на усложнена ситуация. Очевидно върху България ще се оказва натиск, докато се намери адекватен вариант на поведение.

Годината отдалечи България от Русия. Решението да се спре проектът „Белене” и внесеният въз основа на това иск в Арбитражния съд в Париж, както и неосъществената визита на Путин в София ясно говорят за настъпило обтягане на отношенията, допълнително усилено от арогантни изявления на министър Дянков. Разбира се, споразумението за „Южен поток” показва стремеж за балансиране. Решението на ГЕРБ да се обяви „за“ внесения референдум за атомната енергетика също можеше да въплъти този стремеж, ако не беше заменено в началото на януари от (пред)последно „не“. Така или иначе, несъмнено България загуби шанса си да бъде привилегирован партньор на Москва в региона, какъвто все повече става Турция.

В регионален план България се сближава с Турция и отдалечава от Македония. Тесните контакти с Анкара вероятно имат и вътрешнополитически подтекст: постепенно изместване на ДПС като фактор в българо-турските отношения и подмяната му с ГЕРБ на Бойко Борисов и НПСД на Касим Дал. Същевременно българската държава предоставя на Турция решаването на вътрешни социални въпроси (Мадан, Кърджали) и фактически подкрепя турската линия спрямо Западните Балкани. В острата полемика с Македония изпъкват емоционални теми с предизборна употреба, която политически работи в полза на Гърция и Турция, без да носи позитиви на България. Беше поставен под съмнение дори компромисът за името на Македония, предложен от американския посредник. С това се затруднява създаването на надеждна евроатлантическа бариера пред ръста на етническо напрежение и евентуална федерализация на страната. Де факто се съдейства Македония да остане в плен на „югоносталгията” и да се тласне към Сърбия на Николич.

 

Последната пълна година от мандата на ГЕРБ. 2012 е година на продължаващо овладяване на лостовете на властта от управляващата партия. Пролича до каква степен това е за сметка на разделението на властите и на отношенията с гражданското общество. Открои се и недостигът на стратегическо мислене в политиката на ГЕРБ. Тактиката „ден за ден” трудно може да се обосновава ефективно с вслушване в общественото мнение. Вижда се, че задържането на финансова дисциплина на всяка цена е основна цел на кабинета, а самият курс към „реформа” е заменен с практическо „гасене на пожари”. Реформистките намерения (но не и реторика) са отложени за след парламентарните избори през 2013. Отделни сектори (най-вече социалният, образователният и здравният) изпадат във все по-дълбока криза, увеличават се диспропорциите в регионалното развитие, а минималният икономически растеж се постига чрез все по-широко отваряне на ножицата между бедни и богати в страната. Толкова по-странно стои и новата пропагандна линия на мнозинството чрез разиграване на социалната карта (по-високи пенсии, грижа за уязвимите групи). През 2012 година образът на Бойко Борисов „Строителя” измести образа на Бойко Борисов „Отмъстителя”. Ако се съди по графика на ленторязането, вероятно на финалната права от мандата ще се заложи на този медийно-пропаганден акцент.

ГЕРБ се утвърждава като политическа партия, която не зависи само от харизмата на един лидер и от експлозивната вълна на обществено доверие, а и от структури, организация и присъствие на всички равнища в обществената система. През годината за първи път бяхме свидетели и на вече открити противопоставяния на различни лагери и лобита в партията. Ако 2011 беше време на конфликта Цветанов-Дянков, то 2012 предложи доста по-широка гама от вътрешни несъгласия, стигащи до публичност. Трудно е да се предвиди как аморфно очертаните лобита (около Цветанов, юридическо в НС, около президент…) ще си взаимодействат при подреждане на листите за следващия парламент. Въпреки системните кадрови провали, които съпровождат развитието на партията, покрай и благодарение на нея израснаха политици с висок рейтинг (Кристалина Георгиева, Росен Плевнелиев, Йорданка Фандъкова), за които в бъдеще може да възникне въпросът дали не са в състояние да продължат и без Бойко Борисов.

Тече процес на постепенен отлив на доверие в ГЕРБ. След първоначалната електорална инжекция, получена при победата в президентските и местните избори, налице е тенденция на нарастващо обществено недоволство. Партията се намира на най-ниските нива на подкрепа от своето учредяване насам. Това се компенсира отчасти с нова вълна на агресивно политическо говорене, с използване на недемократични практики при частични местни избори, с директно привличане на кметове от други партии. Не само институционните възможности, но и социологическият актив на ГЕРБ не трябва да се подценяват. Досега не е имало управляваща партия, която към финала на мандата си да задържа подкрепата на всеки четвърти избирател.

Промени се цялостната политическа конфигурация в страната. Ако в началото на мандата имахме един вид „реформаторско мнозинство”, изразявано от ГЕРБ и подкрепяно от внушително мнозинство от населението и от повечето парламентарни партии, срещу притисната в ъгъла и компрометирана опозиция (БСП и ДПС), то към края това хетерогенно политическо пространство е сведено почти до двуполюсен модел, в който основна роля (с почти изравнени сили) държат ГЕРБ и БСП, а повечето други партии са маргинализирани и в неясно положение. От 2009 насам ГЕРБ изцяло диктуваше политическия дневен ред в България, а останалите се съобразяваха или оспорваха инициативите на управляващите. През 2012 за първи път теми в дневния ред се задават от други политически сили (предимно БСП), а в редица случаи, в резултат от политически конфликти или медийни скандали, партия ГЕРБ се озовава в непривична отбранителна позиция и е принудена да се защитава и обяснява.

2012 е година, в която не бяха провеждани национални избори. Логично е времето да се използва от партиите за изясняване на целите, задачите и позициите в предизборната надпревара. Социологически аргументираната липса на очакван категоричен победител на следващия вот реанимира мисленето в коалиционни термини. Но вместо да се консолидират и да излязат по-единни на терена, редица партии претърпяха нови разцепления. Това се случи и при РЗС, и при националистите, и при „старата десница”, и дори при ДПС. Появата на множество нови партии, самоопределящи се като десни, навярно дава шанс на ГЕРБ да се ориентира към следизборно партньорство с някои от тях. Евентуален втори мандат на сегашните управляващи на този етап изглежда зависим от поведението и постиженията на малки играчи и няма да е странно, ако ГЕРБ направи всичко възможно, за да наклони везните в една или друга посока.

 

БСП. През годината БСП успешно защити ролята си на основна опозиция на ГЕРБ. Това се превърна и в голям личен успех на лидера Сергей Станишев, който постигна своеобразен хеттрик: партийна победа (преизбирането на конгреса след „дуел” с бившия президент Първанов), национална победа (с насрочването на референдум) и европейска победа (с избора за постоянен президент на ПЕС). Съставът на партийното ръководство, излъчен на конгреса, прехвърля отговорността за бъдещите действия на левицата, добри или лоши, лично на Станишев. Той трябва да се справи с поне три проблема. Първо, да постигне осезаем ръст на доверие в БСП, защото сближаването на рейтингите с ГЕРБ се дължи основно на отлив от управляващите, а не на прилив към БСП. Второ, да използва януарския референдум като стартова площадка за възход към парламентарните избори и да не допусне евентуалната липса на кворум да се интерпретира като загуба за БСП и невъзможност да отстои ефективно една кауза. И трето, да намери форми на партньорство с други партии и граждански организации, което продължава да е тежък дефицит на БСП.

 

ДПС попада в необичайна двойна изолация. Нито една партия в страната не показва готовност за партньорство, отношенията с Анкара са по-дистанцирани от всякога. Наближаващите избори и реалната заплаха от електорално изтласкване водят към радикализация. ДПС отново посяга към етническата карта, за да сплоти редиците си. Допълнителен мотив са системните неразбирателства с важни структури като кърджалийската или варненската. Усилията да се поддържа либерален имидж са изоставени и заменени от нарастващо етническо самозатваряне. Обтегнатите отношения с Анкара са и повод да се докаже незаобиколимостта на движението като политическа сила, която контролира значителен в българските мащаби електорат. В национален план ДПС все повече се отдалечава от БСП и предприема собствена линия на противопоставяне на ГЕРБ, като паралелен сюжет в политическия процес. Цел номер едно в крайна сметка си остава да не бъде допусната партията на Касим Дал до българския парламент. Това би съхранило едно статукво, от което ДПС се нуждае повече дори отколкото от достъп до властта.

 

СДС и ДСБ. „Разводът в синьо” отчасти е закономерна последица от вътрешните противоречия в лагера на „старата десница”, но същевременно поставя пред най-сериозното досега изпитание шанса на двете партии за бъдещо политическо присъствие. „Обезкръвяването” на СДС с напускането на знакови имена лишава партията от стратегическа тежест и я прави удобен елемент във всякакви бъдещи коалиционни пъзели. Само „марката” е останала от някогашната „синя идея”. При ДСБ на пръв поглед нещата стоят по-добре, защото партията успя да преодолее отлива на свои кадри към „България на гражданите” и дори да стане притегателен център за бивши „светлосини” политици. Проблемът при Иван Костов остава същият: как окончателно да погълне известните фигури от СДС, след като не е склонен да вижда в тях нищо друго, освен изпълнители на волята му (прибързаното обявяване на водачите на листи свидетелства за това). И най-важното, как да докаже необходимостта от съществуването на партията си, след като не успя да наложи нито социалната, нито антимонополната проблематика като свое запазено пространство и отново прибягва единствено до губещите привлекателност формули на антикомунизма и русофобията. Шанс на ДСБ дава референдумът, на който позицията „не“ ще бъде алтернатива и на последователното „да“ на БСП, и на непоследователното „да/ не“ на ГЕРБ.

 

„Атака”. Годината се оказа в крайна сметка успешна за „Атака”. Партията не успя да спре отлива на доверие и като „безусловен” партньор на управляващите, и като техен остър критик, затъна в семейно-политически свади и отвори път за няколко нови партии. И все пак „Атака” не загуби шансовете си. Причините се коренят в ново навлизане на националистически теми в политическия дневен ред (Македония, раждаемостта, радикалния ислям, Кърджали) и в перспективното сътрудничество с ВМРО, което създава условия на националистите да се гледа като на общ патриотичен блок, а не като разпадащи се лагери.

 

Новите играчи. 2012 разшири политическия спектър с нови партии, някои от които ще бъдат важни участници в предпарламентарната битка. Характерно е, че нито една от тях не се насочи към политическия център, въпреки новото издание на конфронтационната стилистика. В центъра остана НДСВ, но загрубяването не доведе до съществени позитиви за партията, която се характеризира с цивилизован политически език. Най-рейтинговият политик на движението – Меглена Кунева, основа своя партия с подчертана дясна ориентация. Политическият бекграунд на бившия еврокомисар насочваше по-скоро към либералния център. Десният избор беше симптоматичен показател за политическия дисбаланс в страната – вакуум, породен от двусмисленото поведение на Синята коалиция и електоралното разочарование от липсата на дясна алтернатива. Социологическата основателност на тази ориентация пролича още преди „България на гражданите” да бъде официално учредена.

Народна партия „Свобода и достойнство” (НПСД) има безпрецедентен генезис. Гюнер Тахир поиска подкрепата на Анкара. Касим Дал я получи в аванс. Новата партия създава очаквания да се разбие монополът на ДПС, но заедно с това и опасения, че ще се внася чуждо влияние. Ако Дал стигне до парламента, Доган ще може да си спомни за „умерения български национализъм”, който беше изтъкнал през 90-те срещу Иван Костов.

Актуализирането на патриотичната тематика дава „глътка въздух” на „Атака”, но налива вода и в мелницата на други националистически формации. Реални шансове има партията Национален фронт за спасение на България, която ползва същия рупор – на Тв „Скат”, с който Волен Сидеров извърши своя електорален пробив през 2005 г.

Слави Бинев е потенциално опасен съперник на Бойко Борисов. Със сигурност обаче до „дуел” няма да се стигне. От самото раждане ГОРД е стегнат от обръч на медийно премълчаване.

 

Заключение

Политическият живот в края на 2012 се насочва изцяло към предизборната ситуация. Много фактори ще изиграят роля за стартовите позиции на различните политически сили – социалната цена на зимата, интерпретациите на референдума, отношението на външния фактор към случващото се у нас, развитието на конфликта в Близкия Изток. Рисковете пред демокрацията и стабилността са поне три: подмяна на вота на избирателя (изборите в Съединение са пример как може да се действа оттук насетне), „македонизация” на политическия живот (с наличието на две парламентарни партии на етнически турското население), патова ситуация (определена от присъствието на четири затворени за партньорства партии като ГЕРБ, БСП, ДПС, „България на гражданите”). Увеличеният градус на политическо напрежение работи в полза на двуполюсен модел, при който двата основни фактора – ГЕРБ и БСП, могат взаимно да се блокират. Новите формации като „България на гражданите” имат шанса да се придаде по-различен залог на политическата надпревара. Същевременно наличието на множество нови малки партии генерира перспективата да се разпилее протестният вот и да се възпроизведе модела на управление, основан на подкрепа на „независими” партии (с потенциал на „независими” депутати). Началото на 2013 е политическо време, в което опозицията вече трябва ясно да дефинира своята опозиционност и офертата си към избирателя за по-добро управление, а управляващите, обратно, да докажат безалтернативността си, разбирана като единствен шанс за политическата стабилност на страната.

2013 ще бъде от решаващо значение за перспективите на демократичния процес в страната – и с коректността на изборния процес, и с неговите резултати. Авторитарните тенденции не подлежат на „просто възпроизводство”. Според политическата логика те или ще се задълбочат до непоправими щети, или ще бъдат стопирани.