Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през ноември.
Основни събития
- Европейските лидери не успяха да постигнат съгласие за бюджетната рамка на ЕС в периода 2014-2020 и отложиха решението за февруари. Гръцкият дълг беше намален с 40 млрд евро. Председателят на ЕК Барозу огласи план за „истински” икономически и политически съюз, който ще се осъществява изпреварващо в еврозоната.
- България и Русия подписаха споразумение за изграждане на българската част от трасето на газопровода „Южен поток”. Договорена е отстъпка над 20% на цените на газа.
- Премиерът Борисов ще посети САЩ за работна среща с президента Обама. Визитата беше обявена най-напред от министър Цветанов, който информира американската страна за разследването на атентата в Бургас.
- Президентът Плевнелиев блокира полагането на клетва от съдия Марковска, избрана от парламента за член на КС. Премиерът Борисов предложи на СДС да номинира нов кандидат. Парламентаристи от Синята коалиция реагираха крайно негативно, макар че бе издигната авторитетна кандидатура (Петър Стоянов). Експрезидентът се отказа. Последва ново предложение на СДС (Галя Гогушева), внесено от независими депутати (бивши членове на „Атака”).
- Ръководството на СДС не прие да регистрира фракция „Единство” и разпусна младежката и женската организация на партията. Трима депутати бяха изключени от СДС, вкл. бившият лидер Мартин Димитров. Евродепутатът Надежда Нейнски напусна сама.
- Стартира процедурата за избор на главен прокурор. ВСС прие нови правила, които дават предимство на първия заявен кандидат. Първи подаде документи Сотир Цацаров, препоръчан от премиера Борисов като „най-добрия окръжен съдия”. ЕК обяви, че ще наблюдава избора на главен прокурор с повишено внимание. Цацаров поиска да се променят правилата. Регистрираха се още двама кандидати (Галина Тонева и Борислав Сарафов).
- ДПС започна консултации за вот на недоверие към кабинета по цялостната му политика.
- ГЕРБ обяви, че ще агитира „за” ядрената енергетика в кампанията за референдума. „България на гражданите” призова за бойкот, ДСБ издига инициативен комитет за кампания „против”.
- Бойко Найденов е преизбран начело на НСлС. Менда Стоянова (ГЕРБ) е новият заместник-председател на НС. За председател на Държавната комисия по сигурността на информацията („комисията по тайните”) е назначен Борис Димитров, досегашен кадровик на МВР.
- Яне Янев и Веселин Марешки създадоха Коалиция за ред, законност и справедливост. Отцепници от РЗС формираха Демократична алтернатива за национално обединение (ДАНО).
- Почина патриарх Максим. Варненският митрополит Кирил е избран за наместник-председател на Светия синод. Пловдивският митрополит Николай оспори легитимността на избора.
- Европейският съд за правата на човека осъди България заради акция на МВР, оглавяваната от Бойко Борисов през 2003 г., довела до смъртта на Тодор Димов-Чакъра.
- Финансовият министър Симеон Дянков обяви, че правителството е повишило пенсиите със 147%, надминаваме по доходи Румъния и предстои да надминем Испания, Португалия и Гърция. Според премиера Борисов сме най-бедната страна в ЕС заради „100-годишното управление на комунистите”.
- Лидерът на ДПС Ахмед Доган сравни Балканската война с „етническо прочистване”. ГЕРБ и „Атака” с остри декларации осъдиха това изказване. БСП определи оценките като „погрешни, непремерени и неприемливи”.
- Министър Младенов обяви условията, при които България ще подкрепи членството на Македония в ЕС. Скопие реагира позитивно.
- Продължава рейтинговият спад на доверие в управляващата партия.
Значение
- Преговорите по бюджета разделиха страните от ЕС на „донори”, водени от Великобритания и Германия, и „бенефициенти”, начело с Полша. Българският премиер взе участие в преговорите без мандат от парламента, а българските граждани останаха свидетели на преговорите, без ясно разбиране на значението им за страната.
- Визията за бъдещето на ЕС, изработена от ЕК и представена от Ж. Барозу, легитимира разделението на Европа на „две скорости”. Проблемите на европейската перспектива продължават да са встрани от обществените дебати в България.
- Разследването на атентата в Бургас се превръща във все по-важен – и рисков – казус в контекста на събитията в Близкия Изток.
- Казусът „Марковска” показа институционната недоизграденост на българската демокрация. Щетите за европейския имидж на управлението са несъмнени.
- Натискът на ГЕРБ за подчиняване на съдебната власт продължава, но непохватните и юридически уязвими действия при формирането на Конституционен съд ги поставя в усложнена ситуация при решаването на основния кадрови въпрос – избор на главен прокурор. Погрешната стъпка може да има непредвидими последици. Импровизираното политическо поведение вече не носи рейтингови позитиви.
- Разпадането на СДС (на парламентаристи в „синя коалиция” с Костов и партийна централа, която „играе” с Борисов) трансформира дясното пространство. Относително печеливши – по различен начин, са и ГЕРБ, и БСП, т.е. налице е нова стъпка към второ издание на двуполюсния модел.
- БСП е поставена пред трудната задача да канализира и насочи социалната и политическата енергия срещу сегашната власт, като не допусне разпиляването й в различни посоки. Възлово значение добива търсенето на формула за партньорства.
- Идеята на ДПС за вот на недоверие създава условия да остави в сянка второто четене на бюджета и стартиращите дебати за референдума, както и да обслужи ГЕРБ, като демонстрира на обществото, че опозицията половин година преди изборите не е единна в оценката си за управлението.
- В политическото говорене се налага стил на „пълзяща всепозволеност”, която включва неудържимо самохвалство и безнаказана арогантност.
- Може да се прояви предпазлив оптимизъм за възможни конструктивни крачки в отношенията с Македония.
Проблемните възли
Геополитическият контекст. Изборът на лидери в САЩ и Китай не постави под въпрос досегашната политическа линия на двете най-силни държави в света. И все пак геополитическият контекст се променя. През 1967 г. за пет дни Израел доказа своето военно превъзходство над всичките си арабски съседи, включително Египет и Сирия. Сега не можа да надделее над „ивицата Газа”. За първи път ракети паднаха в Тел Авив. ООН повиши статута на палестинската автономия до държава-наблюдател. Военният министър на Израел Ехуд Барак подаде оставка. В създадената ситуация всеки извод от проточилото се разследване на атентата в Бургас, който не посочва отговорността на „Хизбула” и Иран, ще изисква оставката на кабинета Нетаняху. Ще нанесе и политически щети на САЩ и Великобритания, които се ангажираха със становището на израелския премиер. Що се отнася до позицията на Европейския съюз, значението на българското разследване беше пряко посочено от Кристоф Бриге, посланик на Франция в Израел. Междувременно гражданската война в Сирия навлезе в нова фаза с решението на Франция и Великобритания да признаят обединение на сирийската опозиция за единствен представител на народа. Прибързано обаче би било впечатлението, че „просто” ще се повтори либийският сценарий. Сирия е фактически разделена на територии, чието население подкрепя режима на Асад, територии, които подкрепят и се контролират от „бунтовниците”, и самоуправляващи се територии на кюрди и друзи. Лансират се (шиитски) идеи за федерализация на страната, както и на съседен Ирак. България се ангажира все по-плътно с конфликта, като предложи домакинство за срещата на „приятелите на Сирия” през февруари.
Геополитическата поляризация в зоната на най-голямо международно напрежение противопоставя САЩ (и Израел) на Иран (и „шиитската дъга”). В продължение на десетилетия стабилизиращ фактор и основен съюзник на САЩ в региона беше Турция. Сега Анкара се ориентира към собствена роля.
В този контекст тезата на Белия дом за „водеща роля на България в НАТО” е крайно задължаваща и обезпокоителна оценка.
Визитата на Б. Борисов в САЩ е първа среща на американския президент – след преизбирането му, с лидер на друга държава. Геополитическият дневен ред хвърля достатъчно светлина върху спешното уреждане и необичайното огласяване на тази среща: отговорността за атентата в Бургас, подготовката на (евентуален) „удар” срещу Иран.
Геополитическото значение на България изпъква не само поради динамичните събития в Близкия Изток, но и поради промените в постсъветското пространство, по-специално поради загубите на прозападните сили в Украйна и Грузия.
Третият аспект на геополитически промени е балканският, белязан през изминалия месец от изявленията на Бериша за Велика Албания и на Ердоган за турски претенции в пространството на бившата Османска империя.
Сложното положение на България между три основни центъра на влияние, Вашингтон, Брюксел и Москва, изисква стратегическо равнище, за което българската дипломация не е доказала своята подготвеност.
Европейският политически процес предложи сблъсък на виждания за бюджетната рамка на Съюза, в който българският интерес е повече от скромно представен. Политическа опора управляващите в България виждат в Германия. Икономическият интерес обаче ни тласка към другия „лагер”, на страните, които настояват да се запазят кохезионните фондове. Българският премиер, от една страна, призовава „бедните роднини” да съпреживеят германските затруднения и, от друга страна, информира за наши минимални очаквания.
В ЕС има общо 271 европейски (суб)региона; призната за най-бедна е Северозападна България. Страни като Испания, Гърция и Унгария са се договорили да получат допълнителни средства за свои изоставащи региони. В България обществеността научава главно какви са пропуснатите европейски ползи по времето на Тройната коалиция.
Независимо от заплетеното кълбо от интереси на отделни европейски страни, в последна сметка водещ е вече традиционният проблем дали ще вървим към „Европа на две скорости”. Ако има „трета скорост”, тя е движение към осмисляне на самия проблем и може да се наблюдава в България. Слабата ни ангажираност отчасти може да се обясни с двойнствената идентификация: психологическа като отличници-партньори на германския авангард и социологическа като партньори на Румъния в балканския ариергард.
Скандалът като норма на българския политически живот. Месецът бе белязан от серия скандали, които се наслагват един върху друг и намират често пъти неочаквани продължения. Юридически скандал с делото за САПАРД, при който премиерът Борисов за първи път обърна огъня си срещу прокуратурата и нарече случая „катастрофа”. Скандалните изявления на финансовия министър Симеон Дянков за 147%-ово увеличение на доходите, предизвикали масово възмущение. Църковният скандал с избора на наместник-председател на Светия Синод, който срива авторитета на БПЦ и подклажда подозренията за намеса на нечисти политически и бизнес интереси. Минискандалът с битите край Плевен френски командоси и твърденията на вътрешния министър Цветанов по случая, повдигнали много въпроси около отношенията между двете държави. Академичният скандал с Фонда за научни изследвания на МОМН. Кадровият скандал с депутатка от ГЕРБ (В. Петрова), която след разобличен конфликт на интереси подаде молба за напускане на парламента. Подписването на „Южен поток” от българска страна, парадоксално с това, че е обявено за успех, но самият успех е тайна и няма да бъде съобщен. Дори новината за визитата на премиера Борисов в САЩ не мина без скандал, защото бе оповестена по линия на МВР и службите, докато Външното министерство и американската дипломация не знаеха нищо.
Казусът „Марковска”. Най-съществен – и с политическите, и с правните, и с моралните си измерения – е скандалът с Конституционния съд. Сериозно е разклатено доверието в една от най-важните институции на българската демокрация. Призвана да отстоява надпартийна гледна точка, тя бе превърната и от политици, и от медии във форум за партийно представителство и място за решаване на вътрешнопартийни проблеми. Принципът за разделение на властите бе за пореден път пренебрегнат с обещанията на премиера Борисов да осигури парламентарна подкрепа за всеки кандидат на СДС. Този механизъм на непопълнения чек неизбежно усили фарсово-брокерското звучене на казуса.
Изборът на Венета Марковска породи остро – и национално, и международно – напрежение. По свой обичай, Борисов трябваше да направи „маньовър” и да прехвърли горещия картоф в друга посока. Действията минаха под знака на една съмнителна законност и политическа грубоватост. Не е ясно доколко отказът на президента Плевнелиев да присъства на клетвата на Марковска е бил негово право или, напротив, е отклонение от задълженията. Не е изключено тъкмо този ход да бъде напомнен на президента от някое следващо мнозинство. В продължение на цяла седмица публиката бе свидетел на разнобой в управляващата партия. Борисов три пъти призова Марковска да се оттегли, докато в същото време вицепремиерът Цветанов търсеше подкрепа за номинацията й, обвиняваше нейните противници и дори ангажира ЕНП и Жозеф Дол като гаранти. Колкото повече премиерът говореше едно нещо, толкова повече правителството и депутатите му правеха друго. На ниво парламентарна група като че ли се открои остро и нерешено напълно противоречие между два юридически лагера, групирани съответно около Цецка Цачева и Искра Фидосова. Възможна е хипотезата, че противоречията са фасадни, но те се проявяват нееднократно. Намират израз в разминаването между премиера Борисов, който се старае да минимизира едновременно рейтинговите и европейските щети от действията си, и президента Плевнелиев, който показва тенденция да слуша и следва изцяло сигналите от Брюксел, каквито и да бъдат националните последици за имиджа на управлението. Конституционният скандал бе засенчен от скандала в една политическа сила, СДС, и пренасоченото внимание сякаш позволи на Борисов да излезе сух от националната вода. Но съвсем осезаемо – не и от европейската вода. Изборът не на конституционни съдии, а на главен прокурор е водещата цел на Борисов и ГЕРБ. С прехвърлянето на топката към СДС може би се внушава демократичност и плурализъм и се освобождава напрежението около въпросния предстоящ избор. Само че по причини като изредените за избора на главен прокурор от Брюксел вече са си избрали лупа с още по-голяма увеличителна сила.
Референдумът. По време на целия си мандат ГЕРБ полага усилия да конструира квазидвуполюсен модел, символизиран от „добрия бат’ Бойко” и „лошото момче Сергей”. Високият конфронтационен градус извеждаше на преден план двете първи политически сили и намаляваше шансовете на всички с по-умерени позиции. Постоянното говорене на Борисов против неговия предшественик и „комунистите” резервира мястото на БСП като водеща алтернатива на управлението. Левицата впрочем го затвърди и с най-последователното (в сравнение с всички други партии) опозиционно поведение. Изводът „ако не е ГЕРБ, ще е БСП” работеше дълго време в полза на управляващите, доколкото им позволи да се съкрати до минимум политическото присъствие и влияние на първоначални техни партньори като РЗС, „Атака”, Синята коалиция. Политическият процес обаче влиза в нова фаза, в която социологическото огледало отчита тенденции към изравняване на електоралния потенциал на ГЕРБ и БСП. В такава ситуация нов пряк сблъсък започва да става рискован. Ако в казуса с референдума, независимо от формалната легитимност на резултата, БСП надделее, наваксването в оставащите само четири месеца до парламентарните избори би се превърнало в проблем. Ето защо ГЕРБ видимо се насочва към избягване на пряко противопоставяне – след промяна на формулировката на въпроса се конституира като страна, агитираща „за” наред с БСП. И двата варианта на развитие дават възможност да се избегне срив. При успех на референдума (юридически или психологически) се размива инициативата на БСП. При неуспех – негативите ще бъдат стоварени върху левицата, нещо, за което вече има предварителна подготовка с предвидения срок за изнасяне на данните от парламентарната анкетна комисия за проверка на строителството на АЕЦ „Белене” през март. Цената на това удобно положение са аналогични шансове на самия противник. Битката като че ли няма да е за резултатите от референдума, а за последиците от него.
Заставането на ГЕРБ и БСП от едната страна на барикадата крие несъмнени рискове и за двете партии, но по-големи за управляващата. Първо, като вдъхва живот на твърденията, че те са две страни на една и съща монета, а не опоненти, и второ, като дава шанс на политическите сили „против” новата ядрена централа да получат значителна медийна и обществена инжекция от внимание. И в двата случая по-чувствителен ще бъде десният електорат. „България на гражданите” потърси собствена ниша, като призова за бойкот на референдума. Очевидно ще разчита на рационални аргументи и електорален бонус, вероятно с надеждата, че ще може да насочи потока на големия брой негласували към своята мелница. По такъв начин обаче регистрирането на инициативен комитет от ДСБ (поне временно) предоставя на тъмносините статут на най-решителна опозиция на правеното от ГЕРБ.
БСП пред тактически избор. Социологическите данни за почти изравнени сили с ГЕРБ дават значимо психологическо преимущество на партията. Линията на Станишев от конгреса сякаш намира потвърждение, което не оставя терен на вътрешнопартийните опоненти поне до референдума за АЕЦ. Позицията на Станишев начело на ПЕС не оставя съмнение в решимостта му да докаже лидерството си в предизборната битка с ГЕРБ. И все пак той едва ли подценява важен „детайл”: рейтинговата динамика идва преди всичко от спад на ГЕРБ, а не толкова от ръст на БСП. За да се сбъдне лозунгът „да достигнем и надминем”, са необходими нови инициативи. Две са основните направления, по които вероятно ще се търси това. Първото е опит да се канализира протестната енергия под шапката на левицата. Наред с големия митинг на БСП през месеца се случиха събития като радикалния протест на Слави Бинев и „доматената революция” на Николай Колев-Босия. Те може и да нямат голямо значение с преки последици, но са важен косвен показател: недоволството от управлението може да се разпилее в различни посоки. БСП навярно ще търси формули за по-широко, не толкова коалиционно и партийно, колкото гражданско и експертно обединение срещу ГЕРБ. Колкото и да е трудно, това би бил пътят към излизане от традиционната червена ниша. И на второ място, на БСП предстои да изяснява отношението си към ДПС. Проектираният вот на недоверие би могъл да провокира и неблаговиден обществен отзвук, защото броени месеци преди изборите може да внуши принципа „избираш Станишев, получаваш Доган”, нещо, което сериозно стеснява шансовете за привличане на по-широка периферия и подхранва на нова сметка митологемите на борба на „новото” срещу „старото”, на ГЕРБ срещу Тройната коалиция. По тези причини БСП вероятно ще се ориентира все повече към граждански акции и работа „на терен”, и все по-малко към парламентарната трибуна.
ДПС. Два са важните хода на партията през месеца, и двата продиктувани от логиката на протичащите процеси. Лидерът Ахмед Доган не можеше да не подкрепи Кърджалийската организация по скандала „Делов” по няколко причини: първо, с оглед на по-голяма мобилизация и поляризация на вота; второ, с оглед на деликатните отношения с Анкара, и особено в перспективата на учредяващата се партия на Касим Дал „Свобода и достойнство”; и трето, за да прикрие разминаването на позициите, което би нанесло непоправим ущърб на грижливо създавания повече от 20 години монолитен образ. Заедно с това Доган не можеше да допусне политическият дебат изцяло да се дефинира по направлението „против ДПС”, защото така сам обрича партията на нова опозиция и предоставя изцяло инициативата на други политически субекти. Лансираният вот на недоверие насочва погледа в друга посока. Донякъде обслужва управляващите, понеже им предоставя възможност да демонстрират, че независимо от всички приказки, за три и половина години опозицията не може да се обедини дори в оценката си към властта. Заедно с това отправя почти императивно послание към БСП, че трябва да играе по техния сценарий, ако иска сътрудничество. И не на последно място – анти-ГЕРБ кампанията на ДПС е и форма на натиск новоучредяващата се партия на Дал още от първите си стъпки да бъде принудена да се самоопредели. Както пробивът на ГЕРБ в смесените райони, засилените контакти на управляващите с Анкара и с изселническите организации в Турция, така и новата роля на Дал са тревожни явления за ДПС. От положението по места Доган е наясно, че в ГЕРБ нямат нищо против да партнират с неговата партия, но не и със самия него. Ето защо за Доган е жизненоважно да докаже, че неговата кауза и каузата на ДПС съвпадат.
Сините без маска. Събитията напомниха по странен начин за хитове, които съпровождаха устремния възход на СДС в началото на прехода – „Развод ми дай” и „Последен валс”. Партийният актив се разполови – едната страна е лидерският екип, неизвестен на широката общественост, но излъчен на широка основа от партийните членове, другата страна са практически всички разпознаваеми имена на СДС. Острият конфликт в синия елит деморализира остатъчния електорат на „традиционната” дясна партия, макар че съобщенията за „разпадане на цели структури” се оказаха (засега) „костовистка партенка”. Всъщност не е ясно и какво тепърва ще се разпада – повечето местни структури са призрачни, реалният капацитет на партията вероятно не надхвърля 900-1000 души. Поради липсата на ясна кауза и лидери остатъчното СДС няма друг избор освен окончателно да премине в орбитата на ГЕРБ. Поради липсата на време за партийно строителство и за обществено легитимиране напусналите, дори да обявят създаването на своя партия (за да се запази видимостта на „синя коалиция”), ще бъдат практически напълно зависими от ДСБ. Иван Костов изглежда не само най-стабилният и последователният в пространството на т.нар. стара десница, надмогнал сътресенията около напускането на свои членове и преминаването им към „България на гражданите” преди половин година. Но и като политик, сдобил се с нова кауза – спасяването на десницата, търсенето на своеобразен протестен вот на синия избирател срещу всички, които съсипаха синьото и го предават на ГЕРБ. Партньорството със Зелените покрай историята с референдума е и допълнителен шанс за Костов, защото разширява общественото му присъствие по теми, които преди това са му били чужди. Логична е и предприетата на Десетото Национално събрание на ДСБ акция по радикално дистанциране от ГЕРБ. Целта е, наред с друго, да се преодолеят досегашните възражения срещу личността на Костов в средите на СДС в името на много по-голяма опасност. Посланието на Костов към сините е: кой предпочитате да ви погълне, аз или Борисов. В политическата аритметика на Кабаиванов уравнението изглежда: Костов равно на БСП. При Костов е: ГЕРБ равно на БСП. За традиционните десни второто може да се окаже все пак по-убедително. Лоша шега може да изиграе на Костов навикът му да решава еднолично и без да отчита други мнения основните политически въпроси. Такъв пример е прибързаното решение на Националното събрание да посочи отсега водачите на листи за парламентарните избори, като не даде на бившите седесари никакъв шанс за бъдещо договаряне на позиции.
Едно нещо не бива да се забравя: Командира спечели битката, но войната вдясно не е приключила. За трети път Иван Костов застана на пътя на Петър Стоянов. И в трите случая спечели, но и в трите случая за сметка на самата синя партия. Трудно може да бъде убеден рационално мислещ седесар, че бившият президент, със своя политически опит и международна тежест, би бил конституционен съдия – марионетка на Б. Борисов. Истеричният шум за наличието на „сделка” има прозрачни политически мотиви. Президентът Стоянов като член на КС – и още повече негов вероятен председател, би придал политическа тежест на „Раковска” 134 – за сметка на И. Костов и М. Димитров. И… дойде (отново) време разделно.
Реанимация на „Атака”? Партньорството с ВМРО определено създава усещане за оттласкване от дъното. „Атака” изглежда в по-добра форма, отколкото само преди половин година. Роля тук играят както умелото експлоатиране на страхове на българското общество (спрямо радикалния ислям, конфликта в Сирия) и новата вълна от недоволство срещу ДПС, така и загърбването на темата с вътрешните конфликти и противоречия. Волен Сидеров като че ли вече е спрял да занимава обществото със своите партийни (и семейни) проблеми и субсидиите на депутати, а изявява с обиколки из страната претенции за обединяване и събуждане на националистическия вот.
Заключение
Ноември минава под знака на симптоми за криза в управлението на ГЕРБ. Тя е многопластова – рейтингова (спадът в доверието и доближаване до равнището на БСП), на международното доверие (сигналите от Брюксел), на вътрешно-организационните механизми (казусите Марковска и Цацаров). Личи и в променената обществено-медийна атмосфера. Критицизмът е рязко засилен. ГЕРБ е в отбранителна позиция. За разлика от обикновено, други поемат инициативата по един или друг проблем, а на управляващата партия се налага да се обяснява и оправдава. Видимо тя е в процес на осъзнаване, че се намира в нова политическа ситуация, при която импровизираните ходове не жънат досегашния незабавен ефект, общественото мнение е скептично и грешките израстват до скандали със закъснител. Политическото минно поле, в което попада Борисов, и с което все още не може да свикне, изисква преоценки. Все по-натрапчиво се налага необходимостта от идентифициране на потенциалните партньори, особено на фона на риска в следващия парламент да влязат четири общо взето отказващи да партнират помежду си партии – ГЕРБ, БСП, ДПС, „България на гражданите”. Ресурсът на Борисов, разбира се, не е изчерпан. Концентрацията на власт продължава и контролираното избиране на главен прокурор е на дневен ред. Саморекламната стихия тепърва ще бъде подклаждана с нови инфраструктурни постижения и други, неизвестни на този етап, козове. Стягането на редиците е предстоящо. Многообразни са начините, по които властовото предимство може да се трансформира в предизборно – привличането на фигури от други партии (град Съединение е пресен пример), изтеглянето на избора за директори на БНТ и БНР, законодателни промени, административни и полицейски възможности, концентрация на финансова мощ. И всичко това все пак трябва да се претегли на везната на една неслучила се досега възможност от обединение на силите против ГЕРБ, както и на ролята на регионалната и международната политика в общото кратно на българския политически живот. Главен прокурор може и вероятно ще стане един от двамата кандидати на ГЕРБ. Въпросът е с каква – политическа и морална, национална и европейска, цена ще бъде заплатено това удоволствие. СДС беше разбит, но с това беше обезличен и евентуален партньор. А политическата игра се усложнява и все по-малко ще прилича на „стражари и апаши”…
