Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 08 октомври 2012 г.
Лидерът на БСП Сергей Станишев предупреди председателката на парламента Цецка Цачева, че може да бъде поискана нейната оставка. Поводът – статистиката, която показва, че тя е отклонила 267 питания на основната опозиционна сила към правителството и само 4 на депутати от ГЕРБ. Според Станишев тя „системно“ слага чадър над Бойко Борисов и нарушава правилата на парламентарния контрол. По-неприятното е, че тя не създава прецедент със своите действия. Не за първи път председателят на Народното събрание тълкува по свой начин правилника и взема решения по него, както си иска, или по-точно, както го искат определени партийни началници. Едва ли е случайно, че в новата ни демократична история многократно е искана и гласувана (обикновено неуспешно) оставката на парламентарния шеф, все с мотиви за пристрастност и системни процедурни нарушения. Много рядко несъгласието е на чисто политическа основа – както през 1996, когато атакуват Благовест Сендов заради изявлението му, че НАТО не трябва да се разширява на Изток. Огромното количество примери се трупат все в процедурата.
През септември 1992 г. ДПС иска оставката на Стефан Савов, по това време начело на парламента, и това е предупреждение към синьото правителство, знак за оттегляне на подкрепата към него. Дори и тогава обаче мотивите лежат в поведението му като председател. Савов сам избира да се оттегли. Доста по-късно, през февруари 2005 г., друга парламентарна криза взе креслото на друг председател, Огнян Герджиков от НДСВ. И официалният първи мотив е „блокиране на работата на НС и осуетяване на парламентарния контрол“. Както виждаме, ако ни трябва причина да искаме главата на втория човек в държавата, достатъчно е само да прочетем парламентарния правилник и да проследим някое заседание. Нищо повече не е нужно.
Богатата предистория от грешки на демократичния растеж, разбира се, не оневинява Цецка Цачева. И е съвсем излишно да се питаме какво би станало във Великобритания, ако спикерът на парламента Джон Бъркоу започне да отклонява въпроси на лейбъристки депутати към премиера Дейвид Камерън. В британския парламент е концентрирано политическото съзнание на англичаните, и те не биха пренебрегнали ставащото в него. У нас е по-различно. У нас Народното събрание още от Освобождението насам за съжаление не успя да се утвърди като трибуна на национална почит, като център на властта и волята на нацията, заслужаваща уважение и внушаваща самоуважение. В търсене на властта сме гледали ту към монарси, ту към премиери, ту към комунистическата партия, но много рядко към сградата с надпис „Съединението прави силата“. И вината е не само наша.
Българският парламент има да извърви още път към парламентаризма. Понеже говорим за нарушения на парламентарния контрол, не допринася ли самото народно представителство за ниския интерес към него с редовните телевизионни кадри на празна зала, разнообразявана от няколко наведени над вестниците глави? Да, всички депутати повтарят, че присъствие трябва да има в комисиите и в пленарни заседания, че там се работи, а не толкова в контрола, но хората все пак си създават представа предимно от петъчните сутрини на БНТ и БНР. И защо после се чудим, че рейтингът на НС е най-нисък на фона на държавните институции, като именно парламентарният контрол изработва този рейтинг. Какво виждат зрителите? Излиза някой, прочита предварително написан въпрос, после излиза друг и прочита предварително написан отговор. Репликите и дупликите дават известен шанс на първия да се скара с втория, но времето е малко, за да стане интересно, а към трибуната вече бърза следващият. Иронизирам не защото съм против процедурата, а защото и управляващи, и опозиция в българските парламенти подценяват значението на тази най-важна конституционна функция на Народното събрание в парламентарната република – да контролира избрания от него кабинет.
Опозицията можеше да положи усилия да превърне питанията си към премиер или министри в отправни точки за публично несъгласие с правителството, в основа за медийна атака със собствените си предложения и да насочи общественото внимание към парламентарната зала вместо само към телевизионните студиа. Управляващите можеха сами да започнат да задават въпроси на своите министри, за да ги оставят да фор
мулират и развият – за първи път – вижданията и решенията си от парламентарната трибуна, вместо да я възприемат като формалност и да затъват в анкетни комисии. Парламентарният контрол може не просто да се оживи, но и да стане водещ център на истински политически дебати и спорове по управлението у нас. Да използваме клишето – но къде е политическата воля?!
