Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през август и септември беше публикуван във вестник „Труд“ – на 27.09.2012 г. и на 28.09.2012 г. Тук поместваме пълния му вариант.
Основни събития
- Председателят на ЕК Жозе Барозу заяви, че бъдещето на Европа е във „федерация от национални държави”. Комисията внесе в ЕП предложение за банков надзор в рамките на ЕС. ЕЦБ обяви план за изкупуване на европейски дълг. Външните министри на 11 страни от ЕС (в т.ч Германия, Франция, Италия и Испания) призоваха за пряк избор на президент на Съюза, общо външно министерство, обща армия и евровиза.
- България ще бъде домакин на среща на финансовите министри от ЕС извън еврозоната за обсъждане на банковия съюз.
- Холандия потвърди своите резерви по повод приемането на България и Румъния в Шенген. Резервираност беше изказана и от вътрешния министър на Германия. От самостоятелни изявления пролича, че Холандия „изчерпва търпението” на вицепремиера С. Дянков и на външния министър Н. Младенов.
- „Атомстройекспорт” поиска от България компенсации от 1 млрд. евро за неизплатено оборудване за АЕЦ „Белене”. Премиерът Борисов заяви, че ако руският президент Путин знае за този „вероломен” иск, няма да му е приятна предстоящата визита в София. Говорителят на Путин съобщи, че в графика му такава визита липсва, но разговорите продължават.
- Изложба в Брюксел на средновековни книги и ръкописи от Македония предизвика остра реакция в България. Кабинетът възложи на външния министър да подготви стратегически документ за отношенията с балканските съседи, по-късно конкретизиран с „червени линии”. Еврокомисарят Фюле предупреди Скопие, че „пътят към ЕС минава през добросъседски отношения”.
- Еврокомисарят Нели Крус при посещение в София поиска повече прозрачност за собствеността и финансирането на българските медии. В новата класация на свободата на медиите в света България падна с 16 места.
- Проведе се съвместно заседание на правителствата на България и Израел в Йерусалим. Отговорността за атентата в Бургас остава недоизяснена.
- Започна есенната сесия на НС. ГЕРБ обяви за свой приоритет политиката по доходите. Обещава се увеличаване на заплати и пенсии. ДПС поиска разпускане на парламента и предсрочни избори. Формирана е парламентарна комисия за разследване на корупция по високите етажи на властта с председател Яне Янев.
- Сергей Станишев е избран за вицепрезидент на Социалистическия интернационал и е единствен кандидат за нов председател на ПЕС.
- Изслушване и избор на нови членове на ВСС. Избрани са 6 представители от съдийската квота, 1 от следователската и 4 от прокурорската. Предстои (26 т.м.) НС да излъчи своите 11 представители. Наблюдателите оцениха процедурата като прозрачна.
- Посещение на премиера Борисов в Лондон за разговори по проекта „Набуко”.
- Открит е вторият лъч на софийското метро и нов участък от АМ „Тракия”.
- ВМРО лансира идеята за патриотичен блок с участието на „Атака” за следващите парламентарни избори. Варненският бизнесмен Веселин Марешки обяви, че ще създава нов политически проект и ще си партнира с РЗС. ПП „Лидер” сключи споразумение с ВМРО-НИЕ (вече само НИЕ).
- Протести по различни поводи: поскъпването на живота, повишаването на заплати, строителството в „Морската градина” на Варна, паркирането в София, правителствената политика.
Значение
- ЕС пое курс към преодоляване на центробежните тенденции. Резултатът от икономическата криза не е политическо разпадане, а повече интеграция.
- Със старта на парламентарната сесия се навлиза отчетливо в предизборен период. Действията и посланията на политическите сили ще бъдат подчинени на политическия маркетинг, на позиционирането за предстоящите избори.
- Балансът вътрешна-външна политика се промени през лятото (юли – септември). Външните отношения (ЕС, Русия, Балкани, Израел, Близкия изток) се усложниха и натежаха, но това засега не работи в полза на управляващите.
- Искът на „Атомстройекспорт” и референдумът за АЕЦ „Белене” стават основа за политически сблъсък и за геополитическа разделителна линия в България. Двойната игра на премиерът Борисов приключи. Кабинетът зае открито антируска позиция, което е безпрецедентно за най-новата история на страната.
- Отново отложеното влизане в Шенген не случайно изнервя управляващите. Не само от холандски, но и от германски изявления става ясно, че се правят „организационни изводи” от заключенията на Евродоклада за неблагополучията в борбата с организираната престъпност и корупцията.
- Липсата на балканска стратегия намери фактическо признание и обяснява досегашната слаба активност и противоречиво поведение в отношенията с балканските съседи, особено Македония и Сърбия.
- Бургаският атентат от тест за работата на МВР се превръща в сериозно изпитание и за българската външна политика, и за мира в региона. В крайна сметка България ще трябва да приеме или да отхвърли тезата на Израел (подкрепяна от САЩ) за отговорността на Иран и „Хизбула”.
- Започна предизборната година и оттук нататък основен критерий за оценка на действията на политическите сили ще бъде изборната реклама. ГЕРБ постепенно налага трета линия на обществена пропаганда след „възмездието” и „инфраструктурата”: доходите на хората.
- Процедурата за избор на ВСС е положителна стъпка в демократичния процес. Крайният резултат ще покаже до каква степен ГЕРБ е запазил, намалил или увеличил влиянието си в „Правителството на съдебната власт”.
- Изборът на Сергей Станишев начело на ПЕС е шанс за левицата да се утвърди като основна алтернатива на управлението.
- Формирането и радикализацията на малки партии може да се превърне в „заглушител” за политическия дебат и да размие основните проблеми. Твърде вероятно е ГЕРБ да види в тяхно лице шансове за изземване на протестен вот от основните конкуренти сред опозицията.
Проблемните възли
Глобалният контекст осезаемо се променя. Българският политически процес се развива на фона на свят, който вече не можем да наречем еднополюсен. САЩ и западноевропейските им съюзници изпитват системни затруднения да разрешат проблемите в Северна Африка и Близкия Изток, като се избегне неконтролирана ескалация на напрежението. Протичат нови, неподозирани по време на Арабската пролет тенденции, излизащи извън обичайната за Запада схема „демокрация срещу диктатура”. Особено важен е сблъсъкът на умерения и радикалния (салафистки) ислям. За разлика от казусите „Милошевич” и „Саддам” в недалечното минало, сега, при казуса ”Башар Асад”, Западът е принуден видимо да се съобразява с позициите на Русия и Китай. Още по-важно е, че противопоставянето не води, както в годините на Студената война, до остра идеологическа и политическа конфронтация.
Към Съединени европейски щати? Лятото рязко усили центростремителните процеси в ЕС. Икономическата криза не е преодоляна, но политическият изход вече е ясно очертан: повече интеграция. Само преди броени месеци разбирателство не можеше да бъде постигнато дори между водещите европейски държави по никой от въпросите за бъдещето на Съюза. В немалка степен победата на Франсоа Оланд и социалистите във Франция изигра ролята на катализатор на интеграционните тенденции. Дилемата „финансово стимулиране или политическа интеграция” спира да бъде дилема, като изборът е в полза и на двете едновременно. Поредица от събития, настъпили за кратко време, демонстрират това. Европейската централна банка доби правото да изкупува облигации на задължени държави, Конституционният съд на Германия одобри дискусионните клаузи на фискалния пакт, парламентарните избори в Гърция и Холандия показаха надмощие на твърдо проевропейските сили. Ако доскоро идеята за банков надзор в еврозоната звучеше почти еретично, днес тя е предмет на уточнения в съдържанието си, а не по същество. И Франция, и Германия подкрепят банковия надзор, въпросът е дали той ще обхваща по-голям пакет от банки (около 6000 – според френското предложение), или само най-големите (както засега смята кабинетът на Ангела Меркел). Инициативата на 11-те външни министри на най-влиятелните европейски държави (без Великобритания) за пряко избиран европейски президент, общо външно министерство, обща евровиза и обща армия пряко полагат основите на едни бъдещи Съединени европейски щати. Интеграционните стъпки са очертани: фискален пакт, споделен дълг, банков надзор, политическа централизация. Разбира се, далеч не всичко е изяснено, разногласията не са изгладени, има ясни противници на предприетите действия (Великобритания, Чехия), но и доминиращо общо разбиране, че пътят за излизане от кризата вече е налице.
Същественото е, че еврозоната е във фокуса на интеграцията. Риск за страна като България е да остане откъсната от тези процеси и европейският проект окончателно да добие вида на „Европа на две скорости”. Далновидността на българските управляващи е поставена на изпитание. Преди три години, когато именно еврозоната беше носител на кризисните тенденции в ЕС и бъдещето й беше неясно, България положи всички усилия на всяка цена да се присъедини към нея. Сега, когато от еврозоната тръгва новото развитие на Съюза, България, напротив, показва скептицизма си. Финансовият министър Симеон Дянков първо заяви, че до месеци тя може да се разпадне, а после беше категоричен, че нямаме интерес да влизаме в нея, защото създава несигурност.
В България несъмнено се променя балансът вътрешна-външна политика. През лятото външната политика натежа. В централни събития се превърнаха докладът на Европейската комисия и неговите последици (Холандия се позовава на него за своето отношение към българската шенгенска кандидатура), бургаският атентат (и крайно деликатното положение, в което се озовахме спрямо Иран и арабския свят), охлаждането в отношенията с Русия (и изобщо неясното ни място в енергийните контакти Изток-Запад), втвърдяването на тона към Македония и балканските съседи (без да проличи стратегическа линия в лансираните от външния министър Николай Младенов „червени линии”). Никога поредица от теми с международен резонанс не е имала толкова водещо място в българския политически календар. Във всеки от тези случаи трудно може да се твърди, че позитивите са за българската страна и настоящото управление.
Непосредственото бъдеще също е заредено с опасности. България продължава да избягва ангажиране в израело-иранското противопоставяне, но рано или късно именно българските власти трябва да обявят какво се е случило на българска територия. С действията си ние успяваме да останем встрани и от острите европейски критики към Унгария и Румъния, но липсват гаранции, че няма да бъдем присъединени към един евентуален унгарско-румънски „черен списък” на Брюксел. С безпрецедентно грубото отношение към Русия, демонстрирано от българския премиер и финансовия министър, сме на път да се озовем като страна в официално антируска позиция, с всички възможни отрицателни следствия от това. Подобно нещо е чуждо не само на общественото мнение у нас, но и на балансиращото поведение на всички български правителства досега. В редица случаи не сме били „проруски” като политически курс, но никога не сме били открито „антируски”, както е на път да стане в момента. Критиките към Москва и хладното отношение на Брюксел към България стеснява външнополитическия периметър. Грубите реакции още повече допринасят за това. „Неам нерви” може да бъде емоционален изблик във всекидневието, но не и дипломатически език.
Македонският казус е особено показателен за равнището на външната политика. Македонското правителство е в сложна ситуация, в която печелившият ход – компромис с името, ще има висока психологическа и вероятно електорална цена. Блокирането на еврочленството усилва албанския сепаратизъм и вътрешното разделение, както и външната привлекателност на българското гражданство. В тези условия се напомня за българската окупация (филма „Трето полувреме”) и се прави изложба, която спестява връзката на средновековни книги и ръкописи с българската култура. Да се реагира с „червени линии” означава, че провокациите са били успешни. Вярната стратегическа насока е друга, не негативна, а конструктивна: да се развият добросъседските отношения, особено чрез транспортните връзки, културен и медиен обмен. Контрапродуктивно е да се създава образ на България като „втора Гърция”. Бариера за приемането на Македония в ЕК ще бъде и бариера за нормализацията на отношенията между двете страни. Потърпевши ще бъдат най-вече македонските граждани с българско съзнание.
Новият политическия сезон. Изминалото лято беше тежко за управлението. В него се преплетоха ръст на цените на комуналните услуги (който тепърва ще бъде по-силно почувстван от населението), европейски доклад (който нямаше как да бъде представен като положителен), атентат (който постави под съмнение всички аспекти на сигурността), инфлация и ръст на безработицата (които са безпрецедентни за летни месеци от над десет години), протести (от зелени до съдийски). Старият политически сезон преля в новия почти без затишие. Не спряха скандалите, не намаля и активността на политическите фигури. В навечерието на зимата съвсем логично е да се очаква двоен натиск над кабинета – и на бизнеса, и на населението.
Има всички предпоставки популярността на управлението да спада. Въпреки това социологическите сондажи говорят по-скоро за стабилизация. На фона на всички предходни правителства ГЕРБ може да се похвали с най-висок рейтинг на третата година от мандата. Създадена е инерция, която може да играе в тяхна полза. Нещо повече, симптомите са на офанзивно, а не на отбранително поведение. Политиката по доходите е нов сюжет, отдавна очакван от хората след тригодишно замразяване на заплати и пенсии. Лансирани са предложения за индексирането им, в здравеопазването се говори за по-ниски цени на лекарствата, усилено се обсъждат по-високи възнаграждения за лекари и военни. „Развързването на кесията” е традиционна практика преди избори. Въпросът е, че когато тя не се усеща пряко от обществото, обикновено води до контраефект. А дори предвидените увеличения да се състоят, те ще бъдат „изядени” изцяло от инфлацията. Предишните два „големи разказа” на правителството – за възмездието и за инфраструктурата, обитаваха в голяма степен медийната реалност. Ръстът на доходите се измерва с осезаеми лични, а не медийни критерии. Новият принцип на премиера Борисов – „когато са нужни пари, ние вадим” – е рискован и може да се натъкне на нарастващи искания и недоволство на социални и професионални групи.
Управлението на ГЕРБ съдържа парадокс. Постоянно произвежда събития, насища с динамика публичното пространство, но запазва популярност само при плавни, умерени промени. Срив в доверието се получава при шокови, изненадващи новини – скандалите с флашките и протестите за бензина. Там, където се удържат лошите новини, където се сподавя недоволството, където премиерът успее да влезе в диалог с недоволните, рейтингът се стабилизира и обществените щети са по-малко. Ето защо пред ГЕРБ остава обичайната вече задача: доиграване на полувремето, създаване на събития, които предотвратяват шоковете и критичното вглеждане в социално-икономическото положение. С инфраструктурните подобрения властта има безспорен потенциал, а навярно пази нещо „в запас” за самия финал на мандата. Централна грижа за ГЕРБ ще бъде да не допусне зимните настроения да ескалират в антиправителствени убеждения, да не се стигне до политически адресат на социалното недоволство.
По пътя към тази цел ГЕРБ има минус и плюс. Минусът е в това, че вътрешният политически баланс в страната също бавно се променя. Както по правило става преди избори, започва да укрепва електоралната база на опозицията и да се формира убеждението, че алтернатива има. Расте вербалната агресия. Появяват се медии, в които острата критика на ГЕРБ е изведена до крайност. Все по-ясно звучат послания, прехвърлящи върху сегашното мнозинство вината за неуспехите от последните години. Важен плюс за ГЕРБ е разнородният и вътрешно нехомогенен състав на опозицията. Референдумът за АЕЦ „Белене” дава шансове на левицата за електорална офанзива, но постепенно се превръща и във фактор, който пречи на БСП да формира общ фронт (включително с „България на гражданите”) срещу ГЕРБ. Навсякъде в опозиционните сили наблюдаваме противостоящи лагери, поставящи под съмнение единството им по пътя към изборите: такива видимо има и при червени, и при сини, и при националисти. Пред партиите извън управлението има поне две опасности: да се маргинализират във вътрешните си противоречия или да се доведат до положение на „патерици” на ГЕРБ за един бъдещ мандат, без да отчитаме и вече очерталата се възможност от разпиляване на анти-ГЕРБ вота към различни малки радикални формации – което обективно носи предимства за управляващата партия.
„Хеттрик” на Станишев. БСП, поне на пръв поглед, се намира във възходяща форма. За няколко месеца председателят Сергей Станишев успя да реализира „хеттрик”: да победи на най-непредсказуемия конгрес съперника си Георги Първанов, да събере над 770 хиляди подписа за референдума за АЕЦ „Белене” и да спечели лидерския пост в ПЕС. Това е безспорно постижение, което го прави (засега) най-успешният български политик през 2012. Европейските успехи на Станишев придават провинциален привкус на лидерските амбиции на Първанов. На свой ред Борисов трябва повече да се замисли, когато лидер с европейска тежест заявява: „Европа свали доверието си от ГЕРБ”.
Каузата „Белене” става централна за БСП в новия политически сезон. Има реална възможност да активизира различни мотиви: социални (по-ниски цени на тока), русофилски (симпатиите на значителна част от българското общество, и особено на левите симпатизанти към Русия) и национални (въпроса за най-големия инфраструктурен обект в България, надхвърлящ по мащаб магистралите на ГЕРБ). Опасностите обаче не са за пренебрегване. Медийната политика на БСП на този етап не съумява да наложи казуса като първостепенен за обществото, рискува да „затвори” посланията на партията в този казус, да я откъсне от „осевите” линии на политическия процес и да ограничи способността й да привлича периферия. Следват все по-упорито налаганите от пропагандата на ГЕРБ аргументи: референдумът ще бъде излишен харч, на него няма да излязат достатъчно хора и той ще бъде провален, инвеститори няма и дори референдумът да бъде успешен, няма кой да строи централата. В такъв контекст като че ли БСП сама дава поводи на другите политически сили да търсят разбирателство помежду си и с ГЕРБ на анти-АЕЦ основа. Това важи в особена степен за партиите, афиширащи се като десни. Друг проблем на БСП се оказват традиционните вътрешни конфликти. Т.нар. СПИН-скандал около изявлението на медийния секретар Антон Кутев не утихна бързо след категоричната намеса на председателя Станишев, а продължава да тлее и да възпроизвежда разделенията отпреди конгреса както на ниво водещи червени политици, така и сред местни партийни структури. Поредицата интервюта на бившия президент Първанов все още са в границите на здравословна критика, макар че изкуствено завишените изисквания издават амбициите за ново „активно влизане в политиката”. В партията съществуват разногласия и вероятно консолидацията през предизборния сезон ще ангажира значителна част от силите и вниманието на ръководството.
ДПС – радикална опозиция?. С декларацията си при откриване на парламентарната сесия движението зае крайна опозиционна линия, нехарактерна за досегашните му изяви. Призивът за незабавно разпускане на парламента и предсрочни избори играе ролята и на предупреждение към ГЕРБ. Сложните отношения между управляващите и ДПС се намират в нова фаза. Доскоро ГЕРБ се опитваше да подкопае националната електорална база на ДПС чрез усилена кампания в смесените райони и дискретна подкрепа за действията на Касим Дал. Днес на карта са поставени и позициите на ДПС в чужбина със създаването на офиси на ГЕРБ в Турция и преориентацията на изселническата организация „Бултюрк” към поддръжка на ГЕРБ. Същевременно остава в сила близостта на Дал до ГЕРБ и Борисов, затвърдена в предишните съвместни посещения в Турция. Рано е да се правят изводи за етапа на отношенията между ДПС и Анкара, но едва ли можем да говорим за радикална външнополитическа изолация на движението. Отлъчен от Анкара е лидерът Доган. Натискът от Анадола не е за да се постави под въпрос съществуването на ДПС, а за да се промени неговото лидерство. В противен случай партия ГЕРБ навярно би засилила огъня срещу движението и би положила повече усилия за изместването му от други формации. Днешните действия повече добиват вид на умножаващ се натиск над ДПС, отколкото на обявена война. В тези обстоятелства движението предприема акции, които го радикализират в две насоки – политическа (искане за предсрочни избори) и етническа (искане за задължително изучаване на майчин език). Етническата инициатива има двойна функция: консолидиране на електората и послание към Анкара.
„СДС на две скорости”?. Вече почти открито се вижда процес, който може да бъде назован по този начин. ПГ е еманципирана от партийното ръководство и заема позиции и становища, които нямат допирна точка с „генералната линия”. Предишният лидер Мартин Димитров присъства в медиите многократно повече от настоящия Емил Кабаиванов. В свое интервю последният призова всички, които „искат да жертват СДС”, да си ходят. Прави впечатление също така, че изявите на сините депутати вече не се отразяват на интернет-страницата на партията. Влошените отношения са налице и това определено тласка привържениците на стария лидерски екип към още по-тесен съюз с ДСБ и Иван Костов. Разграничителна линия остава отношението към управляващите. Ако „политическото” ръководство настоява на общата дясна принадлежност с ГЕРБ и оценява всички политически ходове според това помагат ли на БСП или не, то „медийното” ръководство утвърждава ролята си на коректив на ГЕРБ, атакува системно в медиите курса на фиксиране на цените и нарича промените в кабинета „неизбежни”. От своя страна Костов не си позволява инициативи, които не са координирани с парламентаристите на СДС, за да не навреди на процеса на „всестранно сближаване”. Постепенно се оформят две дилеми: (1) ще бъде ли в състояние Кабаиванов да удържи някакъв син електорат само чрез „марката СДС”, ако се стигне до по-нататъшно напускане на знакови фигури и партията остане без обществено популярни лица; (2) ще имат ли политическа перспектива тези знакови фигури извън СДС, освен като присъдружни към Костов. Не бива да се забравя обаче, че международната принадлежност на „старите десни” тепърва им разкрива нови шансове – в бъдещите отношения с ГЕРБ в ЕНП при растящата изолация на сегашните управляващи и при кандидатурата за членство на формацията на Меглена Кунева.
Нов Патриотичен блок? Една от новините на новия сезон е формирането на Патриотичен блок около ВМРО и „Атака”. Низходящият тренд на „Атака” през последните години и застоят в подкрепата за ВМРО обясняват решението им да прибягнат до общ политически проект, вече тестван в съвместни протести и декларации. От страна на Волен Сидеров това е фактическо признание, че партията не вярва в способността си да влезе самостоятелно в следващия парламент. След като не могат да направят от партията и лидера работеща обществена кауза, остава им да направят от каузата трамплин за завръщане на партията и лидера. Рисковете пред това сътрудничество също са налице. Националният фронт за спасение на България с лидер Валери Симеонов и рупор „Скат” едва ли би приел да се присъедини, по-скоро обратното – ще бъде изправен пред потребността от още по-решителна конкуренция и сблъсък, ще разшири фронта, на който воюва в името на спасение и от изневерили на националистическата кауза. От друга страна, лидерският проблем не може да остане на заден план. Политическа коалиция в едно електорално поле не може равнопоставено да се води от двама амбициозни и личностно различни лидери, единият неизбежно ще остава в сянката на другия. А нито Сидеров, нито Каракачанов биха приели поддържаща роля в бъдещи съвместни начинания.
Заключение
Най-непосредствени опасения извикват в момента подводните камъни пред българската външна политика. Там правителството се нуждае от изключителна премереност и внимание към всеки детайл, не само защото перспективата на международна изолация на страната е реална, но и защото може да ни отклони за дълго време от положителните опции, които имаме в европейския интеграционен процес.
В пътя си към изборите ГЕРБ разчита не на количествено, а на качествено повторение на резултата от 2009 г. – да бъде първа партия, дори да не е с убедителна преднина. Това би й дало и моралното, и политическото право да определя следващата властова конфигурация в страната. И в името на тази цел появата на много нови политически субекти е ключов фактор. Важно е да се отбележи, че сред новите формации парламентарната опозиция няма приятели. Те са доста повече склонни на сътрудничество с ГЕРБ. В този смисъл броят партии в 42-ото НС е много вероятно да реши формулата на следващото управление. И в интерес на ГЕРБ е те да бъдат все по-активно популяризирани в медиите и да се превръщат в център на политическия дебат. Изключението е Меглена Кунева, която става реална дясна алтернатива. За правителството остава да се концентрира върху това да няма сериозни и неприятни изненади в масовото съзнание, които биха могли да преобърнат рязко обществените нагласи. В най-добрия за ГЕРБ случай успешните нови партии ще им бъдат партньори във властта, в най-лошия – дори неуспешни, ще фрагментират протестния вот и няма да позволят на опозицията да постигне оптимално висок резултат. Проблемът за „малките” през следващите месеци ще е по-важен и „голям”, отколкото досега.
Срив на управляващите може да се получи вероятно само от комбинирането на външнополитически провал (например ако, казано на новия дипломатически език, някой реши „да напляска” някого от нашите държавни ръководители) с вътрешните последици от влошаването на жизнения стандарт.
