Анализ на политическия юни

Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през месец юни беше публикуван на три части във вестник „Труд“ – на 04.07.2012 г., на 05.07.2012 г. и на 06.07.2012 г. Тук поместваме цялостния му вариант.

 

Основни събития

  • На среща на върха на ЕС лидерите на държавите от еврозоната договориха Пакт за растеж и заетост (120 млрд. евро) и се споразумяха да се създаде „спешно, до края на 2012” надзорен орган за банките, след което Европейският механизъм за стабилност (влиза в сила от 1 юли т.г.) ще може директно да ги рекапитализира.
  • Испания стана четвъртата, а Кипър – петата държава от еврозоната, които поискаха финансова помощ. Парламентарни избори във Франция, спечелени от социалистите, и в Гърция, спечелени от консерваторите. В Гърция се формира коалиционно правителство в подкрепа на оздравителния план на ЕС.
  • Черна гора започва преговори за включване в Европейския съюз.
  • Българското правителство внесе в Народното събрание законопроект за еврооблигационен заем на стойност 950 млн. евро.
  • Финансовият министър Симеон Дянков обяви, че България е покрила всички критерии за членство в еврозоната. ЕЦБ го опроверга.
  • От Брюксел оспориха текстове в новия Закон за съдебната власт, най-вече свързаните с кариерното израстване. Мнозинството настоя за пряк избор на членове на ВСС. По искане на премиера бе наложено президентско вето върху закона, прието от парламента (8 гласа „за”, 6 – „против” и 90 – „въздържали се”?!). Двата оспорени текста бяха прегласувани.
  • Неколкодневни протести срещу Закона за горите изведоха хиляди млади хора в София. Президентът Плевнелиев наложи вето върху закона, прието от парламента по същия начин (84 „въздържали се”). Предстои преразглеждане на спорните текстове. Подготвят се нови протести.
  • Избрано бе ново Изпълнително бюро на БСП. В него не влизат привърженици на бившия президент Георги Първанов.
  • Борис Марков бе избран за временен председател на СДС. Заместник-председателят Найден Зеленогорски подаде оставка и по-късно се присъедини към движението на Меглена Кунева. Предстои пряк избор на постоянен лидер.
  • ДПС поиска поправки в Изборния кодекс, с които се разрешава агитация на турски език. Последваха остри реакции от другите политически сили.
  • Партията „Движение България на гражданите”, инициирана от Меглена Кунева, официално се учредява на 1 юли.
  • Конгрес на НДСВ затвърди центристката ориентация на партията. Христина Христова е преизбрана за председател.
  • Девето Национално събрание на ДСБ прие курс към самостоятелно явяване на парламентарните избори, като ще разчита на „възрожденския порив за национална държава”.
  • Оправдателна присъда за Мария Мургина, оправдателна присъда за Валентин Димитров („Вальо Топлото”), условна присъда за Калина Илиева.
  • Директорът на ЦРУ Дейвид Петреъс посети София.
  • Премиерът Борисов обяви за неприемливо компромисното име „Северна Македония” и направи остро изявление срещу „антибългарската” линия в македонските медии и научни центрове.
  • България е с най-голям дял на сивата икономика в ЕС (над 32%), а 56% от българите живеят в материални лишения, с което сме на първо място в Съюза, сочат два новопубликувани доклада на ЕК.
  • Обявено е поскъпване (от 1 юли т.г.): на електричеството (с 13%), на газа (с близо 5%), на парното (в някои градове; в София с близо 3%), на водата (в София с 5%).

 

 

Значение

  • Кризата в еврозоната се задълбочава. Усилията да се намери изход очертаха ясно алтернативите: европейски политически съюз (маркиран понякога като „Европейски съединени щати”) или „Европа на нациите”. Решението за европейски банков надзор в страните от еврозоната е важна крачка към банков съюз.
  • Приемането на Пакт за растеж и заетост е успех на европейската левица, който ще влезе в актива на ПЕС, а следователно – и на и.д. председател Сергей Станишев.
  • Управляващата партия трасира пътя към по-нататъшна концентрация на власт при предстоящите избори за Висш съдебен съвет и за Главен прокурор. Непохватни законодателни маневри доведоха до президентското вето.
  • Институционният баланс се нарушава демонстративно. Премиерът поръча публично на президента да наложи вето, дори определи датата. Последва не възражение по формата на взаимодействие, а (послушно) изпълнение. След това по друг повод премиерът натовари министър да отиде в парламента и да разясни на депутатите как да гласуват. Не последва осезаема обществена реакция. Обществеността свиква с едноличния, авторитарен стил на управление.
  • Правителството е поставено под силен натиск заради предстоящия доклад на ЕК. Присъдите по знакови дела не допринасят за имиджа на съдебната система и политическата воля за борба с престъпността и корупцията. Трудно е да се очаква, че европейският мониторинг ще бъде прекратен.
  • БСП излъчи най-консолидираното Изпълнително бюро от началото на промените насам. Това улеснява вземането на решения, но намалява политическата гъвкавост. Личната отговорност на лидера Сергей Станишев нараства.
  • Увеличеното влияние на БСП намери (неочаквано) признание от страна на Иван Костов, който допусна като реална възможност социалистите да се върнат на власт. Подобна заплаха просто не отчита ефекта на „сбъдващо се пророчество”.
  • „България на гражданите” ясно позиционира себе си в политическото пространство и избира настъпателен стил на медийно присъствие. Включването между учредителите на знакови фигури като Найден Зеленогорски (бивш заместник-председател на СДС), Прошко Прошков (бивш заместник-председател на ДСБ) и Даниел Вълчев (бивш министър на НДСВ) придава импулс за въздействие върху широк десен и центристки електорат.
  • ДПС се ориентира към нова фаза на сплотяване на електората чрез провокиране на националистически реакции.
  • Предстоящият избор на председател на СДС ще определи политическата линия на партията чрез дилемата: (евентуално) възстановяване на Синята коалиция или окончателно загърбване на „проблема Костов” и сближение с ГЕРБ.
  • Протестите срещу Закона за горите изваждат наяве младежка социална енергия, с която властта не може да намери общ език.
  • Предстои ново поскъпване на живота, което едва ли ще може да бъде леко прието и убедително обяснено с (мними и действителни) грехове на „Тройната коалиция”.

Проблемните възли

Европейската дилема. Рахой: „Испания иска повече от Европа”. Меркел: „Необходима е повече Европа”.

Драматичното развитие на европейските процеси донесе поредица от новини. Положителни – Пактът за растеж и заетост, споразумението за банков надзор, „бързата помощ” за Испания, изборите в Гърция… Обявеното начало на преговори за членство с Черна гора може да изглежда периферно, но има символно значение – подчертава, че ЕС продължава да бъде привлекателен и да води трайна политика на разширяване към Западните Балкани. И отрицателни – рецесията се задълбочава, данните от статистиката не са утешителни практически за нито една държава-член на ЕС. Разногласията между отделните страни вече не съпътстват, а определят тона на срещите на върха, взаимните претенции ескалират, спорните точки покриват почти целия европейски дневен ред. Решението на Кипър, например, да потърси финансова помощ от Русия и Китай е макар и малък симптом за очертаваща се тенденция решения на проблемите да се търсят извън рамките на ЕС.

На европейската сцена са видими и коментирани поредица от противоречия: между акцентите върху стабилност и върху растеж, между дясно и ляво, между Север и Юг, между Германия и „Латинския алианс”… След избора на Франсоа Оланд и победата на левицата във Франция „растеж и заетост” се асоциира идеологически с „ляво” и геополитически – с „Латински алианс” (макар че в Италия и Испания управлява десницата). Дилемата „стабилност и/или растеж” предизвиква полемика с негативни образи: затъване в свитите разходи и упорство в доказалата неуспеха си линия на неолиберализма или опасност от катастрофа, породена от популистки призиви за повече харчове.

Всъщност реалната дилема е на по-дълбоко равнище и третира самото бъдеще на европейския проект. Това е дилемата повече или по-малко Европа; повече стабилност и управляемост на цената на по-малко суверенитет за държавите или повече суверенитет и постепенно завръщане към Общия пазар на цената на отказ от съвместна политика и обща стабилност. Германският канцлер Ангела Меркел ясно се обяви за европейски политически съюз като нов, по-висок етап на европейската интеграция. Политическото сближаване и прехвърляне на повече компетенции към Брюксел не е самоцелно. Според германската гледна точка без контрол върху банките и дефицитите отговорността ще се размие, кризата ще се превърне в перманентна и ще кара до безкрай едни да плащат вместо други. Такъв контрол няма да бъде постигнат, ако тече сегашната ситуация, в която всеки държавен лидер във всеки момент заплашва с вето и изразява опасения от намеса на Брюксел във вътрешните работи на страната му. А желанието на голяма част от тези лидери държавните дългове да се прехвърлят като дългове на цялата еврозона са нереални без общо политическо тяло именно заради проблема с отговорността. Ако формирането на подобно широкоформатно европейско политическо обединение на този етап е невъзможно, тогава (изречено чрез устата на финансовия министър Волфганг Шойбле) Европа може да продължи „на две скорости”, като ядрото на първата скорост може да стъпи върху еврозоната в сегашния или редуциран вид.

На това по-дълбоко равнище френската позиция не е противоположна на германската. Текущите разногласия между Франция и Германия не са поставили под съмнение стратегическата ос „Берлин – Париж”, върху която се завъртя целият проект на евроинтеграцията. Новото френско управление дойде на власт в остро съперничество с Националния фронт на Марин Льо Пен, чийто предизборен лозунг беше: „Да се върнем към Европа на нациите”. Що се отнася до Германия, характерно е, че канцлерът Меркел получи подкрепата на социалдемократите и на зелените, така че Бундестагът с мнозинство от две трети прие Европейския механизъм за стабилност.

Най-големият дефицит за вземането на решения дори не са парите, а времето. В рамките на броени месеци европейският път трябва ясно да се очертае. Досега ЕС беше като политически балон (сравнение на Сорос), който се издига при благоприятна конюнктура, но на такава не може да се разчита вечно. Настоящият модел не може да устои нито икономически (заради постоянно възникващите нови рецесии), нито политически (заради противоречията, които генерира несъответствието на икономическо обвързване и политическа интеграция), а бюджетната рамка 2014-2020 ще налага дългосрочни ангажименти, без да е напълно ясно кой ще ги поема, изпълнява и на каква цена.

 

Българската ситуация

На сложните европейски проблеми, разразили се ярко на срещата на върха в Брюксел, българският премиер Борисов отговаря с домашен прочит: „На срещата всички даваха България за пример”. В импровизирано интервю пролича неговата неподготвеност: показа, че не е запознат с доклада на Рампой (който е основа на обсъждането), постави Финландия между страните извън еврозоната, обяви, че ще подкрепя „винаги германската позиция”, но същевременно отхвърли по-голямата политическа и икономическа интеграция, за която се застъпва именно Германия.

Импровизираните интервюта „за вътрешно ползване” бяха – и все още са, една от силните страни на българския премиер, въпреки честата смяна на позиции и логически противоречия. Не може да се каже същото за неговите (редки) изяви по международни въпроси. „Гафът” по повод на войната в Либия не е забравен в Париж и Лондон. През последния месец Борисов на два пъти се изказа по македонски теми в достатъчно сложна обстановка в нашата толкова близка съседка. Пътят, по който върви днешното македонското ръководство, не отговаря на рационалния стремеж да се изгради гражданска нация-държава, която ще стане пълноправен член на ЕС. Българската външна политика следва да бъде изключително добре премерена. Вместо това българският премиер се ангажира с позиция по повод на името на Македония, която може да се окачестви като: „(Български) слон в (македонски) стъкларски магазин”. Няма логика в подозрението, че по-широкото име „Република Македония” не съдържа териториални претенции, а по-тясното – „Северна Македония”, съдържа. Българската позиция по въпроса за името може да бъде продуктивна, ако се ограничи до два основни пункта: първо, ние признаваме страната с нейното конституционно име (президентът Плевнелиев пропусна да отбележи това на сесията на НАТО, само Турция отбеляза своята позиция по този въпрос); второ, промяната на името е предмет на договаряне между Гърция и Македония – България не се намесва по този въпрос.

След поредния неуспех с декларациите за еврозоната и след като за Шенген все по-слабо се говори, най-важен етап пред ГЕРБ, който трябва да бъде преминат, е докладът на ЕК. Сигналите от Брюксел не са положителни. Новата поредица от оправдания и леки присъди по знакови дела не изглеждат убедителни, особено на фона на сравняваната с България Румъния, която осъди ефективно – и ефектно! – бивш свой премиер; почти пред прага на затвора той усили ефекта с опит за самоубийство. Предстои да се види доколко новите операции и арести на МВР могат да компенсират това „изоставане”. България направи и друга грешка в навечерието на доклада, като почти открито се противопостави на препоръките и съветите от Брюксел по отношение на Закона за съдебната власт.

В действията на мнозинството на пръв поглед личеше голяма непоследователност. В рамките на броени дни беше отстоявано и оспорено правото на сегашния ВСС да избере главен прокурор, бяха лансирани противоположни принципи за кариерно израстване и мотивация на магистратите, бяха издигнати несъвместими идеи за изборност, беше формулирана и обществено пропагандирана една политическа позиция и наред с това – призован президентът да се произнесе против нея и да й наложи вето; самото вето бе прието след абсурдни дебати, като се приемат по същество мотивите на президента, и с декларацията, че законът в близък до сегашния вид ще бъде приет през есента. Зад тези видимо хаотични комбинации обаче изпъква една доминираща линия, характерна за управлението на ГЕРБ: продължаващите усилия за концентрация на власт, особено в сфера, традиционно атакувана от мнозинството и опонираща на натиска му, каквато е съдебната. След тригодишните тежки конфликти на МВР със съда и усилията за обществената дискредитация на съдебната система по формулата „ние (добрите) ги хващаме, те (лошите) ги пускат”, днес логиката на всичките действия по закона всъщност се свежда до очакваното „да изберем наш ВСС и наш главен прокурор”. Другото са тактически варианти, които трябва да обслужват две допълнителни цели: да се направи крайното решение достатъчно приемливо за хората и системата и да се удовлетворят претенциите на Брюксел.

 

„Блокирай Орлов мост” – българска реплика на „Окупирай Уолстрийт”?

Отношението на мнозинството към протестите срещу Закона за горите също преследва двойствена легитимация, макар и с други участници – едновременно да задоволи исканията на едрия бизнес и да не настройва срещу себе си гражданите. Тези протести влязоха в центъра на вниманието на премиера и правителството, защото бяха неочаквани и като събитие, и като характер. Това не са протести, с които премиерът е свикнал – браншови, секторни, свързани със засегнати материални интереси и имащи ясен организационен изразител, с когото може да се постигне повече или по-малко успешно договаряне. Това е ново явление, намиращо различни проявления, засега предимно, но не само екологични, като ГМО, АКТА, шистовия газ, Закона за горите. Общото е възрастта (в огромната си част млади хора), социалното положение (далеч не хора под чертата на бедността), географската локализация (София и най-големите градове на страната), образователният статус (висок), начинът на мобилизация (хоризонтален, през социалните мрежи), партийно безразличие. Фокус на протестите са конкретни проблеми, опиращи до срастването на властта с едрия капитал, но не и до капитализма изобщо. „Блокирай Орлов мост” не е българска реплика на „Окупирай Уолстрийт”. Недоволството не е срещу богатите хора, а срещу непочтено забогателите. Въпреки факта, че движението е все още слабо и малобройно, изпъква значението на социалните мрежи като информационен и мобилизационен канал, алтернативен на силно предпочитаната от премиера Борисов връзка „(традиционни) медии – общество”. Проличава до каква степен той не е подготвен за това явление. Борисов изгуби комуникационната битка с протестиращите, не успя да каже онова, което те искаха да чуят, не намери диалог. Бяха избрани два подхода за справяне със ситуацията – лепене на етикети (хората бяха еднозначно и последователно определяни като еколози, за да се постигне впечатлението за съсловен протест, за противопоставяне на една професионална общност на друга) и организиране на контрапротести (даващи възможност Борисов да се открои като балансьор между спорещи групи, а не като застъпник на една позиция срещу друга в обществен конфликт). Видя се, че премиерът и протестиращите не говорят на един и същи език, и това се случва за втори път. През последното десетилетие имаше два случая на масово излизане на млади хора на улицата по съвсем различни поводи – Катуница (септември 2011) и Орлов мост (юни 2012). И двата пъти властта не можа да реагира адекватно, не успя да намери подход, остана в несвойствената си роля да разчита пасивно на постепенно намаляване на напрежението.

 

Електоралната траектория

Социалната енергия все още не получава ясни партийни изразители, но процесът по преподреждане на политическите сили на предизборни позиции продължава. Доминацията на коалиционното говорене и убеждението, че следващият парламент няма да излъчи еднопартийно мнозинство, усилват идеята, че на прага на изборния процес малките партии стават големи. Юни внася все по-осезаемо разделение в представата за „малка партия”. Очертават се два типа. Първият е малките политически сили, които съзнават ограничения си електорален потенциал и добре разбират, че не могат да се надяват на голяма самостоятелна роля в политическия живот, а напротив, могат да бъдат тухли в по-големи политически строежи. Това са партии като ВМРО-НИЕ, например, които открито търсят партньорства и се стремят да заявяват общи позиции било с ГОРД на Слави Бинев, било с ЛИДЕР по различни казуси. Вторият тип е на „бившите големи” партии, като „Атака” или СДС, които не могат да се примирят със скромното си присъствие в обществените нагласи и продължават да се държат като „големи”, от които зависи бъдещето на страната, и които разглеждат вътрешните си битки и разделения като централен национален проблем. Интригите и роенето при тях, гръмките фрази и големите проекти са убедителни примери в тази посока, наред с непропорционално голямото медийно внимание, което им се отделя и което им създава усещането за свръхзначимост.

В по-особена позиция е Меглена Кунева, която се стреми да изгражда поведение на „бъдеща голяма” партия с всички шансове и рискове, произтичащи от това. През месеца тя все по-ясно се определи в координатната система на българската политика, като взе ясно отношение по дилемите ляво-дясно, ново-старо, България-Европа и демокрация-авторитаризъм и се обяви за необходимостта от нова, демократична, дясна, проевропейска партия. Акцентът попада върху теми, които съответстват на нейния образ и които имат обществен резонанс: гражданите срещу безхаберието на властта, европейското начало срещу балканските политически нрави и правото на свободен избор срещу манипулираната процедура. Посланията на Кунева видимо не следват вече традиционното за България търсене на ярки личности и простички решения. Опасностите за нея произтичат от възможността да се „разтвори” в политическата среда, да бъде припозната от избирателя като „една от другите” и да затъне в безперспективната от всяка гледна точка „война за синьото наследство”. Политическите й конкуренти вероятно ще я тласкат в тази посока.

 

БСП. Съставът на новото Изпълнително бюро говори в полза на все по-ясна и категорична отговорност на лидера Станишев. Това са хората, призвани да реализират на практика амбициозната заявка за първа политическа сила от страна на левицата. И ако липсата на отчетливи фракционни разделения в Бюрото е положителен фактор, който може да допринесе за по-голямо единство и последователност, то е и нож с две остриета, защото намалява гъвкавостта и усложнява промените в политическия курс, ако такива се окажат необходими през изборната година. За Станишев сега централно лично предизвикателство е преизбирането му начело на ПЕС, от което зависи и авторитетът му, и възможността за по-масиран европейски натиск над ГЕРБ. За партията в предизвикателство се превръща подписката за референдум за АЕЦ „Белене”, която на този етап показва относително скромни резултати. Подписката не е изолиран ход, тя е и своеобразно преброяване за БСП и левите симпатизанти, тест, по който ще може да се съди за партийния потенциал. През последните три години БСП доказа, че умее да реагира на ситуацията, да отговаря на практически всяко действие на ГЕРБ, често пъти със собствени контрапредложения. Въпросът сега е дали е в състояние да налага собствени обществени и политически сюжети, да произвежда акции, а не просто реакции, да печели битки за общественото мнение по правила и теми, издигнати от самата нея и обяснени като важни за страната. Предимство на партията е, че европейските ветрове ще надуват платната й, но оттук не следват никакви гаранции за избягване на подводни рифове.

 

ДПС. Партията твърдо се ориентира по посока на кампания, изтъкваща заплахите за етническия мир и търсеща нови гаранции за правата и свободите на българските турци. Зад нейните действия не е трудно да се види пореден опит за активиране на „закона за скачените съдове”, при който националистическите настроения се отразяват в сплотяване на нейния електорат. След изявленията за нов Възродителен процес и акциите срещу преименуване на обекти с турски имена идва предложението за предизборна агитация на турски език, което логично предизвика негативни реакции в цялото политическо пространство. ДПС очевидно не разчита на сътрудничество и диалог с другите партии (включително и с БСП, при която охладняването на Станишев към Доган е все по-осезаемо и дори медийно потвърдено), а на съперничество с ГЕРБ за турската подкрепа. При дистанцираните отношения между ДПС и Анкара, особено в контекста на сближаването между Борисов и Ердоган, Ахмед Доган може да предложи две неща: лоялния си електорат, който все така не е за подценяване, и тезата, че независимо от разбирателството между България и Турция, в България трябва да се работи много по-усилено за по-доброто положение на етническите турци, които са традиционен обект на политиката на турското външно министерство. Не е важна единствено линията Русе-Свиленград, а и какво става около нея, около Русе и около Свиленград, изобщо в смесените райони на „хинтерланда”.

 

СДС и ДСБ. Както и да се развият събитията в „старата десница”, Синята коалиция вече се оказва дискредитиран вариант. Твърде много е изговорено срещу нея, а допирните точки между СДС и ДСБ са все по-малко. Иван Костов пое ясна и отчетлива опозиционна линия, стигаща дори до признанието, че първоначалният кредит на доверие към ГЕРБ не е бил оправдан. С активните си включвания по редица ключови теми (електронното гласуване, съдебната реформа, Законът за горите, управлението на София) и с програмните документи от последното си Национално събрание ДСБ иска да внуши, че вътрешните проблеми вече са назад и партията вече ще прави само политика, при това не просто своя политика, а политиката на несъществуващата Синя коалиция. Ако ДСБ се обявява за приемник на Синята коалиция, то СДС иска да бъде приемник на автентичното дясно. СДС сякаш окончателно загуби единен глас и присъствие в българската политика, сдоби се с много говорители, поставя акценти ту върху самостоятелността си, ту върху коалиционните намерения, ту върху битката с ГЕРБ, ту върху тази с БСП или Кунева. С напускането на заместник-председателския пост от Найден Зеленогорски и преминаването му към Кунева става ясно, че отливът на знакови фигури не е приключил и че СДС тепърва ще има проблеми в един от важните си градове, какъвто е Плевен. Ако разпадът на Синята коалиция беше обясняван с две интерпретации – освобождаване от тежестта на Костов или път към обезличаване, става ясно, че втората е доста по-реалистична. Временният председател Борис Марков трудно би могъл да стане носител на някаква ясна линия, особено такава, която се разминава с ГЕРБ. А изборът на нов лидер ще постави нови въпроси вместо нови отговори. СДС успя да разреши временно проблема с неплатения членски внос на част от своите организации, но рисковете да се стигне до съдебни битки след избора не са за подценяване. Централната опасност за самия СДС е трайно да се настани внушението, че с вътрешни сили „възраждане” е невъзможно и трябва да се търсят външни опорни точки. В интерес на истината ДСБ изглежда в значително по-добро състояние: трайно експертно присъствие, ясна политическа линия, организационна консолидация. Но съмненията, че всичко това е достатъчно, за да се прескочи електоралната бариера, остават.

 

„Атака”. Партията засилва антитурската линия в политическото си поведение: системни обвинения срещу ГЕРБ, че провежда протурска политика, яростно оспорване на предложението на ДПС за агитация на турски език, нови възражения и дори митинг срещу молитвите на имама в столичната джамия, искане на оставката на министър Вежди Рашидов заради изказване на турски език. Общественият ефект е скромен, включително и заради факта, че на „протурската” линия на кабинета „Атака” не представя никаква собствена разпознаваема алтернатива. Получава се нещо като плаващи пясъци: колкото повече действия, толкова повече затъване.

 

 

Заключение

Пред завършване е преподреждането на партиите за изборната надпревара. Все още ходовете, насочени навътре, доминират над ходовете, насочени към обществото. Показателно е, че в случая със Закона за съдебната власт опозиция на ГЕРБ не идваше от България, а от Брюксел, а в случая със Закона за горите опозицията беше извън партийната система.

Ключов въпрос стават условията за възможност за втори мандат на ГЕРБ. Очертават се няколко потенциални линии за реализирането му. Служебна победа – ако се търсят на всяка цена промени в изборното законодателство, които облагодетелстват победителя, дори до степен на заимстване на гръцки опит. Силова победа – ако се използват ресурсите на МВР, въпреки изявлението на вътрешния министър Цветанов, че няма да оглави предизборния щаб на партията, вероятно направени с оглед на предстоящия европейски доклад. Пропагандна победа – с масирано медийно въздействие и нови „календари на успехите”, които вече се пишат под знака на предстоящите откривания на обекти. Факт остава, че ГЕРБ защитава на практика статукво, от което хората в голямата си част са недоволни, но за което не виждат вина в управляващите. Дали опозицията ще съумее да обвърже настоящото положение на страната с настоящата власт в очите на общественото мнение, остава открито питане. Ценовият шок може да допринесе съществено с олекването на джобовете на избирателите да се увеличи политическата тежест на опозицията – и лява, и дясна.

 


Не пропускайте

От Мрежата