БСП. Партията има проблем не само и не толкова с президентския вот, колкото с местните избори. Евентуална победа на Ивайло Калфин безспорно би утвърдила политическата линия на “Позитано” и би позволила да се правят аналогии с избора на Георги Първанов през 2001 г. Загуба на втори тур без огромна разлика също не би навредила на ръководството, защото никой не очаква категорична победа, за да отправи легитимни претенции по-късно. Единственият риск е Калфин да не се класира за втори тур.
Ситуацията на местно равнище вдъхва повече тревожност. Чрез Изборния кодекс се вдигна рязко прагът за минимум избиратели в населени места, които самостоятелно ще избират кмет, а това пряко ще се отрази върху резултатите на левицата, която е традиционно силна в селата. Емблематични за БСП кметове с висока обществена подкрепа се отказаха от участие (Костадин Паскалев в Благоевград) или преминаха към други политически сили (Кирил Йорданов във Варна). Поредно стесняване на присъствието в местната власт би подкопало позициите на централното ръководство и би дало тласък на нови вътрешнопартийни противоречия.
Заявката на президента Първанов за връщане в БСП след края на мандата му на свой ред изостря напрежението на “Позитано”. Оттам явно разглеждат обиколката на президента из страната за представяне на отчета му като своего рода предизборен тур за овладяване на властта в самата БСП. Интересът на местните структури на партията към посещенията на Първанов засилва това впечатление. Засега лидерът Станишев няма основания да се притеснява за мястото си. Много слабо вероятно е Първанов да го поиска непосредствено след януари 2012 г. Посланията на президента подсказват, че негово намерение е да предложи нови идеи и нови дискусии в рамките на партията.
В традициите на БСП това най-вероятно означава ново идейно течение, което да черпи авторитет от несигурното лидерство на Станишев и в един момент да овладее партията “отвътре”. Обичайният за БСП страх от изолация би работел в полза на такава теза, защото Първанов открито се произнася за отваряне към нови партньорства – нещо, което настоящото ръководство след две години в опозиция все още не успява да постигне.
ДПС. Местните и президентските избори представляват два различни залога за партията. В първия случай става дума за препотвърждаване на лидерството и електоралната хегемония на Ахмед Доган в смесените райони срещу отправеното от Касим Дал и Корман Исмаилов предизвикателство, във втория – за партньорствата и политическото бъдеще на ДПС оттук нататък. Участието на кандидати на “отцепниците” в почти всички общини с регистрацията на ЕНП показва амбицията за пробив, на която ДПС ще противопостави целия си организационен и политически ресурс.
В президентския вот прозира традиционната за партията тактика: изчакване с оглед на “вдигане на цената” и ориентация към перспективен кандидат било още на първи, било на втори тур. Все още не е ясно дали Доган ще излъчи собствена номинация и ще се опита да въздейства върху окончателния изборен резултат между двата тура. Насоките, в които той може да предложи подкрепата си, са няколко.
Подкрепа за Плевнелиев може да се изключи. Сигналите от ДПС и цялата им политическа реторика (“Предсрочни избори!”) в последните месеци не дават основание за подобна хипотеза. Подкрепа за синия кандидат е малко вероятна, въпреки че Румен Христов се коментираше като “човек на Христо Бисеров” при първия избор отдолу на председател на СДС. ДПС има свои интереси и влияние в процесите сред старата десница, но днешното й състояние ограничава твърде много възможните ползи, които би извлякло движението от подобен съюз.
Доган не би имал нищо против една кандидатура на Симеон Сакскобургготски, за каквато неведнъж е ставало дума, но категоричният отказ на бившия премиер да участва на изборите оставя открит единствено варианта “Меглена Кунева”. Спрямо бившата еврокомисарка обаче в ДПС имат резерви.
Подкрепата на ДПС за Калфин би му гарантирала ако не победа, то поне силно представяне на втори тур. Но след тройната коалиция резервираността на БСП към ДПС, независимо от някои общи парламентарни действия, е несъмнена. Така кандидатпрезидентският пъзел се очертава като най-труден за Доган от началото на промените насам.
“Атака” е изправена пред тежка ситуация на отбрана. От една страна, в нейната електорална територия навлизат агресивно конкуренти, включително бивши основатели на партията (Павел Чернев, Валери Симеонов). За първи път в борбата за националистически гласове няма да има гарантирана водеща роля.
От друга – нейните послания трябва да се открояват в условията на притъпена критичност към управлението, с каквато другите националистически формации и кандидати не са ограничени. На Волен Сидеров са нужни начини, чрез които да избегне ролята на “алтернатива” на ВМРО или РЗС и да търси подкрепа като “алтернатива” на статуквото. Настойчивостта, с която обяснява, че е единственият кандидат-президент с визия, не му помага. Засега “Атака” като парламентарно представена партия има важно предимство в медийното присъствие пред конкурентите си в националистическата ниша. Предстои и стартът на собствена партийна телевизия АЛФА с 24-часова програма. Тя трябва да преодолее негативите от разрива със СКАТ.
“Синята коалиция”. Кризата при сините не е продукт само на “скелетите в гардероба”, на неуредените отношения с другите представители на старата десница, на латентния конфликт в СДС по линията за/против Иван Костов. Това са фактори, които несъмнено играят роля, но не и централна.
“Синята коалиция” плаща цената за това, че за две години не предложи нищо ново и перспективно на избирателя, остана в рамките на носталгичната подкрепа. Зае двусмислена позиция към правителството на ГЕРБ, която, независимо как бе обяснявана, създаде усещането за конюнктурност и липса на собствена политическа линия. Ако имаше нова и вдъхновяваща кауза, не би било възможно политици “от запаса” да отправят претенции към сините кандидатури и да се намесват в преговорите. Насочена към миналото, “Синята коалиция” се сблъска с миналото.
Не просто организационна и лидерска криза, а синьо обезличаване се оказа предизборният продукт на тези процеси. В противоречията между СДС, ДСБ и другите стари десни рухнаха част от легендите, с които “Синята коалиция” мотивираше своето политическо присъствие: легендата за принципност и идейна чистота като по-важна от всеки изборен резултат и легендата, че синьото единство се е състояло.
Част от силните кандидат-кметове на сините (Монтана, Плевен) не бяха допуснати да се регистрират, което естествено ги пренасочи към търсене на други партийни регистрации. Популярните фигури на десницата все повече са навеждани към извода, че ако искат политическо бъдеще, трябва да го търсят другаде. А това прекрасно обслужва тезата за десноцентристката безалтернативност на ГЕРБ.
Изолиран вече и в десницата, Костов избра най-прагматичния подход: да остави президентските избори и местния вот в по-голямата част от страната като предварително обречени и да не губи излишни средства.
Единствената писта, по която си заслужава да се хвърлят усилия, са софийските избори. Листата на “Синята коалиция” за общински съветници, в която предимство имат кандидатите на ДСБ, е възможен шанс при липса на абсолютно мнозинство на ГЕРБ в СОС именно Костов да се окаже притежател на “златната акция”.
И още нещо: неочакваното партньорство с РЗС предоставя на Костов и “втора писта”. Водач на листата на РЗС е… “костовистът” Мартин Заимов.
Анализът е публикуван във в. „Труд“ на 14.09.2011г. под същото заглавие.
