Статия на Борис Попиванов и Първан Симеонов посветена на 110-ата годишнина от рождението на големия български социолог Иван Хаджийски.
Едва ли днес има нещо по-банално от това, да се посочва ниското доверие на българските граждани в държавата. То засяга всички сфери на държавностния живот. Проучванията на общественото мнение регулярно ни рисуват картина, в която рейтингите на основните политически институции се стремят към дъното, а подкрепата за дейността на Народното събрание (в парламентарна република!) често се събира в едноцифрени процентни стойности. Масовото и преобладаващо недоверие хвърля сянка и върху Прокуратура, съд, полиция, правителство.
Коментаторите почти не обръщат внимание на тези данни, защото с право забелязват, че няма новина. Наистина, не е от вчера. Години и десетилетия вече наблюдаваме същото. Нашата лична „социология“ ‒ приятелите и познатите, хората, които срещаме на улицата ‒ ни „докладва“ подобни неща. Пред такъв извод ни изправя и едно голямо изследване на вътрешната миграция в рамките на Европейския съюз. Българските емигранти в Германия, Великобритания, Италия, Испания, независимо от мотивите, подтикнали ги да напуснат страната (съвсем не непременно финансови), съобщават без изключение за липса на всякакво доверие в българската държава, произтичащо от опита им с нейните институции или оценката им за тяхното функциониране.
Под критичен прицел попада не просто държавата. Негативните нагласи към собствения народ като „човешки материал“ също са изразявани нееднократно в медийното пространство и в частните разговори. Накрая, разбирането за демокрацията като фасадна, бутафорна, изпразнена от съдържание, едва ли не „фалшива новина“, което ще чуем от много места, допълва общия фон.
Българинът и държавата
Как се формира отношението на българина към държавата? Най-големият български социолог Иван Хаджийски (1907‒1944), 110-годишнината от чието рождение отбелязваме сега, ни дава определени насоки. Според него няма по-добър начин да осмислим своето настояще от този да разберем първо миналото. „Има времена, когато политическият живот не може да се гради освен във връзка с предшестващата го история. Днешното време има такъв характер“ (1). Мястото на историята като източник на социологическо познание у Хаджийски е специално подчертано и от Петър-Емил Митев: „В това беше силата на Хаджийски. За него историята не беше нещо мъртво. Той съумяваше да види онези „вкаменелости“ в съществуващите социални отношения, чрез които подобно на палеонтолог може да освети еволюцията на социалните ценности и структури“ (2).
Хаджийски изтъква, че българската национална традиция по своя исторически характер е демократична. Такава е тя и в началото, в своите първи стъпки, в които можем да проследим обществената и политическата организация на селячеството. „В племето и рода, посочва Хаджийски, липсва всяко поделяне на класи“. Животът на тези групи се характеризира от „липса на всяка власт и принуда освен принудата на съвестта и на общественото мнение, т.е. липса на държава“. Но заедно с това можем да говорим за „въоръжена демокрация, която урежда сама – свободно, народовластнически – вътрешните си работи“ (3). Забележителното е, че наченки на демократичен рефлекс са установени на ранен етап от историята, в отсъствието на държавност, която да ги опредмети формално-институционално.
Устойчивостта на дадения пример обаче е по-съществена, защото не става дума просто за отдавна отминали времена. Същият демократичен подход към решаване на обществените проблеми според Хаджийски ще открием в друг, много по-модерен период на липсваща собствена държавност: българското Възраждане. Неговите първи организационни прояви са занаятчийските организации: „Те сложиха началото на нашата демокрация не само чрез вътрешното си демократическо устройство, но и чрез борбите, които тези организации водеха срещу самодържавието и произвола на чорбаджиите за овладяване на общинското самоуправление, на училищните и църковните настоятелства“ (4). Откъдето следва, че „нашето просвещение (първата масова обществена проява на Възраждането) още в зараждането си беше не съсловно, а народно, демократизувано“ (5). Съпричастността на целия народ към масовите движения формира облика на демократичната традиция и я противопоставя на практиките, свързани със сблъсъка на отделни съсловия. Хаджийски посочва, че обществената и историческата съдба на българския народ в модерни условия се е изградила „върху почвата на равенството“ през много повратни моменти (борба срещу чорбаджии и гръцки фанариоти, дейност на революционните комитети, Априлско въстание, модерна конституционна уредба) и именно тези обстоятелства са позволили обособяване на народа в нация, в самоосъзната политическа общност.
Ето защо двете исторически задачи, социалната и националната, се преплитат и взаимодействат. Просвещенско-възрожденското мислене сред българите схваща държавата не другояче, а като демократична: „Борбата срещу турското самодържавие беше не само борба за национално освобождение, но и борба за социално освобождение. Тази борба беше борба за една демократична държава“ (6).
В „Бит и душевност“ Хаджийски подробно анализира причините за избухването на Априлското въстание от 1876 г. и отива по-далеч от традиционно коментираното недоволство от чуждата държавна власт. Османската власт действително е чужда на българите, според него, но не само етнически, а и социално. Двете обстоятелства трябва да се разглеждат в тяхната взаимовръзка: „инородността на държавната власт, както и феодалният ѝ характер, неща, които държаха настрана от държавното управление и от важни клонове на обществения живот мнозинството от българския народ независимо от предимствата, които бяха запазени за господстващия турски народ във вреда на българския“ (7).
Демократичните традиции се оказват ключови за националното формиране, а и за кристализирането на отношението към държавата: „За пръв път във Възраждането се ликвидира със сепаратизма на българските области, който имаше за стопанска основа натуралното затворено стопанство. За пръв път във Възраждането калоферци, котленци престанаха да разбират под думата „отечество“ само своето собствено село. За пръв път във Възраждането думата „държава“ престана да значи за отделния земеделец само неговото собствено имение. За пръв път границите на България се очертаха в тяхната ширина в съзнанието на народа, счупвайки границите на еснафския дюкян, на малката „държава“ на отделния земледелец или на локалния патриотизъм на отделните селища“ (8).
Вече след смъртта на Хаджийски, Тончо Жечев ще опише по забележително ярък начин този преход в разказа си за Стефан Богориди, висшия османски сановник, изцяло лоялен на султанската власт, който цял живот е считал себе си за „патриот“, предан на „отечеството“ си, защото е подпомагал всячески родния си град Котел, неговото „отечество“, но „държава“ и „България“ са му били чужди понятия. Смъртта на Богориди при Жечев персонифицира прехода към ново държавностно мислене, тя е „достоен епилог на цялата предшестваща фаза на движението и край на последната илюзия, свързана с по-умерените български искания“ (9). Заслуга на Хаджийски е, че много преди Жечев и в много по-широк мащаб от църковните борби е видял разгръщането на тъкмо тези национални тенденции.
В работите си големият български социолог не говори често за държавата. В крайна сметка полето на неговия интерес са „народът“, „обществото“. Но още кратките разсъждения, които приведохме, показват дълбоката взаимовръзка между тези фактори в неговото мислене. Държавата на практика е една от „скритите“ концептуални опорни точки на цялото историческо изследване на Хаджийски, последователно разработен методологически принцип: „С образуване на държавата при определената българска обстановка започна стопанското, политическо и духовно разслоение на населението в отделни обществени групи (класи). Всяка от тези класи имаше свой особен стопански и духовен бит, своя собствена история. Така че когато ще говорим за бита и душевността на българския народ, ние всъщност трябва да разглеждаме бита и душевността на българските обществени групи в тяхната история, в техните взаимни съотношения и борби“ (10).
Държавата, както става ясно, е необходимост на развитието, а също и цел и стремеж на обществените групи в тяхното възрожденско обединение, в качеството им на народ. Защо тогава модерната българска държава не удовлетворява пълноценно надеждите и амбициите на българите, защо поражда скръбни равносметки, защо „обогатява“ всекидневието ни с драстично отрицателни явления, защо, не на последно място, създава толкова остра потребност от „оптимистична теория за нашия народ“?
Не бива да забравяме, че държавата при Хаджийски е двойствен феномен. Именно в анализите, които посвещава на Априлското въстание, той отхвърля елементаризираната дилема „своя“ – „чужда“ държава в нейните етнически („българска“ срещу „турска“) и морални („добра“ срещу „лоша“) измерения. И българската, и турската държава според Хаджийски могат да изглеждат чужди и потиснически.
Държава и собственост
Да обърнем внимание на следния важен цитат от „Оптимистичната теория“: „Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме изобщо към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства?“ (11).
Осезаемото противоречие може да бъде изострено. В задругите от миналото, най-изявената българска форма на социална колективност, Хаджийски подчертава значението на общото потребление. Селските къщи не заяждат хляб от първото жито, докато не раздадат на съседите. Същото важи за гроздето и ябълките, за заколения домашен добитък, за първото мляко на отелената крава: „Най-напред се раздава на махалата и чак тогава вкусва къщата. Най-напред се зачита колективът и чак тогава идва ред на личността“ (12). Значението на „общото“ изпъква в още по-голяма степен, когато бъде представено в негатив, когато „с появата на частната собственост се появи и нейният неизбежен спътник – кражбата“. Срещу нея са действали силно развити и почитани, прости и ясни общностни правила, които Хаджийски нарича „наказателен кодекс на народа“ (13). И бърза да ги сравни със стотиците престъпни състави на съвременните български наказателни закони, за да видим „къде сме отишли ние в полето на престъпността“ (14).
Разминаването между традиционния респект към общото и формиралия се негативизъм към държавното няма как да не бъде подминато. Да припомним, че когато пише за историческите корени на българските демократични традиции, Хаджийски ги търси в занаятчийските организации, в малките стопански единици на Възраждането. Усетът за държава и за демокрация в българското общество е минавал през имота, през поминъка, през собствеността. Следователно най-прагматичното мерило на историческото развитие е това: държавата да бъде мислена като собственост и през закрила на собствеността. Неслучайно Хаджийски го извежда на първо място сред причините за революционното надигане през Възраждането: „Неспособността на разлагащата се турска държава да осигури живота и имота на своите поданици, особено на българите. А сигурността за търговия и съобщения бе станала вече крещяща необходимост“ (15).
Важна роля според големия социолог изиграва заселването на черкезите в българските земи след Кримската война, провокирало рязък ръст на разбойничеството: „Черкезките обири направиха невъзможен вътрешния пазар и затрудниха много връзките с външния за нашите занаятчии, за средните търговци и за някои дребни търговци от редица градове… Може би без тяхното дохождане старата феодално-капиталистическа, в съответна мяра, поносима идилия щеше да има още няколко десетилетия живот“ (16). Османската държавностна организация неудържимо се разпада, защото вече предлага само лошо и не предлага нищо добро на българския дребен собственик.
Много е изписано за блестящите анализи на Хаджийски за трудолюбието и пестеливостта на българския еснаф, за упоритостта, с която гради и пази своя имот. Как става така, че хора, толкова придирчиви към собствеността си, развиват такова негативно отношение към обществената вещ? Обясненията с бедност и немотия имат известни съдържателни основания, но едва ли могат да изчерпят повсеместността на този модерен български феномен. Хаджийски загива на фронта преди в България да се наложи социалистическият режим. Ето защо няма как да припишем, на него и на епохата му, интерпретациите с отчуждението на българина от всеобхватната обществена собственост при социализма. Неговият възглед е далеч по-сложен, опира се на развитието на капиталистическите отношения, а оттам, на промените в социално-психологическите типове в българското общество и изповядваните от тях нагласи.
Един от най-ярките приноси на Хаджийски в социологията е подробно доказаното наблюдение, че българите сме общество от дребни собственици. Процесите на модерността обаче изменят статуса и възгледите ни. В началото на модерните процеси господства „патриархален бит на честност, взаимопомощ и народно единение“, основан на стопанството на дребния производител, „който не експлоатираше, нито сам бе експлоатиран, който не познаваше конкуренцията със съседа си, защото за всекиго имаше работа и мющерии“ (17). Той надгражда колективистичния дух на българските селища, почерпил водещите си характеристики от порядките на задругата. Епохата на занаятите извежда на преден план фигурата на еснафа, чиято дейност е изцяло стъпила на личната му инициатива и затова се проявява в качества като независимост и индивидуализъм. Без тях националното самоосъзнаване трудно би се случило.
Но с навлизането на индустрията полето за действие на еснафите рязко се ограничава, конкуренцията между тях нараства и провокира добре известните прояви на вулгарен егоизъм и враждебно отношение към другите и чуждото. Хаджийски разглежда проблема за собствеността като централен обяснителен фактор на промяната: „Границите, които някога очертаваха общата собственост на рода, се разкъсаха, за да оградят собствеността на задругата, за да отделят най-сетне собствеността на отделното семейство. Но тия прегради, които отделиха моето от твоето, не бяха прегради между вещите, а прегради между хората. Обособявайки отделни стопански и битови интереси, те се превърнаха в прегради между сърцата, защото нравственото обособление следваше стопанското“ (18). И в обобщение: „След заробването ни от турците носител на колективизма беше задружно живеещото селячество. Индивидуализмът бе изнесен от занаятчийството като дребен стокопроизводител, а егоизмът стана основна черта на нашата съвременност“ (19).
Икономическите процеси рамкират ясен преход на социално-психологически типове и съответстващите им мирогледни специфики: колективизъм → индивидуализъм → егоизъм. Този преход неизбежно се отразява в отношението към общностното, към държавното, към държавата като собственост. Идеята за „своя“ държава като обединителна нишка и кулминация на демократическите тенденции на Възраждането всъщност не се реализира, или по-точно се реализира в парадоксален вариант.
Държавата, създадена след Освобождението от 1878 г., се вписва в определен икономически и политически контекст и трябва да решава задачи, произтичащи от разгръщането на капитализма в българските национални граници. Държавата, формирана по модерната европейска традиция като национална държава, следва да представлява нацията, с други думи, българското общество от дребни собственици, да бъде негов изразител в международния и вътрешния ред, и едновременно с това да произвежда политики, даващи предимство на капиталистическите отношения и фактически разрушаващи поминъка на огромни дялове от същото общество на дребни собственици. Държавата, казано по друг начин, е носител на прогреса, но същият прогрес не е съюзник на нейните граждани.
В материалите си към третата книга на „Бит и душевност“, посветена на следосвобожденската ситуация, Иван Хаджийски изразява по най-силен начин очертания парадокс: „Обществените интереси не бяха интересите на дребния собственик, а бяха противни на неговите, изборната сила бе в ръцете на дребния собственик, а стопанската и политическата сила – в ръцете на група, противоположна на този дребен собственик; дребният собственик търсеше спасение от една държава, която улесняваше историческия процес, който обричаше дребния собственик на гибел; дребният собственик, най-сетне, трябваше да избира едно управление, което щеше да работи не за него, а против него, той трябваше да върви след политически партии, които щяха непрекъснато да му обещават и да го лъжат, като непрестанно щяха да го люшкат между надеждата и разочарованието“ (20).
Парадоксът на следосвобожденската държава
Още Освобождението нанася първия удар върху илюзиите на българското общество за съвместно проспериращо развитие, след като го лишава от достъп до все още огромните османски пазари, доскоро наситени със сериозно българско присъствие: „Всъщност Освобождението бе дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистически организувана държава със съответно нов политически, правен и културен живот“ (21). Хаджийски, разбира се, по никакъв начин не защитава „прогнилата турска държава“, нито може да си представи по-висша цел от свободна и процъфтяваща България – неговата научна задача е да разкрие противоречията, формиращи в крайна сметка отношението на българина към държавността.
От този парадокс между капиталистическия императив на епохата (въплътен в изграждането на модерна държава) и фактическия антикапиталистически императив на хората (защото благодарение на капитализма огромното мнозинство от тях губи онова, което му е най-ценно и с което традицията го кара да се идентифицира – имота и поминъка си) възниква напрежението между лична и обществена собственост, между „собствено“ и „държавно“. През призмата на въпросния парадокс Хаджийски прочита партизанските борби в България след 1878 г.,
„люшкалката“, изразяваща търсенето на политическо решение за нерешимия в условията на модерно капиталистическо развитие проблем на дребния собственик.
Следосвобожденският политически живот у нас, преминал в обстановка на тежки междупартийни сблъсъци, преврати и контрапреврати, абдикации и бунтове, насилие и вълнения, чести смени на партии и правителства, лични режими и парламентарни кориди, би могъл да бъде най-добре разбран според Хаджийски, ако въведем теорията за „изпълнителния орган“ и „политическия резерв“. Изпълнителният орган на държавата се представлява от съответната управляваща партия, която със своите обещания привлича населението и във властта концентрира ресурсите, с които задоволява интересите на една отделна група. С времето протича процес на „изхабяване“ на този изпълнителен орган, произтичащо от растящото недоволство на обществото и неспособността да се отговори на неговите очаквания – един невъзможен отговор, защото просто няма как държавата да осигури пространство за развитие на доминиращия социален тип, на дребния собственик, като цяло. Тогава на помощ идва „политическият резерв“, опозицията, която дотогава свирепо е критикувала управлението и сега идва да го замести, за да реализира същата политика, само че в интерес на друга група – просто защото не би могла да промени нищо по-съществено.
Завъртането на управляващи и опозиция във властта постоянно възпроизвежда и подхранва илюзията, че е възможно ново начало, възвръщащо народностното (т.е. демократичното), а не съсловното (т.е. егоистичното) качество на политиката. „Неуредиците в управлението, теглото на избирателя не се представят като историческа обществена необходимост, а като дело на пороците на управляващата партия: глупост, недобросъвестност, нежелание да помогне на народа, неразбиране на положението му, страст към лично забогатяване, корупция, бандитизъм и пр., и пр. Това е основната задача на маневрата с изпълнителен орган и политически резерв, недоволството да се насочва не срещу основите на обществения ред, а срещу отделни личности и техните лични качества“ (22). Политическите технологии на този тип система насърчават неудовлетвореното честолюбие и масовото службогонство. Те са политическата проекция на процесите, издигнали егоизма като водещо качество на дребния собственик в обществото.
В крайна сметка отношението към държавата започва да кореспондира на стимулите и изкушенията, които политическата система излъчва: възможността да задоволиш личен или частногрупов интерес чрез властта, и то често за сметка на другите, и то най-вече там, където е фиксирано мисленето и поведението на отделния индивид – в собствеността. За да се стигне до заключението на самия Хаджийски: „Докато буржоазията в някои напреднали капиталистически страни печелеше чрез държавата, нашата буржоазия печелеше от държавата“ (23).
Тук се корени и дилемата на бъдещото обществено развитие, позволила да се роди „Оптимистичната теория за нашия народ“: обществено самоизяждане или надграждане на демократичните традиции. В първия случай действа установеният от Хаджийски закон за колебанието („люшкането“ на дребния собственик между стихийната бунтовност и безропотния опортюнизъм, винаги предначертани от преклонението пред по-силния). Във втория е необходимо преоткриване на общностното начало и намиране на конкретните параметри на онази връзка между държава и демокрация, без която държавата никога не би могла да бъде „своя“.
Не става дума за „затваряне в миналото“. Хаджийски често говори за „идилията“ от миналото, но никога не я третира като „идеал“ за бъдещето, а като реален извор за самочувствието, че като народ – въпреки всичко – можем повече и по-добре.
„Демокрацията беше вселена в съзнанието на нашия народ, защото тя беше условие за неговото обособяване като нация, за неговото освобождение и обществено развитие. Тя е необходимо условие и за бъдещото му развитие“ (24).
Бележки
(1) Хаджийски, Иван. Избрани съчинения в три тома. Том II, С., Изд. Изток-Запад, 2002, с.65
(2) Митев, Петър-Емил. Иван Хаджийски, четен днес. С., Изток-Запад, 2007.
(3) Хаджийски, Иван. Избрани съчинения в три тома. Том I, С., Изд. Изток-Запад, 2002, с.110
(4) Хаджийски, том II, с.66
(5) Пак там
(6) Пак там, с.72
(7) Хаджийски, том I, с.281
(8) Хаджийски, том II, с.67
(9) Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. С., Изток-Запад, 2013, с.30
(10) Хаджийски, том I, с.57
(11) Хаджийски, том II, с.18
(12) Хаджийски, том II, с.99
(13) Пак там, с.103
(14) Пак там.
(15) Хаджийски, том I, с.281
(16) Хаджийски, том I, с.440
(17) Хаджийски, том II, с.87
(18) Пак там, с.91
(19) Пак там
(20) Хаджийски, том I, с.453
(21) Пак там, с.440
(22) Пак там, с.462
(23) Хаджийска, Мария (съст.). Иван Хаджийски. Неизвестното от него, неизвестното за него. С., Изд. на Отечествения фронт, 1989, с.195
(24) Хаджийски, том II, с.76.
Статията е публикувана и в списание Ново време – http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5316&Itemid=66
