Анализ на политическия септември 2017 г.

Институтът по социология „Иван Хаджийски“ публикува част от традиционния си анализ. Този път предлагаме на Вашето внимание прогнозите и сценариите, които институтът очертава по отношение на динамичните международни събития. Пълната 13-странична версия на анализа, под общата редакция на проф. Петър–Емил Митев, по традиция е предназначена за абонати – включително и анализ на вътрешнополитическите събития. В дискусията за анализа участват проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Пламен Владимиров.
От Европа до Корея – какво следва
Четири сценария в кризата Северна Корея и САЩ
Първият е военен сблъсък. Всички се надяват, поне на думи, да бъде избегнат, при все това хипотези и сценарии не липсват. А вероятно и подготовка. Предполагаемото вероятно начало е превантивен удар на САЩ върху корейски военни бази. Краят – навлизане на китайски войски в опустошената страна.
Вторият предполага регулиране на проблема чрез отстъпки и отразява най-вече китайската позиция, но и близката до нея руска гледна точка: само дипломатически действия и обезателна двустранна деескалация.
Третият визира усилие за „задушаване със санкции“ на севернокорейския режим, за което САЩ вече предприемат необходимите стъпки ( “maximum pressure” campaign) и за което се радват на сравнително широка международна подкрепа. Този път може да бъде продължен, но с риск притискането на Пхенян до стената да провокира „човека-ракета”.
Четвъртият сценарий е „замразяване“, запазване на спокойствието, въпреки напрежението, очакване на приливи от нови провокации и отливи на относително затишие, без всичко да изглежда като продължаваща ескалация. Очевидно може да бъде сигурен само „до време”.
Въпреки необикновено радикалните изявления, поле за маневриране има. Два примера. Заплахите от севернокорейска страна, че предстои удар върху Гуам, бяха ревизирани и дефакто оттеглени. А крайно рискованият ход с твърдението, че САЩ вече са стартирали войната, получи американско опровержение, което показа, че все пак Вашингтон все още не е готов да отиде докрай. Наскоро научихме също, че Вашингтон има и канал за пряка връзка с Пхенян.
Криза за левицата в Европа?
Тежкото поражение на германските социалдемократи може да се проектира и на по-широк международен екран. Провали се най-голямата лява партия в Европа. След катастрофата на френските социалисти очевидно традиционната социалдемократическа левица в Европа е изправена пред въпроса за оцеляването си като ключов фактор в европейската политика.
Очевидно може да се говори за европейски провал на „Третия път“, на линията Блеър-Шрьодер, на „прегръдката“ на левите с неолиберализма.
На този фон обаче се регистрира осезаем подем на британските лейбъристи. Той явно се дължи на по-радикално левите послания. Въпросът за нов „ляв курс“ е на дневен ред. Показва го не само Германия, показа го и възходът на крайната левица във Франция.
Новото старо разделение на Германия. Какво предстои
Географското разпределение на скорошния вот в Германия е многозначително. 27 години след обединението, източните провинции са видимо откъснати от западните по електорален профил; дори Източен Берлин гласува различно на фона на Западен. Тежката социална цена на интеграцията на ГДР намери още по-силно политическо изражение. Има райони, в които АфД или Левите доминират политическия терен и допускат реминисценции от 30-те години на миналия век.
Появиха се успокоителни обобщения, че веднъж прекрачили Бундестага, националистите ще зарежат реториката си и ще се държат далеч по-кооперативно и умерено. Отделни изявления на техни лидери в изборната нощ сякаш го потвърждават (заявката да бъдат „конструктивна опозиция“). Коментирани бяха и вътрешните разломи в партията, предизвикали незабавната оставка на съпредседателката Фрауке Петри.
Но вместо да очакваме разпад и бърз залез, нека имаме предвид, че партии от този тип често пребивават в състояние на постоянни вътрешни скандали и разцепления, без това да ги прати в политическото небитие. Съдбата на „Пет звезди“ на Бепе Грило в Италия е пример. Марин льо Пен не губеше доверие, докато гонеше собствения си баща от партията, която той е учредил и вдъхновил.
АфД несъмнено няма да тръгне с революционни действия и походи с факли, но от това не следва, че изборите непременно ще я „опитомят“. Дилемата е налице – тя може както постепенно да се влее в мейнстрийма и да стане класическа „партия на губещите“, така и да се радикализира и да оспори на практика германския антинацистки консенсус. Вторият вариант е по-лошият, но и по-вероятният.
Макрон без немска подкрепа?
Както беше предупредил, френският президент Макрон изчака немските избори и веднага лансира своята концепция за реформиране на Съюза – чрез фактическо създаване на общо финансово пространство, базирано на еврозоната и военнополитическа консолидация. Всъщност това е реална крачка към федерализация.
Макрон явно разчита, че като първостепенна финансова сила и като държава, отхвърляща визията на Тръмп за европейската сигурност, Германия ще прегърне тези идеи. Меркел обаче демонстрира – искрено или тактично, резервираност и призова въпросите да се обмислят по-търпеливо, въпреки че на срещата на Европейския съвет в Талин застана зад духа на инициативата.
Не само трудностите по сглобяване на бъдещото германско правителство и противоречията между потенциалните партньори по външната политика обясняват тази предпазливост (лидерът на свободните демократи Кристиан Линднер вече определи несъгласието си с общ бюджет на еврозоната като „червена линия“, която няма да бъде престъпвана). Германия също не е сигурна докъде може да се разпростре нейният ангажимент и наред с това не би искала да отблъсне с лекота Централна и Източна Европа от реформирането на ЕС – за разлика от Макрон, който сякаш не вижда такъв проблем. След германските избори пред бъдещето на Европа отново стои въпросителна.
Каталуния – европейска интеграция и национална дезинтеграция
Референдумът в Каталуния вкарва Испания в тежка политическа криза. Както непосредствените резултати, така и дългосрочните последици ще окажат въздействие върху общоевропейския климат и политическите процеси в редица страни.
Очевидно е, че наличието на общ европейски дом стимулира сепаратистки стремежи и амбиции за собствен етнонационален апартамент в този дом. Актуализират се и принципни въпроси на международното право: взаимоотношението между суверенитета и правото на самоопределение.
Поемането на функции от ЕС, които досега е изпълнявала националната държава, освобождава от задръжки процеси на етнонационално формиране – сепаратистки на държавно равнище и интегристки на наднационално. Този аспект досега не е разглеждан и не се отчита в различните сценарии.
Последният пример е проектът на Макрон. Ефектът от реализацията му ще бъде със сигурност интегриращ за Европа и вероятно дезинтегриращ за някои национални държави.