Политическата тежест на ГЕРБ намалява

Глобалният контекст. Мащабните протестни движения в арабския свят достигнаха до Иран. Преплитат се революционни взривове и настойчиви искания за реформи. Процесът е незавършен, но вече е сигурно, че променя геополитическата конюнктура и това – пряко и косвено – ще засегне нашата страна. Износът на нестабилност от Средиземноморието и Близкия изток към Европа, миграционните потоци, трудната за прогнозиране динамика в цените на петрола са само част от новата ситуация. А тя поставя въпроси пред бъдещето на българското „устойчиво развитие“ и шансовете за оттласкване от дъното.

Междинният доклад на Европейската комисия се оказа първият, който не провокира сериозни политически реакции и конфликти у нас. Вероятно защото не беше нито толкова положителен, че да бъде използван от управляващите, нито толкова отрицателен, че да послужи на техните опоненти.

Позицията на ЕС е изчаквателна. Това характеризира и отношението към Шенгенска интеграция. Политическият момент е критичен за Европа. Притиснати от кризата (и нейните последици), бомбите със закъснител в еврозоната (основно Гърция и Ирландия) и нестабилното обкръжение (от юг, от арабския свят, но и от изток), големите европейски държави все още не са разработили ефективни подходи.

Съществува риск те да реагират със стъпки на самозатваряне, с движение към модела „Европа на две скорости“. Българската външна политика, претърпяла неблагополучия в последната година – от „случая Желева“ насам – може да се окаже неподготвена за подобно развитие.

Социално-икономическият контекст. Налице са тревожни сигнали. И неполучените заплати в много предприятия, и ефектът от увеличените осигуровки, и инфлацията все повече въздействат върху икономическата ситуация в страната. Предложенията на финансовия министър Симеон Дянков привидно атакуват тези проблеми. Дянков вижда кардинално решение във финансовата стабилност. Но медалът има и обратна страна. Ограничават се рязко възможностите на държавата да реагира гъвкаво в сложни икономически ситуации.

Изискванията за конституционни мнозинства при промени в данъците съществено ограничават властта на парламента. Доколкото могат да се прогнозират положителни резултати, те биха били предимно за големите работодатели и потенциални едри чужди инвеститори. Не е ясно как биха помогнали на дребния и средния бизнес в България минимизираният дефицит, намалената преразпределителна роля на държавата, спреният ръст на преките данъци.

Една друга мярка говори по-ясно за намеренията на управлението в социалната област: замразяването на депутатските заплати. Предложено от ГЕРБ, това решение може да бъде критикувано като популистко, но на практика е алиби на държавата за трайно замразяване на доходите в страната. Има опит да се неутрализират социалните искания, особено пред наближаващите протести (включително в БДЖ). Само че освен протести идват и президентски, и местни избори. Ето защо този подход може да претърпи съществени корекции.

Политическото присъствие на ГЕРБ. Наблюдаваме “олекване” на управляващата партия, намаляване на политическата й тежест. Това личи не само от социологически данни, но и от пропуквания и отцепвания в местни структури, от реакции в политическата и медийната среда. Ключовите думи са дерадикализация и отстъпление.

Критиката срещу управляващите започва да се превръща в престижно занимание. Дори фактори, заемали по-рано положителна позиция, правят колеблива крачка назад. Главният прокурор Борис Велчев изрази несъгласие с бързото въвеждане на специални съдилища. Посланикът на САЩ Джеймс Уорлик не застана твърдо зад кабинета при СРС скандалите.

След войнствените декларации през януари през февруари черно-бялата “окопна” стилистика рязко мина на заден план. Агресивният тон в доста случаи е заменен с компромисен. Като че ли сме свидетели на опит за потушаване на възможните последици от скандалите чрез рязка промяна в говоренето на управляващите. Вижда се най-отчетливо в изказванията на премиера Борисов.

Примирителното “вече няма да подслушваме така” идва на мястото на заканителното “ще подслушваме всички”. Различни, бързо сменящи се етапи маркират това развитие: от становището на парламентарната подкомисия за СРС през намирането на временен виновник в лицето на шефа на ДАНС Цветлин Йовчев, който подаде оставка. Виждаме и последователни отказиот нападателен тон срещу Алексей Петров, назначението в БОРКОР на Петко Сертов, преди уволнен от всички постове и наричан с обидни имена.

Фокусът върху вътрешния министър. За втори път от началото на мандата има концентрирани атаки срещу член на кабинета. В началото на 2010-а това беше Дянков, сега е Цветанов. Двамата реагираха различно. Дянков мина на заден план и ограничи изявите си. Цветанов, напротив, се радикализира още повече и засили публичното си говорене, което се оказа погрешен подход.

Твърденията на вътрешния министър срещат постоянен отпор, недоволните от него са все повече, обясненията му се сблъскват с недоверие. Неговият рейтинг вече е по-нисък от този на партията му. Може да се каже, че за общественото мнение той е повече в минус на ГЕРБ, отколкото в плюс. Логичен изход в такава ситуация е отстраняване на Цветанов. Засега обаче това не се случва.

Вероятно за “съхраняване” на Цветанов натежава политическата му роля. Той е силов министър, а в управление като сегашното МВР е може би най-важното ведомство. Информацията, налична там, не е за подценяване. Второ, Цветанов е основен носител на “партийността” на ГЕРБ, на взаимодействието по места, на контактите и връзките. А идват местни избори, има потребност от електорална мобилизация.

И трето – жертвата на “тежка фигура” е рискована, тя може да отслаби собствената позиция и да насърчи противника.

Борисов застана зад Цветанов, далеч не толкова категорично, колкото самият твърди. Не го подкрепи ясно по темата с апартаментите и доходите на тъста му. Не го защити при сблъсъка му с президента Първанов на заседанието на КСНС. Обяви го за основен опонент на Алексей Петров. Първоначално Борисов разглеждаше себе си в тази роля. После съобщи, че от война между него и Петров “печели трети”. И накрая информира медиите, че “има конфронтация между вътрешния министър Цветанов и Алексей Петров. Така премиерът изключи себе си от конфликта, макар че призна щети.

Поведението на Борисов прилича до голяма степен на печелене на време срещу Цветанов, съчетано с мерки за ограничаване на властта му: издигането му за шеф на предизборния щаб, създаването на БОРКОР (и особено персоналния състав на ръководството й), изваждането на СРС от контрола на министъра (а оттам и компроматния потенциал).

Борисов и Цветанов се намират в условия, близки до “студен мир”. Тенденцията към обезвластяване на Цветанов е несъмнена, но засега той се запазва като властови център и с това тепърва ще създава предпоставки за нестабилност в управляващата партия.

През февруари градусът на политическо противопоставяне спадна, но вътрешнопартийните напрежения са все така интензивни. Почти всички основни партии имат да се справят с вътрешни сътресения или с тежки проблеми на политическото си присъствие. Стартиращата предизборна надпревара усложнява тази ситуация.
Обществото продължава да се дистанцира от политическия живот (личи и по социологическите проучвания) и да се концентрира върху все по-остри социални и икономически проблеми. Трудно е да се прогнозира дали това ще доведе до по-сериозни протести, до „закъсняла зима на недоволството“, но такъв вариант не е изключен.

Хоризонтът на всички (и управляващи, и опозиция) са изборите наесен. В този контекст назрелите социални проблеми могат да се окажат неочаквано печеливш коз за онзи, който рискува да се заеме с тях.