Събитията
– През декември 2010 година Кристалина Георгиева получи признание като най-добър еврокомисар. (През февруари м. г. тя бе избрана, след като кандидатурата на Румяна Желева пропадна.)
– Криза с бюджетни дефицити в държави от еврозоната. ЕС и МВФ одобриха спасителни пакети за Гърция и Ирландия.
– Срещата на върха на НАТО в Лисабон прие нова Стратегическа концепция на алианса.
– Бяха обявени два външнополитически приоритета на страната: ускорено влизане във валутния механизъм ERM 2 и членство в Шенгенското споразумение. Първият беше отложен, а вторият – блокиран от други страни.
– Имаше актуализация на държавния бюджет.
– България и Русия подписаха споразумения за „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“.
– Не успя първият за България импийчмънт на президент.
– Първият вот на недоверие срещу кабинета „Борисов“ – за здравната политика, не мина.
– Освободени бяха двама министри на здравеопазването (Божидар Нанев и Анна-Мария Борисова), и министърът без портфейл Божидар Димитров. Сменени бяха министрите на външните работи и на отбраната. Назначен е министър за еврофондовете – Томислав Дончев.
– Парламентът прие Изборен кодекс, поправки в НПК и Кодекса на труда, Закон за развитие на академичния състав. Законодателните решения разшириха използването на СРС-та и откриха пътя към Специализиран съд срещу организираната престъпност.
– МВР беше изключително активно в операции срещу престъпността.
– Стартира гражданският проект „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ) с участието на президента Първанов.
– Правителството поиска от президента да освободи дипломатите, бивши агенти на ДС.
– Посланикът на САЩ Джеймс Уорлик взе необичайно активно отношение към широк кръг управленски въпроси.
– В края на годината недоверието към ГЕРБ надхвърли доверието. През 2010-а на първото място като политици бяха Борисов, Цветанов и Кристалина Георгиева.
– Протестираха лекари, учени, артисти.
– Серия скандали в края на 2010 г. постави управляващите в положение на отбрана.
Значението
– Засилиха се изискванията на ЕС към бюджетната политика на България. Данните за изпълнение на бюджет 2009 бяха коригирани 4 пъти. Бюджет 2010 се оказа нереалистичен. Бюджетът за 2011-а бе приет без адекватно обсъждане и в отсъствие на министрите.
– Усвояването на еврофондовете продължи да бъде проблемно. Проличаха резервите на европейските партньори на България по отношение на бюджетните дефицити, на вътрешния ред и сигурността. През 2011 г. на България предстоят неприятности по тази линия.
– Кадровата политика на управляващата партия беше поставена под въпрос: годината започна с провала на Румяна Желева и завърши със скандала „Калина Илиева“. Единият вицепремиер (Дянков) се ползваше с най-ниското доверие, другият (Цветанов) имаше проблеми да обясни как е придобил собственост.
– Ролята на изпълнителната власт се засили за сметка на законодателната („послушен парламент“), на съдебната („виновни съдии и прокурори“) и президентската („България вече няма президент“).
– Очерта се тенденция към силово управление, възприемано като „полицейщина“. Персонализацията на властта създаваше, от друга страна, очакването, че има един-единствен човек, който взима добрите решения.
– Медийната доминация на управляващата партия продължи, макар и да започна да се пропуква. През 2010 г. не се появи ясна политическа алтернатива на ГЕРБ. Президентската инициатива (АБВ) не промени политическия климат.
– Здравеопазването, образованието и науката се очертаха като най-уязвими аспекти на управлението.
2010 Проблемни възли
Концентрация на власт, прекомерна употреба на тайните служби
Партията на Бойко Борисов пое управлението в средата на 2009-а с „чужд“ бюджет, отчасти консумиран, със заварено законодателство и потребност от нови кадри. 2010-а беше първата година, в която ГЕРБ носеше пълна отговорност със собствен бюджет, собствени законодателни, икономически, политически и кадрови решения. Тъкмо затова тя очерта достатъчно релефно облика на управлението.
Предизборната платформа на ГЕРБ беше малко четена. Посланията на партията и особено на нейния лидер обаче получиха изключителен отзвук. Могат – чрез огледалото на обществената реакция – да се обобщят по следния начин:
– Кауза „Възмездие и справедливост“. Ние сме единствената партия, която не е управлявала досега и не носи отговорност за прехода. Ние сме тези, които ще търсят отговорност и за престъпленията от предишни мандати.
– Кауза „Ред и сигурност“. Ние разбираме професионално и имаме волята да въведем ред и да дадем сигурност на гражданите, да пречупим гръбнака на организираната престъпност и на корупцията.
– Национална кауза. Време е да се редуцира участието на ДПС във властта и да се покаже къде е истинското място на тази (етническа) партия.
– Икономическа кауза. Предишното управление пренебрегна кризата и не взе мерки, за да намали последиците от нея. Ние ще извадим страната от кризата, и то още през 2010.
– Европейска кауза. Предишното управление създаваше недоверие у нашите европейски партньори. Ние имаме европейска подкрепа. Ние можем да доведем страната до еврозоната и Шенген.
Във всяко от тези направления бяха положени в различна степен управленски усилия (или беше създадено впечатлението за такива усилия). Най-значителни бяха по отношение на вътрешния ред, най-малки – спрямо ДПС. Като цяло обаче за година и половина е трудно да се отчете голям напредък.
Каузата „възмездие и справедливост“ беше сведена до обвинения срещу някои министри от бившето правителство. Но, първо, такива обвинения е имало и по-рано; второ, нито едно дело досега не е приключило с осъждане. Вече има и едно оправдателно решение – срещу най-обвинявания министър (Николай Цонев). Но най-важното е, че не пролича изобщо намерение да се преразгледат болезнените за обществото резултати от прехода, да се „бръкне“ в приватизацията. Не се посегна на „олигарсите“. Така се легитимира забогатяването в прехода.
Сила на управленето му придаваше способността да защити общите интереси на „горната средна класа“. Цената на това упражнение: не бяха предприети необходимите реформи, за да не пострада стандартът на населението. Дефицитите се финансираха чрез стопяване на резерва и минаване на заемен режим.
Огромната дистанция от политическата оферта до управленските факти изискваше контрол върху масовото съзнание. Тя предполагаше и рейтингова политика, която представя политическите решения като непосредствена реакция на обществените нагласи, а общественото доверие – като първи довод срещу претенциите на останалите политически субекти.
Оттук произтече основна особеност на управленския стил на ГЕРБ: шоу-управлението.Телевизорът стана основен управленски инструмент. Предпоставка за това бяха поне три неща: импровизационният талант на главния актьор, медийният комфорт и наливането на пари в нереформирани системи.
Впечатляващи изпълнения, скандали, простонароден език скриха същественото: политическото шоу не е ситуативно. Иронията е, че резултатите от прехода бяха затвърдени под знамето на борба с тях. С шоу добавка: елементи на символично насилие и съзнателен отказ от реформи.
Нито една от първоначално заложените от ГЕРБ теми не беше изоставена; създаваше се впечатлението, че е извършено изключително много. Когато не се постигаше пълноценно смазване на организираната престъпност, вместо тях виждахме кадри на нови „удари“. Когато не се наказваше незаконното строителство, гледахме снимки от хеликоптера на НАП. Когато не можаха да се осигурят необходимите средства за култура, за музейно и театрално дело, се организира проект за български Лувър.
Това е опит още от кметуването на Борисов в столицата. При проблем с оправянето на улиците се осигурява ефектно нощно осветление на няколко централни сгради.
Българите бяха потопени в две политически реалности: медийна и фактическа. Главното беше не да се накаже, а да се покаже, не да се направи, а да се изкоментира. В медийната реалност беше възможно България на няколко пъти да излезе от кризата според един от министрите. Във фактическата – симптомите на съживяване бяха крехки и несигурни.
Обществото и управлението. Ключова характеристика на сегашния етап: българското общество се превръща в „чакащо“. Наситено с тревожни опасения, но и хранещо смътни надежди. Развиващо социална пасивност, нежелание за поемане на инициатива в почти никоя сфера. Самозатворено и оцеляващо (общество, което приема, без да трепне, паметник на американските летци, бомбардирали София, не може да бъде друго), то не вижда своя кауза в политическия процес, а предпочита да изчаква развитието на събитията. Свитото потребление и нарасналите спестявания са индикатор за този вид пасивност, слабата активност в частични местни избори и в граждански протести – също.
Към институционното отдалечаване от Европа се добавя обществено отдалечаване от Европа. Ако Европа предполага мислене в демократични механизми, стратегическо развитие, юридически подходи, българското управление буди тревога с прояви на концентрация на власт, стихийност, прекомерна употреба на тайните служби, демонстрации на полицейска арогантност. Това се разгръща на фона на тенденции към културна деградация, самозатваряне, отказ от солидарност в обществото: общество от телевизионни зрители, а не от активни граждани.
Подобни процеси не са уникални за България, а намират място и в други източноевропейски страни. Квазидесни, популистки елементи на власт наблюдаваме и в Полша, Румъния, Унгария. Като че ли тези общества са в мъчително търсене на нови, следпреходни политически системи и структури. И това търсене достига до избор на лидери и движения, чиито общ знаменател е атмосферата на политическо и социално лутане, съпроводено с големи дози агресия и посягане на права.
ГЕРБ. Националното събрание в началото на годината утвърди фактическото положение и избра Бойко Борисов за формален лидер. Но ГЕРБ продължи да има проблеми с изграждането си като партия. Повечето управленски фигури не са партийни членове. Няма вътрешнопартийни механизми за постигане на съгласия и изглаждане на противоречията. Липсва система за израстване на кадри. Всичко рефлектира в лидера и неговите еднолични решения. Последните разкрития около разговорите на висши представители на властта във връзка с контрабандата, както и все по-откритият конфликт между вицепремиерите Цветанов и Дянков са все въпроси, с които Борисов ще трябва да се заеме.
Приближаващите местни избори са голям залог за присъствието на ГЕРБ по места. На централно ниво правителството по-скоро не фаворизира „своите“ кметове. Напротив, активно се работи и преговаря с кметове от други политически сили. На това се дължи и невъзможността на Националното сдружение на общините да заеме ясна и категорична позиция по твърде ниските бюджетни субсидии за местното самоуправление. Медийната комуникация на правителството е силна в национален мащаб, на местно равнище работят друг тип взаимодействия.
БСП. Партията като цяло преодоля шока след загубата на изборите от 2009-а. Сериозните вътрешнопартийни противоречия не са превъзмогнати, но са оставени настрана. Лидерството на Сергей Станишев вече не се оспорва активно, евентуален реванш противниците му ще търсят след изборите.
БСП завърши годината в по-добра форма, отколкото я започна, но общественото одобрение не се повиши съществено. Все така няма кауза, която мотивира и мобилизира избиратели на левицата. Нямаше и предпоставки именно БСП да се окаже алтернативата на сегашното управление. Проблем бяха и отношенията с президента Георги Първанов (и с проекта АБВ). Острата реакция на червеното ръководство при старта на проекта може би се дължеше на притеснения, че се замисля „овладяване отвътре“ на БСП.
Противоречията БСП – ГЕРБ и „Първанов – Борисов“ са многократно по-силни от вътрешните за левицата търкания.
ДПС. Прояви се като доста умерена опозиция на управлението. Решителните парламентарни гласувания държаха ДПС рамо до рамо с БСП, но това не важеше за всички политически инициативи. Вотът на недоверие подсказа, че ДПС не възнамерява да бъде донор на гласове за червените. Въпреки постоянните изявления на премиера срещу движението, въпреки делото срещу Ахмед Доган, за тежък сблъсък на управляващите и ДПС не можеше да се говори. Държавата, както и преди, съхранява парите си в банка, близка до ДПС. А медиите, контролирани от близката до ДПС Нова българска медийна група, са сред най-гласовитите поддръжници на правителството.
В края на годината – вместо да изчака по свой обичай наближаването на изборите (особено президентските), когато цената му расте – ДПС избърза да декларира дясна линия. Не е изключено непублични (лични) и дори международни фактори (Турция) да продължат да диктуват желанието на ДПС на всяка цена да си осигури спокойствие.
„Атака“. Потвърдиха се хипотезите за започващо политическо обезличаване на партията, която се опитва да разреши неразрешимата задача: да се застъпва за радикална ревизия на прехода и да осигурява безусловна подкрепа на управление, което няма каквото и да е намерение да ревизира прехода.
„Атака“ съумя, общо взето, да постигне две от целите си: да не допусне отцепващите се от нея местни структури да получат по-различно от маргинално политическо присъствие и да не позволи друга политическа сила (например ВМРО или РЗС) да вземе надмощие в националистическото говорене.
„Синята коалиция“. Сините започнаха годината с предпазливите изявления, че при определени условия не биха подкрепили законопроект на управляващите (за хазарта), и я завършиха с остри критики, искания за оставки, въздържане за бюджета. Съзнателното плавно движение към опозиционност не е приключило. Самият Иван Костов заяви, че предпочита инициативата за превръщането на сините в опозиция да идва от ГЕРБ. Това се вписва и в постоянните обвинения, че ГЕРБ практикува ляв популизъм, „Синята коалиция“ е „дясна алтернатива“ и провал на ГЕРБ не означава провал на дясното. Пътят на сините към властта минава през разбирането на европейските партньори за неуспех на ГЕРБ. Крайна цел на десницата би било коалиционно правителство във формат „ЕНП“ или експертно управление, доминирано от Костов (след президентските избори).
РЗС. След разпада на парламентарната си група РЗС попадна до голяма степен извън центъра на политическия живот. Неуспешното от гледна точка на властта развитие на делото срещу Алексей Петров и разкритията за имотите на Цветанов и председателя на СОС Андрей Иванов обаче показват, че е рано Яне Янев да бъде отписван.
Изборната година, в която навлизаме, ще е не по-малко заредена с динамика. На първо място, защото сега (за разлика от 2006 г.) не се вижда фаворит за президентския пост. И на второ, защото трудното положение на местния бизнес увеличава неимоверно залога на участието във формирането на местната власт.
Погледнато в национален мащаб, от централно значение за бъдещето на страната ще е личността на следващия президент. Президентският вот може да доведе до предсрочни парламентарни избори, но при всяко положение ще форсира търсенето на алтернатива, ще постави в изцяло нова ситуация политическа България.
