Кратка версия на редовния анализ на института „Иван Хаджийски“. Пълната 15-странична версия на анализа, под общата редакция на проф. Петър–Емил Митев, по традиция е предназначена за абонати. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов, Димитър Ганев, Евелина Славкова и Анастас Стефанов.
При интерес от ваша страна към пълната версия, моля пишете ни на office@inso.bg.
Остри и меки противоречия по света
Светът
Дипломатическата активност в последния месец кулминира в диалога Кери – Путин и даде шанс за функционално намаляване на международното напрежение. Но в същото време структурното геополитическо противопоставяне на САЩ и Русия се утвърждава. Военната активност на основните глобални играчи се усилва.
Това е „острото” противопоставяне на глобалната карта. Утвърждава се обаче и едно „меко” геополитическо противостоене – на САЩ и Китай. В контекста на последното, нарастващо внимание привлича Далечният Изток с конфликтните острови в Южнокитайско море.
Центровете на глобално напрежение се преподреждат: сега изпъкна Близкият Изток (с напредването на Ислямска държава, войната в Йемен, възела на Иранската ядрена програма), а Украйна остана на втори план.
В стратегически план изглежда, че събитията се развиват в полза на незападния блок. Наричаме го условно „блок“ заради процесите на институционална, политическа и икономическа консолидация, въпреки тяхната незавършеност.
Особено значение има триъгълникът Москва-Пекин-Делхи. Военноморските маневри на Русия и Китай в Средиземно море ще продължат през септември в Южнокитайско море. Бялата книга „Военна стратегия на Китай” предвижда да се задълбочи сътрудничеството между армиите на Китай и Русия в рамките на двустранните отношения на „всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие”.
Същевременно Евразийският икономически съюз и Китай започнаха преговори за създаване на обща зона за свободна търговия. Премиерът на Индия Моди посети Пекин и сключи важни споразумения за развитие на сътрудничество. В Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции Индия става вторият държател на акции след Китай. Русия и Индия пристъпват към съвместно производство на военна техника. И може би най-симптоматично: представители на Китай, Индия и Русия се срещнаха в Ню Делхи за по-тясна координация по въпроса за перспективите на Афганистан.
Към всичко това трябва да се добави успешното „турне“ на китайския премиер Ли в Южна Америка, особено укрепването на връзките с Бразилия и проекта за изграждане на ж.п. линия от Атлантическия до Тихия океан.
Украйна
Украйна изпада във все по-тежка криза при липса на ясна геополитическа перспектива и растящо недоволство срещу управляващите. Киев продължава да се готви за ново настъпление в Донбас. Алтернатива, за която вече се говори, е замразяването на конфликта. Във всеки случай действията за все по-пълна изолация на Донбас не говорят за мирен изход. Опитът за военно решение, колкото и да е рисков, всъщност е един от малкото останали инструменти да се пренасочи вниманието от надвисналата икономическа катастрофа.
Европа
Две са посоките, в които оттук нататък ще се развива политическият диалог в ЕС. Едната е зададена от Лондон с амбицията на Камерън да търси подкрепа за ревизиране на Лисабонския договор и постепенен отказ от част от носещите колони на европейската интеграция. Другата идва от отново задвижената френско-германска ос, която предлага по-нататъшно сближаване на един „вътрешен пояс“ в ЕС. Всичкото това обаче се случва на фона на несъмнения императив ЕС да се занимава все повече с овладяване на избухващи национални проблеми, отколкото с наднационалните решения.
Македония
Македония е в риск от сериозна дестабилизация. Отдавна видими са негативни тенденции, които всеки момент могат да се реактивират и да породят етнически конфликт. Българското правителство, не особено далновидно, предостави цялата инициатива на хипотетична „обща европейска позиция“, без да прояви желание за диалог по македонския проблем с другите балкански държави. В същия момент Европа се оказа видимо неподготвена за предизвикателството на македонската криза. От една страна се осъждат корупционни и недемократични практики на режима на Груевски (особено от ПЕС), от друга – говорителят на ЕНП потвърди, че доверието на европейската десница в Груевски не е нарушено.
България
Българският политически месец беше доминиран от две централни тенденции – опит за реформи и подготовка за местните избори.
В самата управленска коалиция изпъкна противоречие между по-умерени и по-радикални виждания за съдебната реформа. В самият РБ пък намесването на Соломон Паси като възможен кандидат в София е още един симптом за стремеж на ДБГ да оспори по-ярката роля на ДСБ в РБ.
„Червените” изглеждат заети със себе си и вътрешните си проблеми и са свили до минимум публичното си присъствие. Създава се впечатление, че липсва единна партийна линия, а вместо нея изпъкват солови персонални ходове с неясна партийна подкрепа: Явор Куюмджиев (не ръководството) иска оставката на Драгомир Стойнев, Стоян Мирчев (не ръководството) иска оставката на Георги Кадиев, Чавдар Георгиев (не ръководството) иска оставката на министър Христо Иванов.
През това време кметските номинации текат. Тактиката на АБВ за „вклиняване“ в БСП по места чрез колкото е възможно повече общи кандидатури вече е ясно очертана и се ползва с подкрепата на определени среди в „старата“ партия. Първанов изцяло изостави говоренето против „Позитано“ и ръководството, като системно демонстрира желание за диалог и разбирателство.
Десният завой на ДПС продължава. Вече никой не разглежда ДПС като формация, пришита към БСП и левицата, както ставаше по инерция в първите месеци след парламентарните избори. Сигналите на ДПС неизменно сочат към готовност за работа не с левицата, а с десницата, и то при сегашния премиер.
Ескалирането на етнополитическото говорене се вписва в изградената конфронтационна ос с ПФ и РБ. Ако доскоро ПФ беше ключовият опонент на ДПС, то огънят на атаката се измества все повече към РБ, подсилен с внушението за тъждественост между двете формации като носители на националпопулизъм и дори фашизъм.
ПФ чувства, че тича по съвършено различна писта от другите партии в правителството и практически не участва в реалния дебат по вземането на решения. На това се дължи и ултиматумът към кабинета за приемане на седемте условия на ПФ след напрежението в Гърмен. Краткият срок – до 1 юли – прави невъзможно изпълнението му. Известна е и традиционната реакция на Борисов, когато става дума за ултиматуми. Ето защо намерението явно е да се повдигне по-широка дискусия за участието на ПФ в управлението, по същия начин, по който се случи около заплахите на РБ и АБВ в предходните месеци.