Статията е публикувана в Mediacafe.bg
Автор: Светлин Тачев
Линк към оригиналната статия.
В книгата си „Силата на географията“, издадена през 2021 г., британският журналист Тим Маршъл смята, че през двадесетте години на XXI в. светът навлиза в нова епоха на съперничество, в която „многобройни актьори, даже и второстепенни участници, се борят за място на сцената“ (1). Само година след издаването на книгата, руската инвазия в Украйна катализира ускоряване на процесите по трансформация на международния ред. Глобалните дезинтеграционни процеси водят след себе си до състояние на международно безредие (2), в което започва ново преразпределение на сферите на влияние. Липсата на стабилна международна система, която да оформя нормите на отношения, дава възможност на регионални сили да търсят своето място в новата глобална реалност.
Ако 2022 г. беше година на кулминация на консолидирането на западните сили, 2023 г. беше годината на страните от незападния свят. Нарастващата значимост и влияние на тези държави подсказва и бъдещата им роля в международните отношения. Световната система върви към децентрализация, в която регионалните сили от незападния свят търсят диверсификация на потоците от капитали и суровини, с които да обезпечат независимия път на развитие, по който са поели. По тази причина дипломатическата, икономическата и военна активност между различни регионални сили започва да става все по-видима. Очертаващият се многополярен свят изглежда обаче само като междинен етап – към формирането на нов двублоков международен ред.
Консолидацията на западния свят
Отношенията между ЕС и САЩ охладняха при управлението на президента Доналд Тръмп. С лозунга си „Америка на първо място“ бизнесменът възприе реалистката визия в международните отношения, според която царува „война на всеки срещу всеки“. Затова Тръмп разглеждаше както Китай, така и ЕС като търговски конкурент и критикуваше европейските държави, че се възползват от Вашингтон по отношение на ангажиментите им в НАТО. По този начин традиционните съюзници постепенно започнаха да оформят Запад на „две скорости“ – ЕС беше временно разделен от САЩ и Великобритания.
Победата на Джо Байдън на президентските избори в САЩ в края на 2020 г. даде началото на затопляне в отношенията между Вашингтон и Брюксел, но не в степенна, в която си я представяха европейците. Щатите се интересуваха в много по-голяма степен от възпирането на нарастващата сила на Китай в Индо-тихоокеанския регион, отколкото от бързо възстановяване на връзките със старите си партньори от Европа. Това си пролича и от сформирания през 2021 г. тристранен алианс АУКУС (между САЩ, Великобритания и Австралия), чрез който да бъде подготвен австралийският флот за евентуален регионален сблъсък с Пекин.
Войната в Украйна обаче рязко преобърна настроенията както на американците, така и на европейците. Руската агресия на територията на Европа засили процеса по консолидиране на западните сили, а НАТО претърпя ренесанс. Енергийната зависимост на Европа от Русия мобилизира САЩ да направи всичко възможно, за да прекъсне окончателно икономическите и политически връзки между ЕС и Руската федерация. Максималното ангажиране на Европа с подкрепата за Украйна прокара трайна граница на противопоставяне между Брюксел и Москва, с което САЩ постигна стретегическа победа, изтласквайки влиянието на Кремъл от региона. Щатите успяха и да привлекат неутрални държави, както и такива традиционно свързани с Москва, чрез реални планове за разширяване на ЕС и НАТО. Финландия стана 31-та страна член на Алианса, а Швеция е на крачка от присъединяване. Натискът върху България да свали ветото върху Северна Македония също беше част от плана за консолидиране на Стария континент, в частност Западните Балкани, където все още има опасност от руски „троянски коне“. Украйна, Молдова и Грузия пък очакват възможност за стартиране на процедура по преговори за присъединяване. Дори Армения започва да гледа по-скоро на запад, отколкото на изток, въпреки близките си връзки с Русия.
САЩ постепенно обединиха и съюзниците си в Индо-тихоокеанския регион, под заплахата от надигащата се мощ на Китай, чрез различни съюзи като АУКУС и КУАД (Япония, Индия, Австралия и САЩ), за да подсилят „дъгата на възпиране“ на Пекин. Възможността за силово китайско превземане на Тайван поставя точка на кипене, която може да ескалира много бързо. Затова американските съюзници започват да водят все по-милитаристична политика. Япония, например, обяви началото на най-голямото си превъоръжаване след Втората световна война, въпреки противоречията с конституцията ѝ. Филипините разрешиха нови бази на САЩ на своя територия. Южна Корея пък е в постоянна бойна готовност и заради постоянните заплахи от Северна Корея.
Съсредоточаването на САЩ в обединение на съюзниците си обаче им коства загубата на влияние сред регионалните сили от Глобалния Юг.
Незападният свят излиза на международната сцена
От самото начало на войната в Украйна, страните от Глобалния Юг отказаха да вземат страна в конфликта и да осъдят руската инвазия, което се видя при гласуванията на общите събрания на ООН. Позицията им на въздържане показа, че тази война не е тяхна, а на Глобалния Север, от който те са били потърпевши в продължения на столетия. Нарастващото им значението обаче позволи да се възползват от образувалия се вакуум, за да затвърдят локалното си лидерство.
Активната роля на САЩ в консолидирането на съюзниците в Европа и Индо-тихоокеанския регион, както и ангажирането им с подкрепата за Украйна, измести фокуса на Вашингтон от други региони по света, в които дълго време имаше традиционна доминация. А от това се възползваха Китай и Русия. КНР продължава да засилва икономическата си експанзия по света. Пекин е водеща сила в Африка и Латинска Америка, но все по-настойчиво настъпва към Централна Азия и Близкия изток. Успехът на Китай в подобряването на отношенията между основните регионални противници Саудитска Арабия и Иран беше важна крачка към обединение на региона под китайско влияние. КНР и Русия засилиха отношенията си и със Северна Корея. Двете държави дълго време гледаха на Пхенян с предпазливост заради непредвидимостта на режима на династията Ким, но в условията на нарастващото геополитическо противопоставяне, тя е от стратегическо значение. За Москва – в решаването на проблема с недостига на боеприпаси във войната с Украйна, за Китай – опит за паритет срещу САЩ и съюзниците им в Индо-тихоокеанския регион.
Западната изолация на Москва пък я принуди да търси нови партньорства или да възстановява връзките си, останали от времето на СССР, в Латинска Америка, Близкия изток и Африка. Руската федерация няма финансовите ресурси на Китай, но все още разполага с достатъчно суровини, оръжия и наемници. Показателно е поетапното изтласкване на военното влиянието на Франция в държавите от района на Сахел и заместването му с руско.
Най-значимото събитие през 2023 г. обаче остава срещата на върха на БРИКС през август, на която бяха приети нови пет страни – Египет, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия, Иран и Етиопия (Аржентина се отказа), а още десетки други подадоха молби за членство. Разширяването ѝ показа, че БРИКС има желание да стане световна организация, обхващаща и Глобалния Юг, и да се превърне в икономическа и политическа алтернатива на Г-7 и Запада. А това поставя въпроса – какво следва на международната сцена?
Нова двублокова система?
Противопоставянето по време на Студената война е ясно очертано в двуполюсна система между Запада и Изтока, доминирано от двете свръхсили САЩ и СССР. Тази система се характеризира с ясни икономически рамки (капитализъм и социализъм) и военно-политически организации (НАТО и Варшавският договор). Съществува и Движение на необвързаните държави, основно страни от Глобалния Юг, което е опит за алтернатива (или трети път) на двублоковото противопоставяне, но повечето от участниците в него гравитират около някоя от Великите сили. Те са и основен плацдарм между САЩ и СССР за индиректно военно противопоставяне и битка за сфери на влияние. Затова и основният инструмент, с който боравят двете свръхсили, освен финансов и военен, е идеологическият. САЩ обикновено подкрепят народите срещу тиранични режими и прокарват демокрация, СССР пък подкрепя освобождаването им от колонизаторите и разпространява социалистическа справедливост.
Разпадането на СССР води до фактическия край на Източния блок и комунистическата визия за света. Новородилата се Руска федерация няма нужните сили за противопоставяне, което я превръща от световна в регионална сила. По този начин, липсата на единия от двата полюса дава възможност на САЩ да се превърне в световен хегемон, който да диктува правилата в международния ред. Либералната демокрация пък остава единствената визия за бъдещето, което кара американския политолог Франсис Фукуяма прибързано да обяви „край на историята“. По този начин се заражда желание за реванш от страни като Русия и Китай, които не могат да приемат, че само един „ще диктува правилата“. Позиция, която ясно кулминира с речта на Владимир Путин на Мюнхенската конференция през 2007 г. Затова Москва и Пекин търсят алтернатива – многополюсен свят, в който глобалните сили ще са повече и ще могат също да налагат влиянието си в регионите, в които имат интереси. По тази причина през второто десетилетие на XXI в. Русия показа сили в Сирия с подкрепата си за Башар ал-Асад, а Китай плавно и методично разпространи икономическото си влияние чрез инициативата „Един пояс, един път“ в Азия, Африка и Латинска Америка. Държавите от Глобалният Юг пък вече не желаят да се възприемат като подчинен Трети свят и търсят своя независим път.
Надигащите се регионални сили от незападния свят обаче нямат обединяващата сплав, която притежава Западът – идеология. Руският авторитаризъм, китайската версия на социализма, иранската ислямска теокрация, арабските монархии или някои от африканските военни режими нямат общо помежду си, а понякога дори са във вражда. Тази аморфна маса от държави обаче има един общ стремеж – признание от Запада за равнопоставеност в международните отношения и зачитане на местните политически специфики. А това се случва с двустранно сътрудничество и действия. Западните санкции срещу Русия, например, задълбочиха още повече отношенията на Кремъл с Китай. Индия, въпреки неутралитета спрямо войната в Украйна, засили търговията си с Москва и Пекин. Саудитска Арабия, една от близките до САЩ държави на Арабския полуостров, действа синхронно с Русия по отношение на цените на петрола. Нарасна значението и на регионални съюзи като Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Сближаване се формира и на военна основа. Русия и Китай провеждат все по-често двустранни военни учения, но организират такива и със свои съюзници. В края на август 2022 г. се проведе „Восток-2022“, което събра в Русия над 50 000 военни от редица незападни държави, като Китай, Беларус, Азербайджан, Монголия, Сирия и т.н. Сред участниците беше и Индия, което пък стана повод за безпокойство сред западните наблюдатели, тъй като Ню Делхи е част и от КУАД. През февруари 2023 г. Китай и Русия проведоха съвместни военни учения с Република Южна Африка, а месец по-късно и поредни с Иран.
По този начин държавите от незападния свят, макар твърде несходни и неединни, в различни етапи на своето икономическо и военно развитие, започват да се оформят като противостояща тежест на Запада. Разбира се, военната и икономическата мощ на САЩ все още e достатъчно голяма, за да се противопоставя на нарастващата сила на незападните държави. А Вашингтон изглежда, че няма и намерение да се откаже от водещата си роля в глобалната система, въпреки намаляващите си възможности. По този начин, колкото повече нараства противопоставянето между западните и незападните сили, за да се постигне система на равнопоставеност между регионални сили, толкова повече очакванията за многополюсен свят може да се окажат просто междинна стъпка към оформянето на втори полюс. А това би бил сбор от различни незападни държави без обща идеология, но със засилваща се синхронизация помежду им – на базата на реакция срещу западната визия за света.
Източници
(1) Маршъл, Т. Силата на географията. София: Книгомания, 2022 , с. 9
(2) Тачев, С. Намираме се в международно безредие. Mediacafe [онлайн]. 17.03.2022.Достъпен на: https://www.mediacafe.bg/analizi/namirame-se-v-mezhdunarodno-bezredie/