Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 18-ти октомври 2013 г. под същото заглавие.
Има една фотошега със Саркози, повдигнат на пръсти, за да не изглежда по-нисък от Карла Бруни. И коментарът из социалните мрежи беше: Спокойно бе, човек, ти си президент на Франция, жена ти е модел и всичко ти е наред.
С вотове и процедурност ГЕРБ се повдигат на пръсти, все едно са забравили, че положението им не е чак толкова лошо: те са в сладката роля на опозиция на един непопулярен формат, Борисов още не изглежда пряко засегнат, не са се отцепвали никакви депутати, Цветанов е на съд, но за някакви катерушки, Фидосова си отиде и това беше разказано като прочистване и т.н.
Защо тогава ГЕРБ рискуват да станат за смях с хиперактивните прибежки от и към пленарната зала? Защото ГЕРБ не са в наистина добра позиция, просто са в, да кажем, не много лоша позиция. Да, можеше да е много по-зле. И, да, засега на Борисов му се разминават най-страшните прогнози и ГЕРБ не е тръгнал по пътя на НДСВ. Но в днешната политическа игра на живот и смърт това още не е достатъчно. И Борисов го знае.
Затова опозиционната роля на ГЕРБ става като карането на колело – няма да падат и да се удрят, докато въртят педалите. Докато напрягаш силите по фронта, не изглеждат толкова видими проблемите в тила. Вече видяхме, че този механизъм работи ефективно и при БСП.
Единственото, което ГЕРБ биха могли да правят, е да поддържат линията си от изборите насам и да внушават, че политическата ситуация е извънредна, нелегитимна и временна. За да постигнеш такова усещане, трябва да си ярък, да разгаряш борбата постоянно. Иначе ГЕРБ само биха легитимирали текущия управленски формат.
Вече опитаха различни варианти да бъдат шумни, остри и видими. Бойкотираха парламента. Не се получи – други иззеха възможните ползи от опозиционната роля. Опозиция бяха Реформаторският блок, президентът, Протестна мрежа, самият протест, но не и ГЕРБ. След това тръгнаха да наваксват в парламентарния живот. Но какъв е смисълът да седиш и да законотвориш в услуга на политическия си противник? Пробваха и да протестират пред парламента. Резултатът беше по-скоро лош за протеста. Остана единствена опция – да са бунтари отвътре. Това и почна да прави ГЕРБ. Полезно, безполезно, добро или лошо за страната, осъдително или не, това е най-вече логично действие. С него те казват две неща: не признаваме правото на този парламент на съществуване; макар и вътре, ние пак сме радикални. Ползваме трибуната и публичността, която парламентът дава, но не сме изменили на себе си, не сме се примирили и ще се върнем, където ни е мястото.
Обвиняват ги, че е прекалено процедурно. Процедурността не е шокираща новина – в Щатите заради процедурна игра затвориха централната си администрация, а с нея – и Статуята на свободата. Затвориха символа си. После рискуваха и фалит. На този фон тук рискуваме единствено проценти от традиционно ниското доверие в парламента. Нищо особено – ако сме докрай цинични в този бездруго циничен политически момент.
Разбира се, прекаленото сгъстяване на вотовете, например, може да ги превърне в рутина и да ги обезцени. Но валиден е и обратният аргумент: кога в най-новата си политическа история сме виждали подобна употреба на вота? Това си е новина, нали?
Пък и вотовете са и начин опозицията да вкара управляващите в режим на обяснение. Така ГЕРБ намират как да приличат на себе си от предишния мандат – да говорят постоянно и да задават дневния ред. Добавете към това и силното затрудняване на работата на Народното събрание, което приближава поотдалечилата се опция за нови избори.
Заради всичко това ГЕРБ ще продължава с процедурните изобретения. Дори да не са вотове, ще измислят нови изненади. Протестите около парламента са слаби. С действията си ГЕРБ пробва да пренесе протеста вътре. Не е ясно дали печели, но е ясно, че няма много други опции.
Какво може да загуби ГЕРБ? Образа си на сериозна партия. Защото често фриволното поведение на Борисов заличава възможностите на други лица на ГЕРБ да влязат в съдържателен спор с управляващите. Борисов обаче явно отчита и друго: в настъпилата поляризация в обществото ни се говори на два успоредни гласа, които не се влияят един от друг. Всеки говори на своите. Именно за своите Борисов е убедителен, а и последователен: аз победих в изборите, а те взеха властта нечестно и т.н. За другите поведението му може да изглежда лабилно. Но ако избухливостта, непоследователността и логиката ден за ден сваляха популярността на Борисов, досега отдавна да се беше сринал.
Има обаче една по-сериозна възможна загуба: ГЕРБ да започне да изглежда безсилен. Представете си, например, постоянно загубени вотове. Това ще бъде тежък психологически минус. Досега Борисов е печелел и когато е изглеждал победител, и когато е изглеждал жертва. И когато “седем пъти ги бих”, и когато “съм сам като куче”. Никога обаче не е изглеждал като нещо средно между двете. Като политик, който сизифовски пробва и не постига целта. Като политик, който се повдига на пръсти.
Първан Симеонов
