Статията на Борис Попиванов за вестник „СЕГА“ с оригинално заглавие:
Няма кой да върне парламента в политическата игра
Изследване на „Галъп“ отчете през последните седмици на служебния кабинет повишен рейтинг на Народното събрание. Практиката сочи, че така обикновено става с всички институции след избори – хората са склонни да излъчат минимален допълнителен импулс на доверие в политическата система. Избирателите вярват, че са успели някак си да решат въпроса за властта. Същевременно в очите на публиката данните на социолозите добиват и смешен аспект. Излиза, че доверие в парламента има само когато той не работи.
Смешното далеч не е просто смешно.
След изборите Народното събрание започна да работи, и то по начин, който може да провокира всичко друго, но не и доверие. В аналите влязоха заседания от по 23 или 34 минути, традиционно провалени кворуми, а едно широко отразено и одумвано скандално заседание с пълния спектър от бурни страсти и ненадейни обрати надхвърли по продължителност зашеметяващите два часа. Изправени пред подобни иронии, депутатите гневно контрират, че пленарната зала е само върхът на айсберга на законодателната дейност, докато същинската работа се върши в комисиите. Хубаво, само че сега и комисиите не са напънали мишци активно да функционират. Едва напоследък забелязваме при тях известно оживление, изразяващо се основно в обсъждания на вътрешните им правила и запознанства със съответните ресорни министри. Закони? Има време. За месец и половина не бе приет нито един законопроект и нито един не бе разгледан.
Впрочем, грешка – на бял свят светкавично излезе един законопроект за земеделските земи, който бе достатъчно аргументирано разобличен като лобистки и впоследствие оттеглен. Анулирането му, можем да признаем, е за чест на народното представителство, което далеч невинаги се притеснява от лобистки текстове.
За да разберем какво се случва в крайна сметка, трябва първо да поставим централното питане – нужен ли е този парламент на управляващите и ако е нужен, за какво по-точно. За малкия партньор във властта „Обединените патриоти“ ползата на този етап изглежда по-скоро съмнителна. Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, след като вече са акостирали в Министерския съвет, няма да изпитват особена потребност от парламентарния спектакъл. Те (естествено, най-много Симеонов) изповядват максимата, че спектакълът следва тях, а не обратно. По-дискусионно стоят нещата с Волен Сидеров, на когото е отстъпено да се шири именно в парламента. Обаче и Сидеров май не се вдъхновява от идеята за работещо и динамично законодателно тяло. Напоследък поне той е във фазата „Майка Тереза“, иска да умиротворява и да помага, да въздава добро.
За ГЕРБ парламентът може да служи единствено като легитиматор на дълбоката им и всестранна европейска отдаденост под мотото „всичко за европредседателството, всичко за победата“. Отначало Данаил Кирилов от правната комисия, а по-нататък лично Цветан Цветанов заговориха, че е редно дневният ред да предвижда закони, които „транспонират“ европейското право и ни „хармонизират“ със съюзната политика.
Ето така законодателството се превръща в национална отговорност, в държавническа безалтернативност, във върховен дълг и далеч по-малко в стратегия, в политика, да не говорим за сблъсък на политически визии или програми. Наред с всичко, този подход изработва и оръжие срещу опозицията, чиито несъгласия с управленския курс лесно ще се опаковат като национален нихилизъм, крайно неприемлив в светлината на идещото героично всенародно усилие от януари-юни 2018 г.
За какво друго може да му трябва на ГЕРБ действащ парламент?
За да изпитва всекидневно на практика лоялността на „приятеля на папата“ Марешки и дори на разнородната патриотична формация? Едва ли. Колкото по-малко ги караш да гласуват в твоя подкрепа, толкова по-малко ще могат да претендират за компенсации. Пък и когато от всяка една от групите поотделно зависи дали изобщо ще го има мнозинството, изкушенията от политически рекет се умножават.
За да се прокарват реформи?
„Борисов-3“ е кабинет, който за първи път честно и ясно демонстрира, че с реформи няма да се занимава. Вместо това ще крепи баланси и сложни равновесия между групи, бизнеси и медийно-политически кръгове. Изводът е видим от много фактори, включително и особено от финансовата рамка за следващите три години, от която можем да се осведомим, че България ще изглежда горе-долу същата, макар и с малко повече дългове. Всичко друго най-вероятно ще бъде жонглиране с проценти и еквилибристики с растежа – и периодични експерименти с лобистки поправки, съгласно метода, популяризиран като „дали пък няма да стане“.
За да вдига топката на БСП и ДПС?
Тук ползата изглежда най-неправдоподобна. БСП все пак удвои броя на депутатите си до 80. От зората на прехода насам е известно, че червените обичат ролята на парламентарна партия и лесно трупат самочувствие като такава. Ако бъдат оставени, биха се превърнали в център на парламентарния живот така, както нито патриоти, нито гербери са показали, че умеят. И от имиджова гледна точка за ГЕРБ е по-изгодно да представят БСП като аферисти от офисите в ЦУМ, а не като оратори от парламентарната трибуна. За ДПС се отнасят сходни съображения. Те относително внятно дадоха да се разбере, че нямат нищо против да подкрепят кабинет на ГЕРБ, ако ги няма патриотите. Още от първия миг ДПС нарекоха малкия партньор „фашисти“ и онези парадоксално побързаха да си го признаят. Широко разпространено е подозрението, че ГЕРБ и ДПС си имат свое другарство и извън прожекторите. Толкова по-добре за ГЕРБ е, ако то не личи публично, а по-малко ще личи публично, ако парламентът си седи в сянка и няма кой да обръща внимание гласува ли някой с управляващите и за какво. Следователно колкото по-малко парламентарни събития, толкова по-добре за политическото благоприличие.
Общо взето такава е схемата с ефективността на 44-тото Народно събрание и засега вървим по нея. Остава да разберем дали някой ще има интерес да върне парламента в политическата игра. Не е късно, но вече не е и рано.
