Пълното изказване на проф. Петър-Емил Митев при представянето на книгата на Си Дзинпин (19 януари 2015 г.)
Уважаеми господин Президент Плевнелиев,
Уважаеми господин Президент Стоянов,
Ваше Превъзходителство,
Уважаеми господин Сун Йели,
Уважаеми проф. Близнашки,
Уважаеми господин Козарев,
Уважаеми дами и господа,
За мене е особена чест и удоволствие да представя българското издание на книга, чийто автор е ръководителят на Нов Китай Си Дзинпин.
Чест, защото става дума за идейно послание към хората в най-многолюдната страна, които са едновременно наследници на древна цивилизация и носители на динамично съвременно развитие.
Удоволствие, защото България е първата страна, която инициира и осъществява собствен превод на тази книга. При това превод, направен изключително компетентно и полиграфически изпълнен великолепно от издателство „Изток-Запад”.
Но не само затова. Оптимизмът, който излъчва книгата-послание, е заразителен и поучителен. По стечение на обстоятелствата бях първият читател на превода. Ако мога с две думи да предам впечатлението от прочита на „Китайската мечта”, бих си позволил да кажа:
рационализирана пасионарност
Давам си сметка, че рискувам с това нестандартно определение да озадача някои от присъстващите, особено измежду нашите китайски гости. Предполагам обаче, че всички ще се съгласят: балансът на политическа рационалност и мобилизиращ ефект определя стойността на един документ с първостепенно обществено значение.
Пасионарност – това е силен, изключителен импулс и мотивация за дейност, която променя собствения живот, обществената среда, статуквото. Пасионарността е задължителна за постигането на високи цели. Терминът се използва в руското и европейското обществознание, но има силна илюстрация в китайската класика. Юй Гун е „глупав старец”, чиято вяра, по-голяма от синапено зърно и споделена от неговите синове и внуци, му дала сили да премести планината. Смело навлизам в китайската класика, защото това е пример, използван в китайския политически живот още в началото на изграждането на Нов Китай. Това означава, че пасионарността е била осъзната. Всяка революция – и колкото е по-значима, толкова повече – интегрира и импулсира пасионарност. В европейската история виждаме това още във Великата френска революция. И още тогава проличава, че от стремежите на милиони хора може да се изгради стълба към небето на политическа утопия. Това още повече личи в Руската революция. Пасионарността е многозначна.
Въпросът, на който ще търсят отговор читателите на книгата на председателя Си Дзинпин, е: Стълба към какво небе изграждат в Поднебесната?
Отговорът, маркиран в самото заглавие, е ясно формулиран и изяснен в книгата.
Сяокан общество. Поздравявам преводачите – г-жа Евелина Хайн и г-н Тодор Радев – затова, че не са се изкушили да търсят европейски еквивалент на това понятие, заимствано от китайската културна традиция, от конфуцианството, и актуализирано от Дън Сяопин. Обикновено се превежда като „общество на базовото благосъстояние”. Но китайският термин има по-богато съдържание, което обхваща не само материалната, а и духовната страна в обществения и личния живот, хармонията между тях.
Базово благосъстояние и по-нататъшен напредък в три аспекта: просперираща държава, развитие на нацията, благоденствие на хората. Това не е утопия. Не е небе. Това е земя. Това е рационална цел.
През второто десетилетие на ХХІ век Китай тръгва към своето бъдеще с респектиращи постижения. Свикнали сме да мислим за Китай като страната с най-голямо население. Трябва да се коригираме – това е страната с най-много студенти: в китайските университети учат повече от 30 милиона студенти. А всяка година повече от 300 хиляди млади китайци отиват да учат в чужбина. Това става по време, когато светът върви към „общество на знанието”. Китай е страната с най-много потребители и същевременно е най-голям стокопроизводител. Роди се дори анекдот: „Господ е създал небето и земята, а всичко друго са направили китайците”.
Разбира се, политическата рационалност се определя не само от целта, но и от средствата, от пътищата за постигането й.
Централно понятие в книгата е реформа. В Китай реформата започна тогава, когато у нас все още владееше революционен дух. Добре известно е, че тъкмо реформата, която включи пазарния принцип и отварянето към света, преобрази китайското общество. Книгата на председателя Си показва, че в своето по-нататъшно развитие Китай ще продължи да върви по този път. Едновременно с това ръководството на голямата страна видимо си дава сметка за проблемите, които възникват – като се започне от екологията и се стигне до социалното неравенство. Оттук идва една важна особеност на стилистиката. Цялото изложение внушава подчертан прагматизъм. Разглеждам книгата като нещо цялостно, защото макар да се състои от отделни изказвания, те са структурирани и обединени от вътрешна логика. В известен смисъл това е портрет на самия автор: държавник, строител, прагматик, патриот. Разбира се, по-точно е да се каже, че това е колективен автопортрет на днешното китайско ръководство.
„Патриотизъм” е ключова дума. Не звучи едностранчиво. „Китайците сме патриоти, казва председателят Си, но в същото време имаме широк кръгозор и сме космополити.” Несъмнено космополитизъм е идеен еквивалент на политиката на отваряне към света, така както „интернационализъм” беше еквивалент на световната революция.
Книгата е пронизана от позитивност. Поставените цели са конструктивни. Си следва линията на Дън – „бедността не е социализъм”, последователно от своята първа книга през 1992 г. озаглавена „Да се избавим от бедността” до последната – „Управлението на Китай”, излязла само преди три месеца. В книгата, която представям, се подчертава: „да се концентрираме върху задачите за превръщането на страната в просперираща и могъща, а хората – в по-богати.” Посланието обединява, а не разделя. Патосът е съзиданието. Няма дори намек за „врагове” – било вътрешни, било външни. Самата дума липсва. Това също е знаково, защото китайската революция премина етапи, през които враговете бяха стриктно описвани, типологизирани и номерирани.
Адресат на книгата е максимално широка национална аудитория. Китайската мечта е „на всички и на всеки”. Колективизмът е балансиран с определена доза индивидуализъм. Възприетият подход предвижда възможността чрез частните интереси да се реализират интереси на цялото общество. Самото понятие „мечта” е директно обръщение и към отделния човек. Всеки има своя мечта, подчертава неведнъж автора. От тази гледна точка Китайската мечта е само общият знаменател на множеството индивидуални мечти.
Си Дзинпин се обръща специално към новата средна класа: „Ще защитаваме правата и интересите на китайските инвестиции и бизнес, ще насърчаваме и подкрепяме всички китайски предприемачи в това с мъдростта и труда си да дават своя принос за развитието на Китай.”
Интелектуалците също са обгрижени, като е използвана и една дума, която не се среща често в партийни и държавни документи не само в Китай – „талант”: „Да предоставим обширно поле на талантливите хора да разгърнат дарбите и да изпълняват функциите си. Трябва да поощряваме талантливите хора да посветят интелекта и силите си на великата борба за осъществяване на Китайската мечта.” Традиционно се говореше за „интелигенция”, не за „интелект”.
Съвкупният резултат от реализацията на Китайската мечта трябва да бъде Великото национално възраждане. На нас, българите, това понятие ни е много близко. Нашата нова история започва с национално възраждане, не възраждане на науката и изкуствата, какъвто е смисълът на европейския Ренесанс, а възраждане на самата нация.
В Китай националното възраждане е поставено като цел още от Сун Ятсен. Може само да се съжалява, че българската публика има бледа представа за този забележителен политически мислител, пръв президент на Китайската република. Книгата на председателя Си Дзинпин е много пестелива на имена. Само двама китайски политици са споменати поименно – Сун Ятсен и Дън Сяопин. За Сун националното възраждане означава освобождаване от манджурската династия и възстановяване на мястото на Китай в световната цивилизация. Сега от манджурската династия са останали мемоарите на последния император Пу И, завършил живота си като градинар в парка на бившия си дворец. Остава в сила цивилизационният аспект.
Сяокан общество е основата, ключът към възраждане на цивилизационното равнище и роля на Китай. Сега можем да разберем две важни особености на книгата. Съчетани са – и балансирани – политическа оперативност и историческа мащабност.
В книгата има конкретни срокове. Избрани са символни дати: 2021 година – стогодишнината от създаването на ККП, и 2049 година – стогодишнината от основаването на КНР. Към първата дата трябва да бъде постигнато базовото благосъстояние, а към втората – да завърши програмата за национално възраждане.
Цялото културно богатство на Китай е призвано да стане основа за реализирането на тази цел. Личи не само от обобщенията, но и от илюстрациите: позоваването на древни, средновековни и съвременни философи, поети, държавници; от „Книга за древността”, приписвана на Конфуций, и „Книга на промените” – философски трактат, писан по времето на Платон и Аристотел, до Лу Сюн – основоположник на съвременната китайска литература. Китайската история не само е изумително дълга, тя не е насечена – подобно на българската – с периоди на бездържавност и безкнижовност. Културната акумулация е огромен потенциал, ако искаш и знаеш как да го използваш. Особено значение има акцентът върху моралната традиция.
Знаменитият западен социолог Макс Вебер е автор на книга, смятана за научен шедьовър – „Протестантската етика и духът на капитализма”. Пред днешните социолози е нов феномен – „Конфуцианската етика и духът на пазарния социализъм”.
За онези, които се интересуват от историята на политическата мисъл, повод за размисъл и анализи ще бъде еволюцията на реалния социализъм от най-голямата страна (по пространство) до най-старата (по време); от свръхцел на социално инженерство до реалистична перспектива на балансиран икономически и социален напредък; от рязка конфронтация на „обсадено общество” до интегрална част от световната икономика.
Нито една източноевропейска страна, включително Русия, не се е опирала на своята традиция така както виждаме това в днешен Китай. Революцията неизбежно включва прекъсване, пречупване на традиции. Китай не само не направи изключение, но даде и най-яркия пример. Преди почти половин век светът беше изненадан и озадачен от опит чрез радикално отрицание да се скъса с традицията и статуквото и да се извърши скок в ново културно и политическо пространство. Резултатите са известни. Сега националното възраждане се опира плътно на управленската и културната, на цивилизационната традиция на Стар Китай и заедно с това – на политическия опит, поуките и държавническата мъдрост, натрупани в развитието на Нов Китай.
Българският път през годините, през които сами започнахме реформи, беше белязан от острата конфронтация на лявото и дясното. Сега вероятно ще бъдат потърсени леви и десни прочити. Ще улесня идеологическото любопитство. Понятията „ляво” и „дясно” липсват в книгата. Има обаче разграничения, които е логично да се измерят с такъв мащаб. „Ние няма да се върнем по стария път с неговата затвореност и закостенялост, както и няма да тръгнем по порочния път на отказ от нашите идеи.” „Старият път” е левичарският догматизъм. „Порочният път” е дясната либерализация. Отказът от пренасянето на западната система на либерална демокрация в Китай беше обоснован от Дън Сяопин със същата последователност, с която бяха осъществени реформите и отварянето към света. Основен проблем на политическата система в страна с население, надхвърлящо един милиард, с различни региони и етноси, е стабилността. Пазарното развитие неизбежно я разклаща, поставя я под въпрос. Противотежест е еднопартийната политическа система и нейното вътрешно развитие. Какво развитие? Легитимността на ръководната роля не се извежда от идеологическата правота, а се доказва, като се носи щафетата на цивилизационния напредък. Идеологическият мандат сам по себе си съдържа и произвежда догматизъм: важното е „котката да е бяла”. Цивилизационният мандат изисква прагматизъм: важното е „котката да лови мишки, без значение дали е бяла или черна”. Цивилизационният мандат предполага и различни мнения, и единодействие. Само в такъв случай щафетата няма да бъде изпусната. В книгата изрично се посочва: „Трябва да разберем, че е напълно възможно хората от различни места, от различни прослойки, от различни сфери по различни въпроси да имат различни разбирания и начин на мислене.”
По-нататъшното развитие на политическата система е определено като „демократизация”. Очевидно конкретните стъпки ще бъдат уточнявани. Ще отбележа един първостепенен по значението си управленски факт, който илюстрира такива стъпки. Нито една управляваща комунистическа партия не можа да реши въпроса с персонализацията на властовия връх. Нито една, с изключение на китайската. Смяната на поколения ръководители беше превърната в регламентирано правило. Самият Си Дзинпин е водещият представител на петото поколение китайски ръководители.
Преминавам към международния аспект. Възходът на Китай може да внесе тревоги в свят, който все още не е приел устойчив многополюсен ред. Книгата на китайския президент внася спокойствие. Не само и не толкова с декларираните отново принципи на мирното съвместно съществуване, колкото с основното си съдържание. За да се реализира китайската мечта, е нужен мир. Мир в глобалния свят. Стабилността на света се подчертава чрез отношенията между Китай и САЩ. Несъмнено това отговаря на глобалната реалност и съдържа известен парадокс. Съединените щати са сравнително млада държава, на малко повече от двеста години. Китай е най-старата. Това е важна част от спецификата на формиращия се нов глобален дуализъм, на новата Г-2.
В три водещи страни на съвременния свят се откроява специфична национална идея: САЩ, Русия и Китай. Тези идеи не се изключват. Всяка се разполага в собствена ниша, движи се по собствена орбита. Сравнението има културологичен смисъл, доколкото откроява diferentia specifica на всяка от тях. Американската мечта е притча за триумфираща индивидуалност. Нейна изходна точка е гражданското общество, неин център е успехът, критерий – материалният стандарт, контекст – масовата култура. Руската идея е разказ за триумфираща общност, базовата формулировка е: самодържавие, православие, народност. Нейна изходна точка е държавата, критерий – религиозната духовност, поддържана от църквата, централно понятие – съборността.
Китайската мечта е нещо трето. Нейната изходна точка е държавата, с допълнението: държава, която е имала повече от хилядолетие зад гърба си по времето, когато Ромул и Рем са сучели от вълчицата. Нейната опорна точка не е църквата, а политическа партия, с допълнението: партия, която има повече членове от населението на най-голямата страна в ЕС. Духовността, за която пледира, се поддържа от традиционна светска система от правила и ценности. Но разликата е не само в съдържанието на сходни елементи в Руската идея и Китайската мечта. Разликата е и в това, че Китайската мечта имплантира ключови моменти от Американската – успеха, материалния стандарт.
Е, в заключение: ще успее ли Китайската мечта? На този въпрос ще отговори историята. До 2049 г. има още доста време, толкова вода ще изтече, че не ми отива да кажа „поживём, увидим”. Междувременно внимателният прочит на книгата-послание на председателя Си Дзинпин подсказва: ще печелят – и в Китай, и извън него – онези, които заложат на успеха.
Позволете ми с това да завърша. Благодаря за вниманието.
