Какво проваля коалициите

Статиятае публикувана в бр. 6 на списание „Business Global“. Копираме заглавието и текста в оригинал.

Линк към статията.

Автор: Борис Попиванов

Всички сме чували фразата „България е обречена на коалиционно управление“. Всъщност през изминалото десетилетие нито един сериозен анализ, направен преди избори или в междуизборни периоди, не е предвиждал еднопартийни мнозинства. В навечерието на вота от 4 април т.г. основно се гадаеше дали бъдещото правителство ще бъде формирано като коалиция около ГЕРБ, или около някоя от опозиционните партии. Правителство не се получи. Но преди 11 юли обсъждаме отново коалиционни сценарии.

30 години коалиции всякакви

Не би трябвало да ни изненадва. В годините на новата българска демокрация коалиционните формати са били най-често срещаното решение на проблема за властта. И не можем да се оплачем от еднообразие. Какво ли не сме опитали. До формиране на кабинет са стигали както предизборни коалиции, обявени преди вота, така и следизборни, дошли впоследствие. Имали сме коалиции от идеологически близки партии, но и широки коалиции, събиращи далечни и принципно противопоставени субекти. В едни случаи коалициите са покривали почти целия политически спектър и почти не са оставяли място за опозиция. В други случаи коалициите са били на ръба – и под ръба – на парламентарното мнозинство. Понякога коалициите тържествено са се провъзгласявали за такива, с всички надлежни подписи и печати. Друг път са се стараели да омаловажат факта на сближението с претенции за експертност, технократичност и програмност. Някои са договаряни, макар и дискретно, много преди изборите, но пък други са се раждали мъчително след многомесечни следизборни контракции. Управлявали са ни с открито публикувано коалиционно споразумение, но и с непублично разбирателство. Вадили са обща правителствена програма без споразумение, но веднъж дори са изпълнявали и чужда програма. Изкарвали са пълни 4-годишни мандати. Финиширали са в предсрочни избори. Довършвали са започнати мандати. Едни са се радвали на широка обществена подкрепа, други обаче от самото начало са потъвали в масово обществено недоверие. И така нататък. Почти няма показател, който да изберем и по който да не можем да посочим различни опции.

Да допълним картината и с още един факт. Откакто е приета конституцията, абсолютно мнозинство на парламентарни избори е реализирано едва двукратно. И в двата случая обаче – през 1994 и 1997 г., което все пак значи доста отдавна – победата не е била на една конкретна партия, а на предизборна коалиция, като във втория случай съставните части на коалицията са имали и отделни групи в Народното събрание. А в останалото време дори когато управлението е било еднопартийно, мнозинството зад него е било от различни партии – както например през 1991 или през 2009 г.

Трябва, следователно, да сме свикнали с коалиционния принцип на упражняване на властта и да сме овладели самия процес. 30 години не е малък период, за да се оправдаваме с грешки на растежа или детски болести на демокрацията. Припомнете си Западна Европа в средата на миналия век. Тогава на картата можем да разпознаем редица държави с доста крехки либерално-демократични традиции, между тях и важни държави като Германия и Италия. 30 години след Втората световна война там не само е натрупан солиден коалиционен опит, но и функционират ефективни коалиции, които укрепват политическия процес, а и доверието в демокрацията.

30 години след Студената война, ако направим паралела, у нас сякаш наблюдаваме обратно движение. Ние влизаме в демокрацията буквално в търсене на коалиции. Отрицанието на еднопартийния монопол върху властта предполага многопартийния плурализъм и реалното, а не отечественофронтовско взаимодействие на различни сили. Това го разбира и БСП, която гледа да се отърве от еднопартийното правителство на Луканов, но го разбира и СДС, който в пика на конфронтацията склонява да стъпи в голямата коалиция на кабинета Попов.

„Коалиция“ – мръсна дума

Шест петилетки по-късно почти повсеместно е убеждението, че „коалиция“ е мръсна дума, че нейните най-близки синоними са „корупция“, „задкулисие“ и „безпринципност“, че непременно означава предателство към интересите на собствените избиратели. През последната година бяхме свидетели на нещо уникално. Всички основни български партии, с изключение на ДПС, обясняваха постоянно с кого няма да се коалират. Списъкът на неподходящите за коалиране се разпростираше из цялото политическо пространство. В Западна Европа такива списъци по правило изграждат единствено санитарния кордон около радикалната десница – срещу „Националния сбор“ във Франция или срещу „Алтернатива за Германия“ например. В България санитарният кордон се превръща в санитарна самоизолация на партиите. Всяка партия смята себе си за много чиста и другите за способни само да я заразят. Парадоксът – в същото време никой не твърди, че коалиция може да бъде избегната. „Мръсна“ дума, но необходима.

На Запад се коалират по-рядко 

Само у нас ли е така? В държавите от бившия Източен блок, преходили към демокрация заедно с България, коалициите не само не са изключение, а правило, но и правило в по-голяма степен, отколкото в Западна Европа. Изследователите вече са установили, че на Изток коалиции се правят по-често и обикновено траят и по-дълго, отколкото на Запад. Във Великобритания, Франция или Испания например ще се натъкнем на безкрайни редици от еднопартийни правителства. На Острова след военните кабинети на Чърчил думата „коалиция“ практически е забравена чак до една 5-годишна интермедия между 2010 и 2015 г., когато консерваторите се съюзяват с либералдемократите, за да съхранят мнозинството си. После отново еднопартийност. Петата република във Франция ни изправя пред достатъчно продължителни серии от еднопартийни правителства, по-често на голистите, по-рядко на социалистите, разнообразявани тук-таме с по един или двама независими министри или представители на малки извънпарламентарни сили. Коалиционните примери наистина не са малко, но не са и мнозинство. Обикновено са свързани с предсказуеми съюзи между голистите и жискардистите или между социалистите и комунистите. Едва през последните години при мандата на Еманюел Макрон нахлуват по-шарените коалиционни формати, в които се застъпват в променливи съотношения разнообразни сили – и слабости – на десницата и центъра. В Испания пък след смъртта на диктатора Франко има кратък демократичен преход на многопартиен кабинет, последван от 42 години еднопартийна изпълнителна власт ту на социалистите, ту на консерваторите, чак до 2019 г., когато на социалиста Педро Санчес се наложи да намери за правителството си партньори още по-вляво. Ще възразите – ами Германия, ами Италия, ами Нидерландия? Да, Германия, Италия, Нидерландия, но все пак и Великобритания, и Франция, и Испания.

В Унгария, Чехия или Полша някаква дълга върволица еднопартийни управления няма. В Унгария след 1990 г. има почти само коалиции – при Йожеф Антал, Петер Борош, Дюла Хорн, Виктор Орбан, Петер Медеши, Ференц Дюрчани и отново при Орбан. Единственият отрязък на еднопартийно правителство на малцинството е 4-годишен, между 2006 и 2010 г., когато начело на изпълнителната власт е социалистът Гордон Байнай. Всъщност мнозина го разглеждат и като преходен период към завръщането на Орбан, а не като самостоятелна политическа конфигурация.

Чешкият пример след разпадането на Чехословакия е подобен. Досега са се сменили 12 министър-председатели, идващи от различни партии и удържали поста за различно време. Общото на 11 от тях е, че са управлявали в коалиционни правителства. Правилото предоставя отново само едно изключение в лицето на Милош Земан. Въпросното изключение отново е едва 4-годишно, макар че този път между 1998 и 2002 г., и отново е свързано с правителство на малцинството на левицата.

Какво да кажем за Полша? Там текучеството изглежда по-интензивно. Премиерите след края на социализма са цели 17. Първите 15 от тях са оглавявали все коалиционни кабинети, някои от тях пределно сложни като формула, защото са включвали по две, по три, по четири, понякога и до шест партии. Изключението от коалиционния закон идва сравнително късно, през 2015 г., и продължава и досега. Става дума за кабинетите на консервативната „Право и справедливост“ начело с Беата Шпидло и Матеуш Моравецки.

Като опит с коалициите България не изглежда да се отклонява драстично от централно- и източноевропейските си събратя. Като доверие в коалициите обаче май също. Споменахме, че в Унгария Орбан ръководи коалиционен кабинет. Но младшият партньор на Орбановата партия ФИДЕС в този кабинет на практика е само сателит. Многократно преизбиран, Орбан дължи поне част от широката подкрепа, която получава, на ясното и недвусмислено, дори авторитарно концентриране на отговорност за управлението. Не се оправдава с коалиционни партньори, не се и крие зад тях. Хората знаят „кой е шефът“, независимо харесва ли им, или не. Същото важи в още по-голяма степен за Полша, където партията „Право и справедливост“ пое практически еднолично контрола над страната, отказа да се съобразява с опозиция и европейски институции и черпи сили от внушението, че представлява интересите на полския народ, а не на някакви вътрешни или външни лагери с техните сделки зад гърба на народа.

Обратна е ситуацията в Чехия, където коалиционният кабинет на Анджей Бабиш вече над 3 години се тресе от всевъзможни скандали. Корупция, конфликт на интереси, подслушвания, отвличания са само част от палитрата от проблеми, на чийто фон министри подават оставки, подкрепящите партии заплашват с напускане, а вотове на недоверие тласкат правителството към ръба на оцеляването. Общественото недоволство от управляващата коалиция е огромно, но и самият премиер не се възприема като авторитетна фигура, знаеща какво иска и как да го направи.

Унгария и Полша – като България

За да обобщим, избирателите в различните държави като че ли търсят единна политическа воля и дават подкрепа там, където я открият. Нека пак се върнем към България. Вторият кабинет на Бойко Борисов от 2014 г. изобрети несъмнено най-сложната коалиционна формула – коалиция на малцинството на десните ГЕРБ и Реформаторския блок с програмна подкрепа на националистическия Патриотичен фронт и споразумение за партньорство с лявата АБВ. По всички критерии на учебниците въпросното правителство би следвало да бъде най-нестабилно като вътрешна кохезия и най-безпомощно пред скандалите на коалиционните участници. Всъщност обаче правителството падна заради лично решение на премиера и нестабилността не изглеждаше пречка пред упражняването на властта. Причината я знаят всички – отново се знаеше „кой е шефът“ и къде е концентрирана отговорността за управлението.

Можем ли, следователно, да направим тъжния извод, че нашите общества не приемат коалициите и биха им дали подкрепа само при автократичен лидер, който взема най-важните решения без партньори? По-скоро не. Проблемът не е в самите коалиции, нито дори обезателно в лидерите, а в начините, по които разбираме смисъла на тези коалиции. Опира до онова клише „коалиционна култура“, което всички назидателно повтарят, но в което малцина вникват. Това е културата на взаимодействия между отделни политически субекти, която не просто утвърждава, че спазването на правилата носи повече ползи в сравнение с погазването им, но и позволява съхраняване на собствен политически профил и постигане на повече резултати при по-малък ресурс.

Слаби партии, персонални договорки

Много от партиите в нашия регион, и особено в нашата страна, страдат от това, че са слаби и нестабилни като партии. Може да са вождистки, да са организационно мобилизирани, да разполагат с внушителен имиджов и медиен арсенал, но дотам. Ако не стоят отделно, сами по себе си, самодостатъчни, без база за сравнение, рискуват да се размият, да загубят физиономия, да разкрият своята неубедителност.

Често на Запад коалиции се разтрогват и предсрочни избори се предизвикват, когато някоя от партиите в управлението реши, че е събрала достатъчно популярност от участието си и може да се надява на още по-силни позиции при следващ вот. В нашия регион коалициите стоят докрай или приключват по външни за тях причини заради притеснението на всеки участник от по-лошо изборно представяне. Вижте пораженията на „младшите партньори“ на Борисов след всеки от кабинетите му, вижте БСП и НДСВ след тройната коалиция, вижте НДСВ след премиерството на царя. Притесненията са основателни и произтичат от неумението да убедиш избирателите, че си успял във властта да наложиш своите приоритети. Вместо това си наложил оправданията, че другите ти връзвали ръцете.

Така става, защото цената на коалицията, компромисите, не е била политическа, а персонална. Правителство се прави според репутацията на потенциалните партньори (да не са „токсични“) и според разпределението на постовете (кое парче от баницата при кого отива). Партиите не държат толкова да интегрират своите политики в общата правителствена политика, а да си отвоюват периметър за лично ползване. Моделът на тройната коалиция у нас, известен с баланса „3-5-8“, илюстрира феодалното парцелиране, което не може да доведе до успех в модерната епоха просто защото политическият продукт не зависи единствено от едно отделно министерство, или агенция, или борд. Партиите ги е страх да се контролират взаимно и предпочитат да тичат по свои писти. Страх ги е да постигат съгласия в парламента и делегират договарянето на кадрите си в кабинета. Така и корупцията, и лобизмът, и безотговорността върлуват безпрепятствено.

Накратко, не коалициите провалят съставляващите ги партии, а напротив, слабостта на партиите проваля коалициите. В Източна Европа това личи по-ясно, отколкото в Западна, по очевидни исторически причини. Но историята не е някаква фаталност. Партиите, прекрачили прага на 45-ото НС в България, се провалиха най-сериозно на коалиционния тест. Какво ще постигнат след 11 юли, ще зависи преди всичко от способността им да решат за себе си какво точно искат и чии интереси представляват, а едва после от компромисите на коалирането. Отстъпките имат смисъл, ако знаеш от какво отстъпваш.