Годишен анализ на Института по социология "Иван Хаджийски"

Значение събитията от отминалата година:

Равносметките, които направихме за предишните две години, очертават изходни позиции при анализа на политическата 2018 г.
През 2016 г. „вятърът на промените” задуха със сила, която напомни за 1989-а. Насоката обаче не беше същата, не надуваше либералните платна. Бяха отвеяни много предварителни очаквания и прогнози. Намаля предсказуемостта, включително социологическата, на процесите в демократичните държави. Темпът на социална промяна се ускори.
През 2017 г. изпъкна сумарният резултат от глобалната динамика: живеем във все по-несигурен свят. Международното напрежение нарасна до критичен предел. Никога досега след Втората световна война светът не е бил толкова близо до нов военен сблъсък с непредвидими и катастрофални последици.
Очертаните тенденции продължиха. 2018 може да бъде наречена Година на глобалната несигурност. В основата й стоят многоаспектни политически и социални процеси. За да се открои тяхната последователност, ще използваме отново за сравнение Годишните анализи на Института за 2016 и 2017 г. Това дава и възможност да се проверят направените тогава заключения.
2016 г. бележи повратен момент в съдбата на американската геополитическа утопия, установила се след края на Студената война. Светът направи решаваща крачка към многополюсна констелация. Теоретичен израз промяната намери в понятието „глобално пренареждане”,[1] а практическо признание – в платформата и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ.
2017 г. донесе нова крачка в същата насока. Още в началото на годината беше направено авторитетно заключение, че светът е „на прага на постзападната епоха”.[2] В основата на глобалната политическа несигурност е изчерпването на валидността на Pax Americana и липсата на нова основа на световния ред. Преходът от еднополюсен към многополюсен свят продължава, без да е получил адекватно признание в американската външна политика. Пречка за това е и тежката вътрешнополитическа криза в САЩ, съпроводена от социални и расови сътресения. В по-голяма степен отвсякога външната политика на Вашингтон става функция от динамиката на вътрешната. На преразглеждане и директна критика е подложено цялото геополитическо наследство от мандатите на Барак Обама. В същото време нормализацията, която предвиждаше платформата на Тръмп, е блокирана и преформулирана.
Още в началото на 2018 г. на Международна конференция по сигурността в Мюнхен встъпителният доклад констатира, че светът е станал „по-малко либерален, по-малко интернационален и по-малко подреден“. В края можем да характеризираме геополитическата 2018 с три ключови събития:
* Стратегическо противостоене на САЩ и Китай.
* Военен паритет на САЩ и Русия.
* Забавена (и забавяна) ориентация на ЕС към самостоятелна глобална роля.
На „Голямата шахматна дъска” протича твърде важно (пре)групиране.
* Сближаване на Китай и Русия.[3]
* Раздалечаване на САЩ и ЕС.
Резултатът е: усилване на незападния свят. Тази тенденция намери израз и в развитието на международни организации като ШОС. В същото време външната политика на САЩ е центрирана не върху идеята за „колективния Запад”, а на принципа „America first”. Усилването на незападния свят и стремежът на САЩ да запазят ролята си на световен хегемон е основен източник на нарастване на международното напрежение и несигурност. Аргументацията на американската политическа стратегия се обогати с ясно формулирана теза: да отстъпим означава да предоставим на Китай ролята на световен хегемон. Останаха без внимание многобройните изявления на Пекин, че не се стреми към такава роля, а към свят без национално глобално лидерство. Или – или. А Европа?
Нека отново направим крачка назад.
2016: Политическата криза в ЕС се задълбочава. Евроскептиците победиха във Великобритания, набират скорост в Италия и Франция, печелят позиции дори в Германия. Липсват работещи решения сред елитите в Брюксел, Берлин и Париж. От друга страна, централноевропейските държави не са в състояние сами да се превърнат в стожер на промяната. В Европа се надига силна консервативно-популистка вълна, която достига и до България. Балканите остават трайно нестабилен регион, не само миграционно, но и политически. В геополитически план Европа не можа да поеме значима самостоятелна роля и остана встрани от формирания водещ „триъгълник” САЩ–Русия–Китай.
2017: Електоралната конюнктура направи от европейската 2017-а „година на изчакване“. Назрели са сериозни промени както в структурата на европейския проект, така и в архитектурата на европейската сигурност. Реализацията е многовариантна и оспорвана. Победата на Макрон във Франция и предимството на Меркел в Германия не гарантират тържество на проинтеграционната линия. В Западна Европа системните партии постепенно усвояват национализма и консерватизма, докато в Източна – консервативните и националистическите все повече придобиват системност. Прогресът е в неочаквана – югоизточна, насока. Отпуши се македонската „тапа“ на балканското „задръстване“. Балканите се оказаха най-динамично променящият се в геополитическо отношение регион в Европа.
През 2018 г. Европейската криза прие вида на противопоставяне на либерално срещу консервативно; на „брюкселския“ естаблишмънт срещу нелиберални собствени правителства и Русия. Беше направена европейска заявка за самостоятелна глобална роля. Не може да се подценява, защото е известно, че „в началото бе словото”. Но междувременно евроскептичният консерватизъм укрепва. Главните противници на евроскептицизма са президентът Макрон и канцлерката Меркел; и двамата са дестабилизирани. Неформален лидер на „суверенния популизъм” стана Матео Салвини. В същото време „опашката” пред вратата на ЕС не е намаляла. На Балканите несъмнено се усилва евроатлантическата линия. Натрупаните противоречия и напрежения придават на предстоящите евроизбори изключително значим и може би драматичен характер.
2016: Ако може да се определи българската външнополитическа равносметка с две думи, това ще бъде прагматична посредственост. Провалът с българската кандидатура за генерален секретар на ООН ще влезе в учебниците като пример за антидипломация. Българската общественост – чрез вота на президентските избори – фактически се изказа за външна политика, която следва логиката на националния интерес и суверенитет, без да неглижира ангажиментите на страната в НАТО и ЕС.
2017: Очакванията на обществеността бяха реализирани чрез налучкване на политическа линия, която може да се нарече „многостранна калимера” – добри отношения с всички, близки и далечни; и с глобалния лидер САЩ, и с неговите конкуренти; и с ЕС, и с Турция; и със Саудитска Арабия, и с Катар… Борисов, видимо вдъхновен от предстоящото европредседателство, влезе в новата роля на „премиер-международник”. Има несъмнени постижения като договора с Македония и четиристранния диалог между България, Сърбия, Гърция, Румъния. В същото време основни приоритети – като влизането в Шенген, чакалнята на еврозоната и излизането от мониторинговия механизъм – остават само в перспектива.
2018: Политическата линия „многостранна калимера” продължи, мащабът се увеличи. Централно събитие беше българското европредседателство. Без да бъде триумф, получи положителна оценка. Съвпадна с реални европейски проблеми на Западните Балкани и балкански очаквания от ЕС. Страната най-после се придвижи както по отношение на Шенген, така и на еврозоната. Невралгични въпроси като отношенията Прищина–Белград, вкл. митата за сръбски стоки, внимателно се заобикалят. Договорът с Македония несъмнено помогна за евроатлантическия напредък на Скопие.
Динамиката на вътрешния контекст също може да се проследи.
2016: Управленската формула рухна. Търсенето на консенсус и компромиси, преминаващи в „политическо изнудване и надхитряне”, достигна кулминация в края на годината – при преговорите за нов кабинет с мандата на РБ. Махалото сменя посоката си; предстои да се види до каква степен ще се придвижи вляво. Страната тръгва към предсрочни избори без предизвестен изход.
2017: Предсрочните избори бяха най-значимото вътрешнополитическо събитие. Левицата удвои резултата си, но не получи мнозинство. Периодът на доминация на една политическа сила продължи. Новата управленска формула – „Борисов-3”, е отново коалиционна, но не консервативно-либерална-(псевдо)лява, а консервативно-националистична. Уникална е в европейската политическа практика. Срокът на годност е политически заявен, но не е гарантирано предизвестен. Предстоящото европредседателство ще покаже до каква степен обединените патриоти са (евро)опитомени националисти.
2018: Срокът на годност на коалицията не съвпада с пълния мандат – това съмнение започва да прераства в обществено убеждение и да трасира политическата практика. Българското европредседателство се оказа повратен момент, след който симптомите на криза на управлението се усилиха и породиха усещане за „оцеляване без посока“. Първата година от шест без избори концентрира най-много коментари и прогнози за предсрочни избори. Оказа се, че Обединените патриоти могат да минат за европейски приемливи, но не са достатъчно домашно „опитомени”. Страхът от „счупване на конструкцията“ рязко сви полето за маневриране на премиера Борисов и повиши предпочитанията му към липса на всякакви промени. Между-институционалните напрежения допълниха впечатлението за застой и кризисност. Висящото положение на електоралните нагласи стимулираше както разочарованията, така и претенциите за безалтернативност на властта.
2016: БСП осребри дивидентите от своето последователно опозиционно поведение. Обновеното ръководство на партията направи точен избор на кандидат-президент. Спечели двойна победа – в страната и в лявото пространство. В края на годината поиска и трета победа – чрез опит за вътрешнопартийна чистка. Първата грешка. Сякаш беше отчетена. Битката за влияние между ДПС и РБ в център-дясно загуби смисъл. „Традиционното дясно” се разцепи в зависимост от ориентацията към власт чрез ГЕРБ или власт за сметка на ГЕРБ. ДПС се върна към центристката позиция с отворени врати и вдясно, и вляво.
2017: Линията на настъпателна опозиционност осигури на БСП значително изборно постижение, макар и недостатъчно, за да открие път към властта. Най-старата партия стана практически единствена парламентарна алтернатива на управляващите. Събития са разработката на алтернативен бюджет и атаката срещу „модерното робство”. Свръхактивността на БСП доведе до ситуация, в която най-сложна и проблематична е крачката от „алтернатива на властта“ към „алтернатива на модела“. Вътрешнопартийната чистка беше легитимирана. С друга промяна в устава лидерът ще бъде избиран директно от партийните членове. Мярата на междупартийна конфронтация и мярата на персонализация на партийната власт са очертани проблемни полета.
2018: БСП в опозиционната си роля поддържаше пределна мобилизираност, но и трудности да надскочи собствения периметър. Беше разработена „Визия” и алтернативен бюджет. Вотовете на недоверие не предизвикаха търсения отзвук. Усили се персоналната партийна власт и в отговор – вътрешнопартийното напрежение. Появи се изкушение за заиграване с национал-консерватизъм.
През цялата година с различна интензивност тече битка кой ще се възползва от предполагаемата консервативна вълна в българския обществен живот. Най-очевидните кандидати – ОП – изглеждат и най-разделени и разколебани. Общественото напрежение достигна опасно високи стойности, които могат да породят неочаквани резултати през следващата година.
Решаващ тест за перспективата на управлението и политическата конфигурация ще бъдат евроизборите през 2019 г. Това е и крайният срок за успешен старт на нова политическа сила.
[1] Понятието “Global realignment” беше използвано в анализ на водещия американски политолог Збигнев Бжежински.
[2] През февруари 2017 г. това обяви Волфганг Ишингер, председател на Мюнхенската годишна конфе-ренция по въпросите на сигурността. През декември 2017 Рон Пол, доскорошен конгресмен-републиканец, отиде по-далече: „Системата се разпада. Ние сме на ръба на нещо подобно на случилото се през 1989 г., когато съветската система се разпадна. Надявам се да се разпадне мирно като съветската система”.
[3] В политическата лексика се появиха дори определения като „Източна антанта” и „дуомвират Китай-Русия”. Нямат достатъчно покритие, но е факт, че 2018 г. е рекордна в търговско-икономическите отношения на двете страни – едната с най-голямо производство, другата с най-големи ресурси. Специално следва да се изтъкне най-успешният общ проект: „Волга – Яндзъ”. Военното сътрудничество също достигна безпрецедентно равнище, а партньорството на Си и Путин е далеч по-близко и по-искрено, отколкото отношенията и на единия, и на другия с Тръмп.