Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global. Автор: Веселин Стойнев. Онлайн версията на интервюто ТУК.
Защо българите все живеем с усещането, че сме в беда и затова трябва да избягваме всякакви рискове?
Да, тази нагласа е очевидна, но не е тревога за беда. Българинът вечно живее като оцеляващо същество. А въпросът за оцеляването е много повече от беда. Моята теория е, че българинът, за разлика от повечето си съседи, от повечето славяни и християни изобщо, е манихей. Ние имаме гигантско мирогледно, неосъзнато наследство от богомилите, а именно – изобщо не сме сигурни, че доброто побеждава злото. За българина, точно по персийски, по манихейски, доброто и злото са в постоянна битка. Не че сме на страната на злото, но въбще не сме слънчеви като американците, за които доброто побеждава, като руснаците – те са богоносци, като сърбите – от победа към победа, и пр. За нас не се знае кой ще победи в тази битка, даже е по-вероятно злото да победи и съответно начинът да се вписваш в тази битка е да оцеляваш и да се договаряш със злото. Това са двете ни главни особености като национален манталитет. От това има много следствия.
Едно от тези следствия не се ли вижда в онези класации, в които постоянно сме най-нещастни и неудовлетворени от живота?
Това излиза като резултат при лоши социолози, които глупаво питат. Българите са нормално щастливи. Постановката за доброто и злото забранява да се хвалиш. Едно от най-важните неща, което българинът спазва, е никога да не се хвали. И когато е добре, да казва – тихо, тихо, да не чуе дяволът. Това го няма никъде другаде. И то е, защото случайно си оцелял, разминало те е. Нашият успех не е фундаментално основан. Ние сме не по-малко вярващи от другите народи, само че нашата вяра е суеверие. Масово се вярва в черни магии и пр., а не в единния светъл Бог, който е начертал правилните пътища.
Тогава каква е координатната ни мрежа за национален успех?
Дефицитът на успех е главното, което подхранва ниското ни самочувствие. Дефицитът ни се дължи, първо, на изостаналостта ни до XIX век. След като се включваме в състезанието между свободните държави, много бързо постигаме големи успехи. България бие в първата си война – при това с много ентусиазъм, храброст, идеализъм. България започва да се включва във всички световни инициативи. Например включваме се в първата олимпиада, в световните стандарти за мерки и теглилки, страшно бързо вървим нагоре и после губим три войни – Междусъюзническата, Първата и Втората световна. Следва още един взрив на самочувствие, свързан с комунистическата идеология, и когато и тя рухва, стават четири страшни поражения за по-малко от век, които водят до страшно ниско самочувствие. Ние имаме много по-ниска самооценка, отколкото заслужаваме, ама много по-ниска.
Въпреки това националното ни тежнение още от Възраждането е да сме европейци. Сега вече не сме ли много близо до постигането на тази цел. Защо не можем да преживяваме като национален успех това, че сме съвсем близо до статута на истински европейци?
Ние сме европейци в някакъв смисъл. Много се трансформирахме за последните 30 години – и по отношение на толерантността, и на законопослушанието дори, колкото и да не ни се вярва. Но има утежняващи вината обстоятелства. За всичко в нашия живот трябва да се върнем към Горбачов, това е главното събитие в нашия живот. Както Френската революция обуславя историята на Западна Европа за столетия нататък, така за нас Горбачов обуславя това, което е от 1990-а нататък. Какво ни даде Горбачов – имам предвид на цялата Съветска империя, на Русия, на съветските републики, на сателитите? При всякакви възможни мнения по въпроса няма никакво съмнение, че той ни даде свобода. В едно интервю го питат – защо дадохте Унгария и България на Запада? Той казва – аз не съм ги дал на Запада, а на българите и на унгарците. Той даде Русия на руснаците и пр., всеки си определи съдбата по определен начин. Руснаците просто не можаха да се възползват от свободата си, поживяха десетина години свободно и си поискаха обратно императора. Много глупаци говорят, че Путин е фашист. Там няма и минимални белези за фашизъм – там се възстанови империята. Путин е император и този император не е националистически, никой император, и в царска Русия дори, не е националист. Но те си избраха така да живеят. Сега колко го искат и доколко не го искат, е друг въпрос, но така става.
Ние, източноевропейците, си мислехме, че избираме свободата, но я сведохме до консумация. Заговорихме само за пари, цялата ни свобода се оттече в паричен въпрос. Това е дълбоката причина да сме нещастни, не че не сме европейци, но българите сме много нещастни. Българите никога в историята си, още от хан Аспарух, не са живели толкова добре, колкото сега. Но никога не са се чувствали толкова нещастни, колкото сега. Защото целият въпрос на обществото се сведе до парите. Когато целият живот се сведе до парите, централната фигура на обществото престава да е писателят, художникът, пророкът, попът, вождът, а става банкерът, лихварят. Банкерската етика е централна за България и за ред други страни. Ето ГДР, които също избраха консумацията – вижте картата на последните избори в Германия, победата на „Алтернатива за Германия“ повтаря картата на ГДР, без Берлин.
Затова ли постоянно ревизираме прехода, не искаме да признаем, че той е свършил, а Вие с Кънчо Стойчев още преди 20 години го обявихте в една своя книга за приключил.
Ако всичко се свежда само до пари, преходът ще свърши чак когато забогатееш – много е просто. Друг е въпросът, че преходът свърши, когато обществото се раздели на бедни и богати, но не в смисъла на хора с много пари и с малко пари, а на собственици на средства за производство и работници.
Но претенцията продължава да бъде, че преходът е бил несправедлив, друг е въпросът доколко справедлив е можел да бъде.
Чувството за несправедливост е много остро. То има и сериозни основания. Както е в сентенцията – това, че имаш мания за преследване, не означава, че не те преследват.
Но при Вашата интерпретация несправедливостта не е универсалистка морална претенция, а консуматорска – защо и аз не съм успял като други, за които е било лесно.
Има го и този вариант.
Смята се, че живеем във време на голяма историческа промяна в последните месеци. Ако следваме инерцията на националния манталитет и поведение на политическия елит, може би отново надделява инстинктът за оцеляване и самосъхранение и той повелява да се свием някъде в кьошето, докато световните ветрове бушуват, за да пострадаме най-малко.
Малко трябва да вникнем в промяната. Дълбоко убеден съм в гениалната мисъл на Карл Маркс, а това е основната му мисъл, тя не е за класовата борба и всички безумия около нея, а че производителните сили определят производствените отношения. Звучи не много добре, но това означава, че отношенията на хората с природата определят отношенията между хората. Това е гениална мисъл. Какво настъпи в последните 50 – 70 години като главна промяна на нашите отношения с природата? Тя е в три направления.
Първо, възникна ядреното оръжие, което може да унищожи целия свят, т.е. човечеството за пръв път може да се самоубие. Човечеството винаги се е опитвало да се убива, но гневът на Ахила досега не е бил толкова страшен – от Чингис хан до Хитлер, никой не е можел да убие цял свят. Втората голяма промяна на отношенията ни с природата е откриването на ДНК. Ние можем да променяме собствената си структура, т.е. да променяме биологическия си вид. И третото, което се заражда, е тази информационна система, която може да пунтира човешки интелект, т.е. да правим изкуствен мозък. Тези три промени правят цяла епоха. Въобще не е въпрос искаме – не искаме. Предстои да се случи същото, което се случи на феодализма с изобретяването на парния двигател и тъкачния стан. Сегашната кардинална промяна ще срине всички съществуващи отношения и ще ги замени с нови, какви – Господ знае. В този смисъл българинът ще се старае по всякакъв начин да не стои в центъра на циклона на тази огромна и все още непонятна промяна.
От гледна точка на производителните сили и технологичния прогрес ние още от социализма имахме добро позициониране в рамките на тогавашното международно разделение на труда, макар и ограничено до соцблока, по отношение на авангардните тогава технологи. Сега в балкански поне аспект сме в челото на ИТ индустрията и изкуствения интелект. Имаме ли шанс сега да застанем в по-предни позиции в Европа в новите технологии и това да е един от залозите за успехите ни като нация?
ЕС гласува немислими досега милиарди за развитие на изкуствения интелект. От друга страна, видяхме как китайска компания, само с десетки милиони, настигна американците, или поне така си мислят. Ако някое наше генийче се извъди, ама не понтьор, който много бързо настига авангарда, човек, който наистина може да ни дръпне, трябва да му издигнем паметник, по-голям от оня за 1300-годишнината на България пред НДК, който махнахме. Такъв технологичен пробив направи един човек във Финландия с фирмата Nokia. Той произвеждал ботуши за рибари. И се сеща, че вместо рибарите да си говорят по едни огромни станции един с друг, може да сложи една клетка на брега и да им даде по-малки апарати – измисля клетъчния телефон. Това промени света. Колко време издържа Финландия да държи Nokia? Немного, макар че по едно време тя правеше 1/3 от националния доход на страната. Е, продадоха бизнеса. Причината е, че се изискват гигантски инвестиции и световен начин на мислене, каквито няма ни Финландия, ни България. Иначе наистина единственият начин за скок е ИТ секторът. Всички приказки за туризъм и селско стопанство са али-бали.
Но Финландия има много добро образование.
Да, но ние имаме специфичен начин на мислене и адски бързо се учим, много по-бързо от онези на Запад, които не са хитри. Нашите са адски хитри, много бързо схващат цаката и бързо я прилагат. Давам два примера. Единият е с Бай Ганьо, но не литературния герой, а реалния човек. Той написва писмо до Германия – без да знае нищо, дори коя е столицата, превеждат му го на немски, писмото е адресирано до най-голямата, ако не се лъжа текстилна, фабрика в Германия. То наистина пристига в най-голямата фабрика, те му пращат човек и той сключва договор с тях. Другият пример е с българин, който кара жена си да извезе на ревера му „не знам езици, пътувам за Манчестър“. Така тръгва към Англия, показвайки ревера си, упътват го и ха насам, ха натам, стига до Манчестър. Сключва договор и се връща в България. Това къде го има, кой финландец е извървял този път? Ние сме балканци, ние сме наследник на Византия и това е голямо нещо. Абсолютно вярвам, стига държавата да не се тутка и да приучи населението, че може да се помага на бизнеса. Защото у нас, като помогнат на някого, другите пищят – защо на него, а не на друг, това е кражба…
Това не е ли в основата на националния манталитет на игра с нулев резултат, или познатото наше „не искам аз да съм добре, искам Вуте да е зле“?
По-скоро първото. Трябва да започнем с нещо много просто. На него са залагали всички малки нации, които са успявали. Атина ни е много добър образец. Там има едно училище на много високо ниво – учат администрация, политическа теория, право и пр. Около половината от ръководителите на Гърция са го завършили. На това трябва да заложим – елитно училище, което произвежда елит. А не да ходим в някакви безобразни университети, където научаваш само английски. Срещнах едно момче, завършило радиожурналистика в Нидерландия, което никога не беше влизало в студио. Пълна загуба на време.
Водещите винаги са инженерите. Когато възниква стоманата, кой става най-важният – инженерът, когато възниква електричеството – електротехникът, когато изобретяват пластмасата – инженер-химикът. Сега най-важни са информационните инженери и биотехнолозите. В България обаче трябва да направим центрове не за наука и да гоним световни открития, а приложни центрове, за да растем бързо.
Как си представяте българския национален успех до средата и до края на века?
Винаги гледайте футбола. България може да се докара дотам, докъдето е националното ни ниво на футбола. Винаги се класираме на световно и винаги ни бият – това е кратката история на българския футбол.
С един проблясък през 1994 г.
Да, но това е случайно, можеше и да не стане. Просто имаше много талантливо поколение. Но мястото ни е точно там – ние сме на ръба на А група, в добрия случай сме предпоследни или последни, в лошия случай сме първи или втори в Б група. Ако довършим класирането си в Европа – влезем в еврозоната и пр., много се надявам на това, ще си заемем полагащото ни се място. И в елитните класации то изглежда така – ако държавите са 16, ние сме 14-и, ако са 24, вече сме по-напред, ако са 8, вече сме изпаднали. Дай боже, ако се появят ИТ-та или биотехнолози стоичковци, може да станем и 4-ти. Футболът изразява комплексно нацията не на шега – какъвто футболът, такава и нацията.
Значи нищо особено лошо не ни очаква, но и нищо грандиозно в следващите десетилетия?
В отговор ще дам друг пример. Погледнете Израел – в края на 40-те години на миналия век близо 90 на сто от българските евреи се заселват там. Питайте какво правят българските евреи – един провален няма, бедняк, пропил се, неуспял професионално. Но и един много успешен няма. Всичко си е горната златна среда – просто добре си живеят. Няма го у нас този устрем към голямото. Оцеляването е водещо. Както казах в началото, ние си следим борбата между доброто и злото и много внимаваме как да се договаряме със злото.
