Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Иван Кръстев: Защо елитът мисли, че светът свършва, но някои ще оцелеят

Разговор между Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Иван Кръстев пред „24 часа“. Линк към оригиналната статия ТУК.

Когато социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев се появят публично по медиите, обикновено чуваме дързък и мащабен анализ на сценарии, свързани с актуалната политика – у нас или за геополитиката.

Този път те влязоха в ролята на домакини и поканиха политолога Иван Кръстев за разговор, който е по-дълбок и стратегически. Поводът е книгата “Време и нищо” на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев, която излезе от печат.

В нея двамата известни социолози обсъждат представата за времето и как през различните епохи самата представа за времето се променя. Позовавайки се на цялата амалгама от философи и учени от Античността, като Аристотел и Платон, стигайки до титаните на Просвещението – Рене Декарт, Джон Лок, Готфрид Лайбниц и Йохан Фихте, социолозите се опитват да проследят (р)еволюцията във възприятията за времето и човешката социализация.

Тримата говориха по много теми – и за четирите разказа за времето в човешката история, и за дълбокото объркване на хората в нашата епоха, и докъде ще доведе свръхпроизводството на елити. Ето най-интересните моменти от този разговор, който можете да видите и на видео на 24chasa.bg.

Кънчо Стойчев: През всичките тези 40 години, в които с Андрей по един или друг начин сме заедно, сме се интересувало от въпроса що е обществено устройство, що е власт, и никога не сме се задоволявали от отговорите в най-дебелите книги.

И разбрахме, че няма да можем да намерим отговор, без да разберем какво е времето, и в хода на тази работа последните 12 г. разбрахме, че нищо няма да разберем за времето, ако не разберем какво е “нищо” и по колко начина го има. Така се роди тази книга.

Иван Кръстев: Според мен това е книга, която се опитва да отговори на един прост въпрос – има ли нещо особено във времето, в което живеем, което го прави различно. В този смисъл този, който иска да я прочете, не е лошо да я чете заедно с “Времеубежище” на Георги Господинов. Проблематиката е абсолютно същата. Миналото произвежда идентичност.

Андрей Райчев: В тази книга разглеждаме как времето на хората е било мислено през историята.

Първоначално хората мислят времето за кръгово. Думата “време” е от един корен с “вретено” – въртя се. На това съответства митът като разказ.

Християнството разкъсва кръговото време и го прави вектор. Времето се оказва затворено между събития: Сътворението на света – появата на богочовека – края на света.

После идват Декарт, рационалността и епохата на Просвещението. Времето се оказва проходимо и безкрайно в двете посоки. Това превръща времето в пространство, казваме ние. Човечеството се потапя в постоянен прогрес.

Но в XX век изведнъж това се счупва и се появяват малки разкази как възникват и загиват цивилизации. Сега обаче нито един от тези 4 разказа не работи. Имаме принципно нова ситуация.

И. К.: Ние живеем в свят, в който мнозина мислят, че са едва ли не са последното поколение хора, които живеят. Ако говорите с радикални климатични активисти, те ще ви кажат примерно че на Земята ѝ остават 30-40 години. Идеята за това, че ти си последният човек, която за Ницше е метафора, изведнъж се мисли в абсолютно буквален смисъл. Не можете да си представите колко висок е процентът – над 14, на хора в западния свят, които казват, че не искат да раждат деца, защото имат усещането, че светът свършва. Ние живеем във време, в което мислим, че времето свършва. Това поражда две силни течения.

Едното казва: “Свърши светът, защото стана човешки свят, защото това, което става, ние го направихме и трябва да спасим Земята от човека”.

С второто течение за пръв път се появява идеята за безсмъртния човек. Част от свръхбогатите хора си представят бъдещето така – те се надяват да живеят още 20-30 г., а след това съзнанието ще бъде спасено, но не във физическа форма.

В китайската философия бъдещето е това, което е зад гърба ни. Това, което е пред нас, е миналото ни, защото то е единственото, което виждаме. Човек се качва на кола, гледа в огледалото за обратно виждане и кара напред на базата на това, което вижда отзад, или на това, което си мисли, че вижда. Затова този разказ за времето ми се вижда особено интересен.

А. Р.: Това умонастроение, което Иван описва, е на елита. Не е съдбата на обикновения потребител. В умовете на елита в момента има две идеи: тези, които казва – технологичната: “Ще ставаме киборги”, и зелената: “Ще забраняваме себе си”.

В момента просветителството умира след 400 години тържество. Това, което замислят Декарт, Галилей, Кант и много други, е: всеки да може да разбере света и светът става абсолютно понятен. Друг е въпросът, че има недостатъци, борим се с тях по най-различни версии, но всеки би могъл да разбере какво става.

Сега сме в ситуация, когато отново не разбираме. Не можеш да разбереш квантовата механика – разбираш, че едни хора разбират. Същото е за ДНК, за финансите. Пак се появяват жреци, знанието се е оказало не на разположение на всеки човек и трябва да избираш на кой бог да се кланяш. По тази причина хората са дълбоко объркани, а някои от тях смятат, че всичко свършва.

И се появяват версии, които съответстват на фашизма и комунизма. Версията фашизъм: “Всички ценности са измислица, има само реалност”, и версията комунизъм: “Цялата реалност е измислица, има само ценности”.

К. С.: За да не излезем съвсем съмишленици тримата, трябва да има и друга гледна точка. Как се наричаме хората, които живеем заедно – съжители. Ние сме съжители на планетата, защото по едно и също време всички хора на планетата съществуват.

А. Р.: Съвъглеродоотпечатваме.

К.С.: Това е също така огромна наша илюзия. И тя се дължи на това, което разказваме в книгата – в същността на времето. Истината е, че в нашето съвремие живеем в различни времена. Мога да имам по-близък съжител, който живее някъде по-назад или по-напред във времето, отколкото този, който е в същата стая. Другата обща тенденция да грешим е, че ние, европоцентричните хора, знаем, но продължаваме да си въобразяваме, че едва ли не сме единственото място, задаваме как да се живее и че всъщност нашият начин на живот трябва да бъде навсякъде. 8 млрд. сме вече, от които с нашия 1 милиард сме малцинство.

Ценно е да се прочете тази книга, защото с Андрей не че отваряме вратата, но повдигаме завесата към разбирането на това какво е време и как всъщност това основно е определящото нещо и по отношение на обществото и властта.

И.К.: Парадоксът на времето, в което живеем, се изчерпва в две неща – всичко, което винаги сме знаели, е, че човек е смъртен, а животът на Земята – безсмъртен. Изведнъж започва да се мисли, че земята е смъртна, но има обещание, че човекът е безсмъртен.

К. С.: Това вероятно е начало на някаква нова религия, която дори не можем да видим в момента. Апропо, и зеленото, и безсмъртният живот са все религиозни елементи.

Какво е съотношението либерали – консерватори в университетите

Иван Кръстев: В момента една от най-популярните теории е за свръхпроизводството на елити. Проф. Питър Турчин показва, че всяко общество влиза в цикъл в момента, в който има повече хора, на които си обешал да бъдат елити, отколкото елитни позиции съществуват в света. В края на аристократичното общество има повече благородници, отколкото земя, която можеш да им дадеш.

Една от особеностите на радикализацията в политиката идва от следния факт – когато проверявате съотношението либерални – консервативни студенти в американските университети, то е 2:1. При професорите е 6:1. А при администраторите 12:1. Повечето от тези администратори вероятно имат образованието, което им позволява да бъдат професори, просто професорските места са ограничени. Радикалното поведение е поведение, което удържа статута ти на елит, при положение че не си получил тази възможност било заради финансови, или по други причини.

INSO.bg не носи отговорност за съдържанието на външните връзки.
Вижте източника

Не пропускайте

От Мрежата