Разговор между Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Иван Кръстев пред „24 часа“. Линк към оригиналната статия ТУК.
Когато социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев се появят публично по медиите, обикновено чуваме дързък и мащабен анализ на сценарии, свързани с актуалната политика – у нас или за геополитиката.
Този път те влязоха в ролята на домакини и поканиха политолога Иван Кръстев за разговор, който е по-дълбок и стратегически. Поводът е книгата “Време и нищо” на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев, която излезе от печат.
В нея двамата известни социолози обсъждат представата за времето и как през различните епохи самата представа за времето се променя. Позовавайки се на цялата амалгама от философи и учени от Античността, като Аристотел и Платон, стигайки до титаните на Просвещението – Рене Декарт, Джон Лок, Готфрид Лайбниц и Йохан Фихте, социолозите се опитват да проследят (р)еволюцията във възприятията за времето и човешката социализация.
Тримата говориха по много теми – и за четирите разказа за времето в човешката история, и за дълбокото объркване на хората в нашата епоха, и докъде ще доведе свръхпроизводството на елити. Ето най-интересните моменти от този разговор, който можете да видите и на видео на 24chasa.bg.
Кънчо Стойчев: През всичките тези 40 години, в които с Андрей по един или друг начин сме заедно, сме се интересувало от въпроса що е обществено устройство, що е власт, и никога не сме се задоволявали от отговорите в най-дебелите книги.
И разбрахме, че няма да можем да намерим отговор, без да разберем какво е времето, и в хода на тази работа последните 12 г. разбрахме, че нищо няма да разберем за времето, ако не разберем какво е “нищо” и по колко начина го има. Така се роди тази книга.
Иван Кръстев: Според мен това е книга, която се опитва да отговори на един прост въпрос – има ли нещо особено във времето, в което живеем, което го прави различно. В този смисъл този, който иска да я прочете, не е лошо да я чете заедно с “Времеубежище” на Георги Господинов. Проблематиката е абсолютно същата. Миналото произвежда идентичност.
Андрей Райчев: В тази книга разглеждаме как времето на хората е било мислено през историята.
Първоначално хората мислят времето за кръгово. Думата “време” е от един корен с “вретено” – въртя се. На това съответства митът като разказ.
Християнството разкъсва кръговото време и го прави вектор. Времето се оказва затворено между събития: Сътворението на света – появата на богочовека – края на света.
После идват Декарт, рационалността и епохата на Просвещението. Времето се оказва проходимо и безкрайно в двете посоки. Това превръща времето в пространство, казваме ние. Човечеството се потапя в постоянен прогрес.
Но в XX век изведнъж това се счупва и се появяват малки разкази как възникват и загиват цивилизации. Сега обаче нито един от тези 4 разказа не работи. Имаме принципно нова ситуация.
И. К.: Ние живеем в свят, в който мнозина мислят, че са едва ли не са последното поколение хора, които живеят. Ако говорите с радикални климатични активисти, те ще ви кажат примерно че на Земята ѝ остават 30-40 години. Идеята за това, че ти си последният човек, която за Ницше е метафора, изведнъж се мисли в абсолютно буквален смисъл. Не можете да си представите колко висок е процентът – над 14, на хора в западния свят, които казват, че не искат да раждат деца, защото имат усещането, че светът свършва. Ние живеем във време, в което мислим, че времето свършва. Това поражда две силни течения.
Едното казва: “Свърши светът, защото стана човешки свят, защото това, което става, ние го направихме и трябва да спасим Земята от човека”.
С второто течение за пръв път се появява идеята за безсмъртния човек. Част от свръхбогатите хора си представят бъдещето така – те се надяват да живеят още 20-30 г., а след това съзнанието ще бъде спасено, но не във физическа форма.
В китайската философия бъдещето е това, което е зад гърба ни. Това, което е пред нас, е миналото ни, защото то е единственото, което виждаме. Човек се качва на кола, гледа в огледалото за обратно виждане и кара напред на базата на това, което вижда отзад, или на това, което си мисли, че вижда. Затова този разказ за времето ми се вижда особено интересен.
А. Р.: Това умонастроение, което Иван описва, е на елита. Не е съдбата на обикновения потребител. В умовете на елита в момента има две идеи: тези, които казва – технологичната: “Ще ставаме киборги”, и зелената: “Ще забраняваме себе си”.
В момента просветителството умира след 400 години тържество. Това, което замислят Декарт, Галилей, Кант и много други, е: всеки да може да разбере света и светът става абсолютно понятен. Друг е въпросът, че има недостатъци, борим се с тях по най-различни версии, но всеки би могъл да разбере какво става.
Сега сме в ситуация, когато отново не разбираме. Не можеш да разбереш квантовата механика – разбираш, че едни хора разбират. Същото е за ДНК, за финансите. Пак се появяват жреци, знанието се е оказало не на разположение на всеки човек и трябва да избираш на кой бог да се кланяш. По тази причина хората са дълбоко объркани, а някои от тях смятат, че всичко свършва.
И се появяват версии, които съответстват на фашизма и комунизма. Версията фашизъм: “Всички ценности са измислица, има само реалност”, и версията комунизъм: “Цялата реалност е измислица, има само ценности”.
К. С.: За да не излезем съвсем съмишленици тримата, трябва да има и друга гледна точка. Как се наричаме хората, които живеем заедно – съжители. Ние сме съжители на планетата, защото по едно и също време всички хора на планетата съществуват.
А. Р.: Съвъглеродоотпечатваме.
К.С.: Това е също така огромна наша илюзия. И тя се дължи на това, което разказваме в книгата – в същността на времето. Истината е, че в нашето съвремие живеем в различни времена. Мога да имам по-близък съжител, който живее някъде по-назад или по-напред във времето, отколкото този, който е в същата стая. Другата обща тенденция да грешим е, че ние, европоцентричните хора, знаем, но продължаваме да си въобразяваме, че едва ли не сме единственото място, задаваме как да се живее и че всъщност нашият начин на живот трябва да бъде навсякъде. 8 млрд. сме вече, от които с нашия 1 милиард сме малцинство.
Ценно е да се прочете тази книга, защото с Андрей не че отваряме вратата, но повдигаме завесата към разбирането на това какво е време и как всъщност това основно е определящото нещо и по отношение на обществото и властта.
И.К.: Парадоксът на времето, в което живеем, се изчерпва в две неща – всичко, което винаги сме знаели, е, че човек е смъртен, а животът на Земята – безсмъртен. Изведнъж започва да се мисли, че земята е смъртна, но има обещание, че човекът е безсмъртен.
К. С.: Това вероятно е начало на някаква нова религия, която дори не можем да видим в момента. Апропо, и зеленото, и безсмъртният живот са все религиозни елементи.
Какво е съотношението либерали – консерватори в университетите
Иван Кръстев: В момента една от най-популярните теории е за свръхпроизводството на елити. Проф. Питър Турчин показва, че всяко общество влиза в цикъл в момента, в който има повече хора, на които си обешал да бъдат елити, отколкото елитни позиции съществуват в света. В края на аристократичното общество има повече благородници, отколкото земя, която можеш да им дадеш.
Една от особеностите на радикализацията в политиката идва от следния факт – когато проверявате съотношението либерални – консервативни студенти в американските университети, то е 2:1. При професорите е 6:1. А при администраторите 12:1. Повечето от тези администратори вероятно имат образованието, което им позволява да бъдат професори, просто професорските места са ограничени. Радикалното поведение е поведение, което удържа статута ти на елит, при положение че не си получил тази възможност било заради финансови, или по други причини.
Вижте източника