Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев. Като специален гост за проблемите в Близкия Изток бе поканен д-р Ал Насър.
Основни събития
- Употреба на химическо оръжие в Сирия, оспорвана и недоизяснена от ООН, предизвика остра и противоречива международна реакция. Президентът Обама обяви, че САЩ, със санкция на американския Конгрес, ще предприемат военна акция, ограничена по мащаб и време. Франция и Турция ще участват в акцията. Сирия заплаши, че на удар срещу Дамаск ще отговори с ракети срещу Тел Авив. Русия предупреди, че западната намеса ще бъде „трагична грешка”.
- Съветът по сигурността при министър-председателя обяви, че няма непосредствена заплаха за България, нито искане за българско участие във военния удар срещу Сирия; основните рискове са свързани с хуманитарна криза и бежанска вълна. Президентът Плевнелиев призова за дебати в парламента.
- Президентът наложи „частично вето” върху актуализацията на Бюджет 2013. По настояване на ГЕРБ парламентарното разглеждане беше ускорено. На 16-и август НС отхвърли ветото на президента с гласовете на БСП, ДПС и част от „Атака” (130 „за”, 94 „против”).
- Хиляди привърженици на БСП и ДПС демонстрираха същия ден пред НС в подкрепа на кабинета. Лидерът на ГЕРБ Борисов сравни обстановката с безредиците в Египет. В новосъздадената Протестна мрежа събитията бяха окачествени като „опит за налагане на диктатура”.
- Националният съвет за тристранно сътрудничество отново започна да функционира след отмяна на изискването работодателите да декларират имуществото си. На своето първо заседание той одобри актуализирания бюджет.
- Протестите в София продължиха през целия месец, силно редуцирани след ваканцията на парламента. Контрапротестът също продължи със засилена активност.
- ГЕРБ обяви, че се връща в парламентарните комисии. Цветанов съобщи и решението да бъдат заети местата на заместник-председатели на комисиите, а Цачева да стане заместник-председател на Народното събрание. На следващия ден Борисов категорично опроверга съобщението на Цветанов.
- В началото на новата парламентарна сесия БСП обяви, че ще внесе декларация за съгласие по националните приоритети. Президентът Плевнелиев предложи свое виждане за приоритетите.
- СДС и БЗНС се присъединиха към Реформаторския блок, който заяви намерение за изграждане на местни структури. Борисов отново се обърна към блока с предложение за единодействие, което отново беше посрещнато резервирано.
- Отцепници от ГЕРБ (Е. Димитров, М. Найденов, бивши областни управители и др.) учредиха нова партия – БАСТА („Българи за алтернатива на страха, тоталитаризма и апатията”), без формален лидер, с ориентация към ЕНП.
- На два пъти лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов призова да се свали от власт правителството и „неестествената коалиция”, която управлява.
- Множество кадрови промени, в т.ч. бяха уволнени шефовете на митниците (Ваньо Танов), на Държавния архив, на НЦИОМ.
- Партия ГОРД (Слави Бинев) и партия „Средна европейска класа” се вляха в НФСБ. Роми учредиха партия „Обединение, прогрес и справедливост” (ориентация център-ляво). Известният журналист Николай Бареков обяви, че ще пристъпи към изграждането на нова партия (ориентация център-дясно).
- Експрезидентът Първанов заяви, че има нужда от нов ляв проект и намерението си да инициира изграждането на мрежа от дискусионни клубове.
- Турският вицепремиер Бекир Боздаг беше на неофициално посещение в България. На ритуална вечеря с участието на главния мюфтия и на президента Плевнелиев скандално бяха допуснати турски, но не и български медии.
- Беше почетена 70-ата годишнина от смъртта на цар Борис ІІІ с участието на патриарх Неофит и президента Плевнелиев; беше валидирана за първи път след Втората световна война пощенска марка с неговия лик.
- Социологически проучвания („Галъп интернешънъл”, „Алфа рисърч”) показаха, че според електоралните нагласи водеща партия е БСП.
Значение
- Очакваният военен удар в Сирия ще има непредвидими последици не само на регионално, но и на глобално равнище. Нито веднъж след Карибската криза през 1963 г. САЩ и Русия не са достигали до подобно пряко военно-политическо противостоене. САЩ влизат в ролята на едноличен световен лидер и едновременно поставят тази роля на сериозно изпитание.
- Военна акция в Сирия ще промени съществено политическата конюнктура в страната. Институционалната страна на обществения живот рязко ще повиши значението си. И протестиращите, и контрапротестиращите ще трябва да преосмислят своите изяви.
- Позицията на България все още не е предмет на междуинституционален консенсус. Има тенденция сериозността на ситуацията да се подценява за сметка на търсени вътрешнополитически дивиденти.
- Бежанската вълна беше реалистично определена като първостепенен проблем. Отново бяха пренебрегнати възможностите на гражданското общество, в т.ч на сирийци в страната, които са готови да подпомогнат свои сънародници.
- В България се утвърждава триетажна конфронтация: между управляващи и опозиция (на политическо равнище), между протест и контрапротест (на обществено равнище) и между правителство/парламентарно мнозинство и президент (на институционално равнище). Рискът от сериозна и продължителна дестабилизация на страната е налице.
- Президентът Плевнелиев встъпи в ролята на основен критик на мнозинството. Изкушението да бъде „лице на протеста” го отдалечава от Конституцията. Медийните атаки срещу него засилват радикализацията на поведението му.
- С митинга на привърженици на кабинета мнозинството иззе инициативата на протестиращите и излезе от двумесечната си отбранителна позиция. Същевременно липсата на стратегическа линия все още не му позволява да утвърди и обоснове оставането си на власт до края на мандата.
- ГЕРБ се намира в продължаваща вътрешна криза, която пречи на партията да настоява ефективно за ролята на алтернатива на управлението. Кризата се отразява пряко и на отношенията Борисов – Цветанов.
- Протестът се намира пред дилема – деполитизация и определяне на програмни искания отвъд темата за оставка на кабинета или политизация и открито влизане във все по-близката орбита на Реформаторския блок.
- Усиленото партийно строителство е резултат на нормална следизборна преоценка на възможностите и шансовете в новата обществена и политическа конфигурация, допълнително стимулирана от политическата криза.
- Общественото отбелязване на годишнината от смъртта на цар Борис ІІІ – ключова фигура в най-драматичния период на новата ни история, е важна, но не последна крачка по пътя към национално историческо съзнание на българите от ХХІ век.
Проблемните възли
Отношенията на САЩ и Русия. Рестарт? На какво? Две полярни оценки бяха лансирани от водещи американски политолози за стратегическата перспектива на американско-руските отношения: нова Студена война, която Русия отново ще загуби (Джордж Фридман), и интеграция на Русия в „разширения Запад” (Збигнев Бжежински). Президентът Обама се обяви за рестарт на партньорството. В същото време наблюдаваме не затопляне, а охлаждане на двустранните отношения. „Разводът се задаваше от дълго време”, писа в. „Ню-Йорк таймс” още в началото на август по повод на случая Сноудън. Насочването на американски и на руски военни кораби към бреговете на Сирия ни прави свидетели на пиково напрежение в отношенията между Русия и САЩ. Затоплянето, белязало управлението на Медведев в Москва и първия мандат на Обама във Вашингтон, изглежда приключило. Разногласията по противоракетната отбрана са само предистория. Предоставеното убежище на Сноудън, отказът на Обама да се срещне с Путин, острата размяна на изявления по въпроса за употребеното в Сирия химическо оръжие правят август най-сложния месец в двустранните контакти. От една страна, вижда се, че преизбирането на Обама е имало цена във външнополитическия курс на Щатите. От друга, Русия е притисната поне по три направления – в традиционната (съвместна с Китай) опозиция на западни военни решения на политически кризи; в отношенията с ЕС, където предстоящото асоцииране на Украйна създава предпоставки за преоценка на ролята на „империята” и насочва към решителни търговски отговори; в конкретния казус на Сирия – единствената арабска страна, останала военен партньор на Кремъл.
От времето на Студената война Русия никога не е била толкова пряко ангажирана в геополитически конфликт. Разбира се, оттук не следва, че военният удар срещу Дамаск ще доведе до глобален сблъсък. Охлаждането на отношенията е все още далеч от критичната точка на психологическа („студена”) война. Не е отменена срещата на върха на Г-20 (5-6 септември) с участието на президентите Обама и Путин. Може дори да се допусне, че драматичното противостоене ще стимулира ново разведряване. Прецедентът е налице: тъкмо Карибската криза доведе до „червения телефон”, който и днес се поддържа. Проблемът обаче е многомерен. Опитът да се разсече проблемният възел с ракетен меч най-вероятно ще доведе до неговото преформулиране.
Близкоизточният възел. Или пъзел? Режимът на Башар Асад в Сирия е светски, доминиран от шиитски политически елит, авторитарен, проирански във външната политика, проруски във военното сътрудничество. Съответно бунтът срещу режима е демократичен – срещу авторитаризма, религиозен – срещу светската държава, сунитски – срещу шиизма, национален – за кюрдска автономия и/или независимост. Различните измерения са несъвместими и не случайно не се утвърди „лице” на бунта, въпреки усилията на „приятелите на Сирия”. В същото време всички измерения са анти-ирански и анти-руски. Сирия е само част от „шиитската дъга” или „шиитския полумесец”, който включва Иран – бастион на шиизма, Ирак – с управляващо шиитско мнозинство, Сирия – с управляващо шиитско малцинство, Ливан – с включената в управлението шиитска партия „Хизбула”. Удар срещу Сирия и последвало сваляне на Асад ще разруши дъгата. Но шиизмът, оцелял през вековете на Арабския халифат и на Османската империя, не може да бъде унищожен с ракети.
Основният проблем на Запада не е военен. Проблемът е политически: липсата на алтернатива на авторитарните светски режими, дошли в резултат на революциите в арабските страни през 50-те и 60-те години. Или по-точно: липсва демократичен образец, за да се подреди пъзелът. Опитът да се наложат демократични стандарти – било „отгоре”, било „отдолу”, доведе до поредица от политически провали. В Ирак: религиозно и етническо разделение на страната, перманентен тероризъм, плътно присъствие на „Ал Кайда”. В Египет и Тунис: управление на религиозни партии. Турция прокламира новата перспектива: ислямска демокрация, аналогична на християнската. САЩ решиха да заложат на умерения ислям, в т.ч на „Мюсюлманските братя”. Но алтернатива не се получи. В Тунис беше убит политически лидер на опозицията, започна тежка политическа криза. Пълзящата ислямизация в Египет провокира военен преврат. Нещо повече: турският образец беше контестиран на площад „Таксим”. Политическият август е месец на тежки провали на турската вътрешна и външна политика. Египет унизи премиера Ердоган (като не му разреши да посети ивицата Газа). ПКК заплаши с гражданска война (от септември). Кюрдите от Ирак, Сирия и Турция подготвят обединението си. За турските провали съдейства активно Саудитска Арабия. В Близкоизточната криза се преплита верига от антагонизми: Иран – Саудитска Арабия (шиизъм – сунизъм); Турция – Саудитска Арабия (за водачество в сунитския свят); Израел – Иран (най-остър израз на напрежението между еврейската държава и мюсюлманския свят). В този контекст е понятна „ястребовата” позиция на Турция, която най-последователно, упорито и в растяща градация настоява за военна намеса в Сирия.
Мястото ни на Балканите изисква внимателен анализ на процесите в Турция и на изпитанията, в които попада доктрината на неоосманизма. Дългата неофициална визита на турския вицепремиер Боздаг в България, вечерята с президента Плевнелиев и казусът с османските имоти вероятно бележат активизиране на политиката на Анкара, която все по-решително ще поставя свои въпроси, особено при един по-продължителен конфликт в Близкия Изток. Заслужава си да припомним заключението на проф. Дарко Танаскович: основното направление на неоосманистка експанзия не е Близкият Изток, а Балканите.
Близостта на Близкия Изток. В навечерието на очаквания военен удар западните съюзници бяха поставени в положението да се самоопределят. Германия зае балансирана позиция. Британският парламент изненадващо бламира кабинета за възможна военна намеса. Франция, също неочаквано, легитимира в европейски план американските инициативи. Испания изобщо не е разглеждала въпроса за участие/неучастие. Без обща позиция на ангажираност на ООН, ЕС или НАТО самоопределението на България не е въпрос на съюзнически ангажименти, а на самостоятелен политически избор.
В оценката на ситуацията от българска страна несъмнено има значение наследството на бившия външен министър Николай Младенов, който превърна България в един от най-активните опоненти на режима на Асад и дори се стремеше да обедини сирийската опозиция за общи действия против него. В сегашния контекст много повече неща трябва да бъдат калкулирани. Дестабилизацията на региона може да има сериозни последици както от гледна точка на бежанските потоци, така и на световната икономика и особено на световните цени. Това предполага и предварителни разговори за съдействие с партньорите на България, и нова преценка на крехките баланси на българските финанси, силно зависими от глобалната търговска конюнктура. Допълнителна сянка на съмнение се хвърля върху нашата кандидатура за Шенген. Въздействие върху нас може да окаже и всяка промяна в геополитическото разпределение на позициите, ресурсите и възможностите на големите играчи в световната политика, нещо, което при сериозна криза с военни измерения не може да се изключва.
Сирийският възел открои разминаване в позициите на българските държавни институции, и по-точно на президента и правителството. Плевнелиев зае твърдо, морализаторско становище против виновниците за употребата на химическо оръжие и дори допусна, макар и в условно наклонение, участие на България във военен конфликт. Явен стремеж на държавния глава е да прехвърли отговорността за вземането на решения върху управляващите. Свикване на КСНС не му е в дневния ред, докато, напротив, той приветства заседанието на Съвета за сигурност при премиера и призова за извънредно парламентарно заседание по сирийския казус. Правителството засега се показа доста по-умерено в оценките си, до степен да бъде обвинявано в неяснота и оплетеност. Все пак военният министър Ангел Найденов отхвърли участие на България във военна кампания, а външният министър Кристиян Вигенин дебело подчерта предпочитанията на страната към политическо решение и действия само в общ формат с ООН или НАТО.
Сирийският казус не може да избегне вътрешнополитическа консумация. Реално противопоставяне по този въпрос между двата „гиганта” в българската политика, БСП и ГЕРБ, няма. Социалистите нямат категорична позиция, а ГЕРБ критикува, и то доста вяло, мнозинството единствено по отношение на евентуалните заплахи от тероризъм и бежанци, изобщо по проекциите на вътрешната сигурност. „Малките” играчи обаче се стремят да провокират такова противопоставяне, за да черпят дивиденти. Декларацията на Реформаторския блок, изразяваща в прав текст онова, което президентът намеква, представлява директен призив България да се нареди в лагера на „добрите”. Обратно, заявлението на „Атака”, че внася в парламента проекторешение за пълен неутралитет, цели да сблъска още по-категорично мнозинството с президента и да издигне наново имиджа на партията като пазител на българския национален интерес срещу „турците” и „западните господари”.
Ветото и ролята на президента. Напрежението по темата „Сирия” се вписва като елемент в пъзела на задълбочаваща се конфронтация в българския политически живот, която тече на три взаимосвързани равнища: управляващи – опозиция, протест – контрапротест, правителство/парламентарно мнозинство – президент. В най-ярък фокус на конфронтацията, а оттам и в централно вътрешнополитическо събитие на месеца се превърна прегласуваната актуализация на Бюджет 2013.
В този смисъл месецът може да бъде разделен на две половини. Първата бе белязана от инициативата на президента Плевнелиев и ГЕРБ. Наложеното от него вето непосредствено след края на парламентарната сесия предизвика широко медийно обсъждане. Решението на председателя на НС Михаил Миков да свика заседание на 30 август доведе до поемане на инициативата от страна на партия ГЕРБ, която се възползва от парламентарния ресурс и предизвика отмяна на решението на Миков, нещо повече, създаде предпоставки да се внуши, че самото мнозинство не държи толкова много на актуализацията, след като е склонно да я отлага. Дебатът в пленарната зала и случващото се извън нея обърнаха перспективата. ГЕРБ допусна дискусията да се измести от аргументите за/против актуализацията и да се концентрира в две направления: за/против финансовото наследство на ГЕРБ и за/против президента. Опитът за изкуствено нагнетяване на напрежението, предприет от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, чрез (абсурдните) сравнения с Египет, не сполучи. Отсъствието на Плевнелиев от залата не издигна конструктивните аспекти от неговия имидж, особено на фона на собствения му официално публикуван ангажимент като държавен глава да присъства в НС по всички значими теми. Последва неубедителната декларация, че изказаните реплики срещу президента подкопават демокрацията, след като в течение на месеци самият Борисов не взе никакво отношение към репликите срещу другите титуляри на държавни институции. Плевнелиев се озова в положението да се отбранява и оправдава почти всекидневно, допълнително притиснат от медийни публикации и политически изявления за офшорни фирми и сделки за работници за Германия.
Непривичната роля на основна опозиция на управлението, в която президентът доста явно влезе през август, променя публичния му образ. Както ГЕРБ, така и Реформаторският блок са склонни да го използват като свое „острие” в атаките срещу мнозинството, тиражирайки широко аргументите и критиките му. Нараства рискът от ерозия на доверието в него, ако той продължи с досегашната линия да занимава общественото мнение със себе си и мотивите да бъде атакуван, от една страна, и от друга, ако с действията си създаде впечатлението за търсене на самоцелен конфликт, което не кореспондира с обществената представа за ролята на един държавен глава. Същевременно самите управляващи трябва да са наясно, че една все по-възможна дестабилизация на президентската институция може да катализира дестабилизация на политическата система като цяло и да се обърне срещу интересите на властващите партии. Възможно е ориентацията към „лимитирана дестабилизация” да обяснява защо събираните подписи в подкрепа на правителството са много повече от подписите с искане за импийчмънт на президента.
Протестът пред дилема. Августовското затихване на протестната вълна повдига въпросите за есенното продължение. Парламентарното заседание от 16 август изигра роля на повратна точка. Струпаните привърженици на правителството пред НС изненадаха традиционните протестиращи и наложиха преоценки на собственото им поведение. Два месеца и половина в обществено-политически план протестът държеше инициативата, а управлението се обясняваше и отбраняваше. Това се обърна и резултатът се изравни. Психологическият ефект е несъмнен и е поне двупланов: протестиращите не могат повече да преживяват себе си като „народа”, „мнозинството”, „хората с гражданска позиция”, защото срещу тях излиза пряко друга част от народа, също с гражданска позиция. Ясно е също, че при нужда управляващите могат да мобилизират хиляди хора и да променят „баланса на улицата”. Формите, в които протестът ще продължи през септември, добиват ново значение.
Едната посока е на стриктно придържана деполитизация и отказ от припознаване на партийно представителство. Това е моделът, най-ярко илюстриран от „Възмутените” (“indignados” в Испания, “aganaktismenoi” в Гърция). Той предпазва от лесни политически употреби на движението, освобождава го от застиналост около лозунга за оставка и го насочва към формулиране на искания за по-дълбоки промени, които могат да прекъснат олигархичните зависимости и да разширят демократичните възможности за участие. В същото време това означава липса на организационна структурираност, неизбежна аморфност. Впрочем именно липсата на собствени утвърдени представители и говорители, на ясна физиономия, прави възможно властта да преговаря с фиктивни „протестиращи” и да представя за част от протеста групите или исканията, които предпочита. Другата посока е реполитизация, при която на преден план ще излязат политически сили, подкрепящи протеста, най-вече в лицето на десни партии. Това вече би създало възможност за дискусия, за сблъсък на гледни точки и раждане на политическа алтернатива. Сегашното „разкрачено положение”, в което има и политически заявки, и деполитизирани нагласи, не води до изпълняване на никакви искания. Половинчати ходове като инициирането на Протестната мрежа отново представляват отказ от заемане на ясна позиция. Получава се порочен кръг: за да възникне алтернатива, трябва протестът да работи за нея, а самият протест рискува да затихне, ако няма алтернатива. Като отказват да погледнат политически в бъдещето, протестиращите се оставят да бъдат закотвени в миналото. Символният капитал на Париж 1789, Прага 1968, Берлин 1989 и дори София 1997 не решава нито един от проблемите, които последните избори и управлението на Орешарски повдигат.
Процесите в партийната система ясно показват, че партиите правят равносметка на своето присъствие и възможности и се ориентират към нови решения. Протестът вероятно ще бъде изпробван поне още веднъж като най-удобен лост за бърза промяна и/или ще остане просто като фон за действията на опозиционни политически елити. Усиленото партийно строителство и партийно престрояване нямат предизборен характер, не изразяват дълбоко убеждение в надвиснала изборна ситуация, а следизборна преоценка. Не са очакване за есента, а последица от пролетта, от 12 май. Загубата на достъп до властта кара партия ГЕРБ да търси пътища за изход от изолацията и създаване на партньорства. Формирането на БАСТА е явна реакция на несъгласие с методите на функциониране на ГЕРБ досега, а не стратегия за бъдеще. Реформаторският блок е рожба на осмисляне, макар и частично, на причините за провала на съставящите го формации. Обединението на ГОРД с НФСБ върви по същата логика на преоценка на неуспехите. Раздвижването вляво отразява отдавна формулирани възражения срещу начина на вземане на решения в БСП и демонстрираната на изборите затвореност или полуотвореност на партията към активните слоеве.
ГЕРБ: намалено влияние и… прием на нови членове. В очерталия се конфронтационен модел, в който обобщеният образ на властта се заема от БСП и ДПС, а на протеста – от президента Плевнелиев и Реформаторския блок, ГЕРБ като че ли е големият липсващ. Въпросът е дали това фиксира променена политическа география или временно състояние. Партията завърши парламентарния сезон с провокиралата голям медиен шум и опровержения теза за избори чак през май 2014 г. и се насочва към новия сезон с декларацията за връщане на депутатите в комисиите. Неубедителната политическа линия е налице. Водещите критики към властта, както и най-радикалните предложения (в диапазона от българския бюджет до войната в Сирия) идват от Реформаторския блок или протестиращите. ГЕРБ така и не реши задоволително въпроса за следизборния си статут – ще бъде ли ясна парламентарна опозиция или извънпарламентарна група за натиск. Осъзнаването след нощта на 23 юли, че скорошното връщане на власт не е даденост, доведе до несигурност. Центробежните процеси в партията получиха публична разгласа. „Черната кутия” на вътрешнопартийния живот бе пропукана. Засега Борисов успешно представя отцепниците (такива се появяват организирано за първи път от учредяването на ГЕРБ) като единствено бивши ръководни фигури, но при всяко положение ударът върху авторитета на лидера е безспорен. Не са случайни и засилените обиколки на Борисов и Цветанов по местните структури, почти изместващи националното политическо присъствие. Фокус на политическите послания на ГЕРБ е борба срещу провежданата от новите управляващи чистка. Това съвсем явно има за цел да накара привържениците на партията да се почувстват заплашени от реваншизъм и да се сплотяват зад лидера.
На ГЕРБ й тежи все повече и проблемът с партньорствата. Изход от изолацията не се е очертал. Реформаторският блок на няколко пъти отказва подадената ръка, макар и все по-уклончиво. Възможно е отношението към ГЕРБ да поражда/да породи вътрешни разногласия. През есента ГЕРБ рискува да влезе в сблъсък с Блока за място под слънцето на ЕНП в контекста на стартиращата кампания за евроизборите през 2014. Европейските десни в желанието за единно или поне хармонично присъствие на българските си партньори отчитат както все още внушителния електорален потенциал на ГЕРБ, така и неприемането на част от водачите й в по-широката дясна общественост.
Конфликтът ГЕРБ – МВР също е показателен. Оказа се, че има ръководители, които притискат свои служители да станат членове на ГЕРБ или да напуснат. След подадено оплакване започва проверка на МВР. Борисов и Цветанов се оплакаха от „репресия” на МВР, а Цветанов се похвали, че броят на постъпващите нови членове надвишава броя на напусналите. Можем да си спомним как се увеличаваше членският състав на БКП/БСП след 10 ноември…
Вариантите за бъдещето на ГЕРБ вървят в три посоки. Единият сценарий предполага постепенен упадък, продиктуван от все по-голямо отдалечаване от властовите ресурси. Другият изисква нетрадиционна тактика на „прочистване” на ГЕРБ, за да постигне по-приемлив образ. ДПС и БСП направиха решаващи крачки с оставката на Доган и решението на Станишев да номинира друг за премиер. И ГЕРБ може да предприеме действия, подходящи за една по-дясна и по-европейски изглеждаща партия, поставила отгоре „знамето” Бойко Борисов. Или без него. Възможно е слухът за възможно оттегляне на Борисов и замяната му с Томислав Дончев да не е случайност. И третият вариант, най-хипотетичен към момента, е свързан със собственото политическо присъствие на лидера, стига той да прецени, че негативите на партията могат да му попречат да преследва своята цел да се върне под една или друга форма в институциите на властта.
БСП: външен натиск – вътрешна консолидация – вътрешен натиск…. Тенденцията протестите и тяхната радикализация да консолидират социалистите, се потвърждава. БСП устоя на натиска за широко сътрудничество с ГЕРБ, до голяма степен преодоля комплекса „Пеевски” и показа способност да взема инициативата по отношение на протестите. Проблемите предстоят оттук нататък. Заявките на Татяна Дончева за нова партия и на Георги Първанов за „нов проект” могат да бъдат оценявани и като опит за конюнктурно възползване от ситуацията на криза на партийната система и на доверието в БСП в частност. Заедно с това те изразяват и по-широко споделени несъгласия с непрозрачния механизъм на вземане на решения в партията. Въпросът за идейнополитическата идентичност на БСП е поставян системно след началото на промените, но по различен начин на всеки етап. Политическата криза и властовите позиции имат двустранно въздействие – едновременно се изисква стабилност на партийното ръководство и нови подходи. БСП навярно ще се ориентира към по-активна позиция във формулирането на леви политики и искания към правителството. Лансираната декларация за съгласие по националните приоритети показва, че партията има намерение да стане активният фактор в парламентарния процес. Ролята на просто „крепител” на управлението би донесла само дългосрочни негативи и усещане за мислене ден за ден. Самият председател Станишев също така знае, че в настъпващата кампания за евроизборите към българските му опоненти ще се присъединят и представители на европейската десница, които ще се намесват активно в българския политически процес, за да атакуват лидера на ПЕС.
ДПС: стабилизиращ фактор. За разлика от времето на скрепената със споразумение Тройна коалиция, когато напрежението между партньорите още от самото начало избиваше на повърхността по различни теми, в необявената сегашна коалиция ДПС показва много по-висока степен на единодействие с БСП. Дискусията по президентското вето го демонстрира за пореден път. Темата с АЕЦ „Белене”, внасяща разнобой в позициите, бързо и безшумно бе прескочена. Движението има интерес от съхраняване на правителството, първо, защото само с времето може да тушира създалото се около казуса „Пеевски” разбиране за неприемливост на партньорството с него, и второ, защото действията на кабинета обслужват добре кадровите му намерения. Есенният сезон навярно би породил известни изпитания в контекста на предстоящите леви претенции на БСП към правителството, но до по-сериозен конфликт едва ли ще се стигне.
Минусите, които трупа Ердоган, ще бъдат от полза за Доган и Местан само в случай, че политическите опоненти на амбициозния турски премиер постигнат промяна на политическата конфигурация в Анкара. Активизирането на турската външна политика, водена от Давутоглу на Балканите, ще бъде от полза на Касим Дал и Корман Исмаилов.
„Атака”. Отсъствието на партията от публичния дебат следва една вече възприета линия. Волен Сидеров очевидно е разбрал, че поведение като това от първите дни на протеста застрашава не само 42-рия парламент, но и собствената му политическа роля. Същевременно в общественото мнение трайно се наложи убеждението, че „Атака” е трети партньор в управлението. Ето защо действията на партията през новия сезон вероятно ще се насочат към използване на тази парламентарна възможност за противопоставяне на мнозинството с президента и за маргинализиране на претендентите за националистическата ниша. Антивоенната, националистическата и социалната реторика в началото на сесията, особено в светлината на правителствения отчет за 100-те дни и стратегията за изготвяне на бюджета, биха спомогнали за постепенно възвръщане на накърнения през последните месеци имидж на „Атака”. Войната в Сирия, при каквото и да е развитие, ще бъде най-добрата площадка за гласовития националист.
Заключение
Политическият август доведе до относително равенство в своеобразния аналог на „канадска борба”, който характеризира българската политическа сцена.
Политическият септември ще донесе определена политическа развръзка. Една от двете тенденции – към стабилизация или дестабилизация на управлението, ще надделее, макар и също относително. Ако до края на месеца правителството не бъде принудено или само не реши да подаде оставка, става ясно, че предсрочни избори до края на годината няма да има. В такъв случай новият бюджет ще бъде подготвен от кабинета и приет от сегашния парламент. Орешарски като политик може да бъде критикуван в много отношения, но като финансист качествата му е нелепо да бъдат подценявани. Той може да направи по-добър бюджет от своя предшественик. Искането за незабавна оставка в този контекст придобива нов смисъл: да се лиши Орешарски от най-големия си коз.
Политическият септември трябва да даде отговор на редица въпроси.
Какъв образ ще придобие правителството чрез тройния тест: отчет за 100-те дни, национални приоритети, философия на новия бюджет. Предизвикателството е дали политиката на правителството ще изглежда хаотична, конюнктурна, концентрирана в пълнене на дупки и гасене на пожари, или напротив, като стратегически замислена, насочена към обществена и икономическа стабилизация.
Какъв образ ще придобият протестите, с каква сила и още по-важно – накъде ще се развият, ще има ли нови моменти, ще добият ли рязка политическа окраска, ще се обогатят ли със синдикални действия. Как ще се реагира на замисления като вдигащ завесите пред задкулисието, антиолигархичен, нов закон за обществените поръчки. Какво ще бъде противодействието на контрапротестите, ще се стигне ли до сблъсъци.
И всичко това на фона на важни обществени събития – от очаквания военен удар в Сирия до парламентарните избори в Германия.
Политическият август промени съотношението между институционния ред и бунта на улицата. Политическият септември няма да завърши премерването на силите, но ще бъде начало на нова фаза в политическия процес.