Транскрипция на двадесети епизод на „Кръг Квадрат“ – България на прага на бъдещето

На сайта на института по социология „Иван Хаджийски“ започна поетапно публикуване на транскрипции на разговорите от предаванията на философското предаване „Кръг Квадрат“. Това е още една възможност да бъдат осмислени темите на всеки епизод, както и тезите, които застъпват участниците.

Самите предавания може да намерите ТУК.

Повече за „Кръг Квадрат“ може да намерите ТУК.

Настоящият текст е от епизод 20 – България на прага на бъдещето

Радослав Илиев (РИ): Днешната тема: „Как изглежда България на прага на бъдещето?“ предполага широк разговор – за бъдещи перспективи, трудности, цивилизационни и епохални срещи, които нашата страна ще срещне като част от европейската цивилизация. Какво предстои на света и как България би реагирала? България и Изкуственият интелект? България и променящата се архитектура на международните отношения? Въобще: има ли бъдеще българската нация?

Андрей Райчев (АР): Твърдението „България на прага на бъдещето“ предполага, че има някакво бъдеще, което очаква България и знаейки това бъдеще, трябва да мислим как ние ще реагираме. Какво ни чака? Какви изпитания и т.н. Това обаче предполага и едно подразбиращо се нещо, с което не съм съгласен. То отчасти е вярно.

България догонва модернизира. Няма никакво съмнение, че общества като Англия, Белгия, Холандия са достигнали степен на развитие, към което ние се стремим и догонваме. Това догонване започва от 3 март 1878 г., когато се разпада една феодална империя, а ние сме част от нея. И заварваме там индустрия, чистота, грижа за животните, а тук нищо подобно няма. И тръгваме по този път. С една много важна скоба: комунизмът по много особен начин хем ни вписва в тази модернизация, хем ни вади от нея, защото преставаме да подражаваме на Западна Европа. При това се предпоставя, че България е в догонваща позиция и проблемите са ни от това, че не сме ги настигнали и трябва да ускорим.

Аз обаче ще кажа точно обратното. България е в изпреварваща позиция. В България са постигнати купища изпреварващи неща, неща, които сме въвели и до които не сме достигнали самите ние. Ние не се състезаваме с тях. Ние сме изпреварили самите себе си.

РИ: Пример?

АР: Първи пример – държава. Тя възниква в края на 19-ти век. Тя е толкова добре направена като конституция, устройство и развита, че България много дълго време свиква със собствената си държава. Второ: появата на града (когато комунистическата партия взима властта). Ние взимаме различни образци (най-вече съветски), правим градове и много дълго ги настигаме. Сега това ни се случва с демокрацията – не че ние сме я постигнали, тя ни се случва отвън. Понеже цяла Източна Европа тръгна натам и т.н. – и в България се въвежда демокрация и правова държава и ние 30 години ги настигаме. Тоест ние не сме в ситуация „на прага на бъдещето“, а точно обратното – ние сме въвели бъдещето и не сме го настигнали. Проблемът е вътрешен, не външен. С това събарям основната постановка на въпроса „Какво ни чака?“ – това, което ни чака, вече ни се е случило, а ние тепърва се опитваме да го отживеем. Това е моето твърдение. Възможно е и да греша генерално.

Димитър Стоянович (ДС): Аз съм абсолютно съгласен, „будуше уже было“. Да се говори за бъдеще е много хубаво и много важно, особено като се прави проект за една държава и населението, което я обитава. Но за бъдеще може да се говори, ако сме успяли да се изплъзнем от „калчищата“ на миналото. С което ние не сме се справили. Как да гледаш към бъдещето и да правиш стратегия, когато ние сме „до колене“ в блато и не можем да се разберем докрай какво се случи, например, на 9-ти септември 1944 г. Какво се случи с българските евреи? Не можем да го разберем докрай. Какво се случи с Народния съд? Как се сменя елитът на една нация? И т.н., и т.н. За какво бъдеще говорим, ако не сме се справили с миналото?

РИ: Българската държава през 1944/45 г. среща този импулс на урбанизация, среща това си индустриализиращо бъдеще насила и по чужд модел. Възможно е и сега нашата страна да срещне огромни преломи, независимо, че ние вътрешно не сме се справили с миналото или не сме осъзнали напълно тези три големи събития, които са ни се случили: държава, град и демокрация. Това, че ние вътрешно не сме се справили – не сме ги осъзнали, не сме ги подредили, не означава че времето не тече и че няма да ни се случи. И докато ние си решаваме вътрешните въпроси, трябва да се погледне и това, което се задава, независимо, че то се влияе от много фактори.

АР: Радо, ако си прав – ние живеем чужда история. Бъдещето, което ни се случва, не е защото в България напират някакви сили, сблъсква се и става някаква форма, а защото в околната среда нещо се движи и ние също тръгваме нанякъде. В България става демокрация, защото двата големи блока… В България става град, защото Сталин… България става държава, защото турската, руската и английските империи са решили… Тоест ние живеем чуждо бъдеще. Нашето бъдеще ни сполита. Ако в Германия в момента големият сблъсък е дали да е „зелено“, или не – това си е германски въпрос. Но ние сме въвлечени в него, без той изобщо да е възникнал в България. Същата е историята с гейовете. И т.н. Тоест всички тези бъдеща не са резултат от нещо, което напира у нас и чака разрешение, а именно заради догонването. И ние изпреварващо сме взели разни форми, с които не сме свикнали. Това е принципното положение на България – ние следваме поток и някак си оцеляваме. Как България оцелява на това сполитащо я бъдеще?

Тончо Краевски (ТК): Уинстън Чърчил казва за Балканите, че тук ние произвеждаме повече история, отколкото можем да консумираме. Като че ли всеки един от тези преломни моменти – държавата, градът, демокрацията, които още не са „храносмлени“ – е свързан с конфронтация с бъдещето всеки път и ние никога не сме готови за нея. Конфронтация болезнена и насилствено наложена. Всеки един от тези проекти е катастрофирал в рамките на няколко десетилетия и оставя след себе си минало.

ДС: И винаги сме в ролята на жертва.

ТК: Ние живеем главно в минало, населено със събития и призраци на починали хора или несъществуващи вече сгради. (Това, например, е много силно в Македония, където местните казват: „Тук живее еди-кой си“, а той е живял там 1900-та година.) И „храносмилането“ е много бавно. Така миналото става все повече и повече. Някои страни от време на време „повръщат“ минало, изтриват го – така китайците са направили културната революция. Ние не обичаме да правим това – не го можем и не го желаем.

ДС: Слава Богу, че не ни се е случила културната революция на Мао.

РИ: Как ще реагират българите, ако загубят собственост – тази перспектива е близка? В последните 30 години собствеността е издигната като висша ценност.

ДС: Ние не знаем дали това ще стане, можем само да спекулираме. Българският народ не бива да бъде нито надценяван, нито подценяван. И това „вкопаване“ в собствеността, да имаш къща си „върви“, независимо какви кредити трябва да се изплащат. Тези неща си остават.

ТК: Те са дълбоки до физиологията на човека, до нивото на културата.

АР: Дълбочинната култура в това се и състои. Кои са нашите „котви“? Сигурните неща?

Върху българската нация (90% селяни и 10% занаятчии) се стоварва цялата модернизация на света и тя започва да се трансформира. Българският селянин, чийто труд става все по-евтин (канадецът е дошъл с трактора си), живее все по-бедно. Вазовското цъфтящо феодално село се превръща в елинпелиновското злобно, гладно и бедно село. И този човек трябва да посрещне бъдещето. Кои са му котвите? Главните две котви са: (1) собствеността върху жилището и (2) образованието на децата. Не е заминаване за някъде – както ирландците реагират на своите кризи и отиват в Америка. Не е война – да нападне съседите и да им отнеме нещо. Тези две котви са оцеляващата му стратегия. Сега и двете са тежко проблематизирани: (1) неясно е можеш ли да имаш собственост в този свят и (2) със сигурност не знаем какво значи „образование“ в съвременния свят. Образованието се свежда до бележка от университета. И двете „котви“ на обикновения човек са избити. Кое е опасното тук? Когато са изчерпани твоите индивидуални средства да посрещнеш криза, ти прибягваш към обществени. А обществена солидарност или религия в България няма и следователно – държавата. Голямо нещастие! Държавата се оказва отговорна за нещо, което е масов проблем. Държавата не може да го реши. Може обаче да симулира, че го решава.И започват да се надприказват. Едните ти казват колко хубаво става всичко и трябва да станем като Америка. Другите казват, че по-лошо от Америка няма. Какво плащаме ние? Това, че бъдещето не е наше. Ние реагираме естетически: един ни разказва колко е хубаво, а друг – колко не е хубаво. Този спор е абсурден. Свел се е до американския разказ: живот на заем, полово многообразие, без собственост срещу  другите, които казват: „това е гнусотия, те ти отнемат пола, държавата, нацията; те са лицемери“. Никой не иска да влиза в този спор. Липсва център, липсва нашето собствено място с нашите истории. Ние се присъединяваме към чужди истории. Време е да мислим за себе си. А ние, говорейки за себе си, говорим за Русия, за Америка и пр. Но за себе си не говорим, ние какви сме. И в моите очи това ни е главният проблем за бъдещето.

РИ: Ние не сме имали това и преди. Различното сега е, че са засегнати двата фундаментални устоя на българина – неговият дом …

АР: 90 на сто от българите имат недвижима собственост. Това е немислимо в Германия, Англия и никъде на Запад.

РИ: А образованието? Има алтернативи: масовото образование, което се либерализира и свежда до бележка или елитното образование.

АР: Имаше страшна криза между 1990 и 2000 г. Счупиха се животи, цяло поколение остана без смисъл – възрастните хора, младежи навлязаха, чупеха, бутаха. Инженерът стана таксиджия, професорът садеше лук. Все такива спазми, гърчове. Кои две неща не махна българинът? (1) Не продадоха апартамента – който заприлича на нищо, асансьорът спря, дограмата потече, всички се събираха в една стая, не можеха да се топлят – много, много гърч. Но не се обезсобственостиха, не станаха пролетарии. И (2) невероятен напън за образованието направиха: плащаха се частни уроци, за да може детето да влезе в езикова гимназия, т.е. да получи цивилизационен код. От тези две неща българинът не се отказа при огромния гърч на 90-те години. Цифрата е следната: хората, чието дете е в 7-ми или 11-ти клас отделят 1/3 от годишния си бюджет, т.е. 4 месеца работят, за да платят частните уроци. Едно съвсем безсмислено усилие. Но това е класово усилие. Българинът иска да удържи средната класа. Той няма големи амбиции. България правилно е решила: ние нямаме собствено бъдеще; нашето бъдеще ще ни се случи. Ние избираме пакета. България твърдо избира европейския пакет – каквото е за Германия, това да е и за България.

РИ: Българинът избира Германия, но не избира Америка.

АР: Германия. Това не значи някаква любов към германците, а възхищение от „немската работа“.

България си избира някакво бъдеще, присламчва се, подтичва след него – и в това няма лошо, това е споделена съдба. Никой не казва да споделяме съдбата на Русия – обичаме я, но не споделяме съдбата ѝ. Тоест – една двусмисленост. Апропо, в Сърбия е същата история. Обикновеният сърбин е готов да загине за Русия, ама кандидатства за Европейския съюз и в краен случай и в НАТО ще влиза. Тази базова двусмисленост се дължи на това, че нямаме собствено бъдеще. Нашето бъдеще е присъединяване. И трябва да внимаваме като се присъединяваме, да внимаваме да не ни изгонят, тъй като лицемерим тежко и това се вижда от партньорите. И в това време да си решаваме вътрешния въпрос за нашата си България.

РИ: Вътрешният въпрос за миналото ли е?

ДС: Не само, но ще е проблемен въпросът за бъдещето. Защото без да разрешим проблемът за миналото, ние имаме голям проблем – със съседите си, с осмислянето, с процесите. Аз не смятам, че средният българин въобще мисли с посока бъдещето. Този план за живота, който разумният човек, прословутият германец ни води като посока – ние не сме като средния германец и това мога да го подчертая категорично. Настояще, план за година, максимум две, работата да е сигурна, а не рискова – т.е. пак да не правиш планове, ниска заплата, но сигурни доходи, с гарантирани почивни дни – класика! И много хора не си дават сметка, че това снишаване, което на нас ни е много присъщо, ние се врем между големите.

РИ: „Двойното счетоводство“.

ДС: Българинът е цар на това нещо – с едната устна те целува, с другата те ругае. И пълно недоверие към държавата като институция. И ще е голяма драма, ако той „излети“ от ЕС.

РИ: Затова българите са едни от най-проевропейски настоените. Но когато се тресе голямото, тази криза рефлектира върху него и тази дори битова сигурност на работни места, на прогнозируемост може да свърши. И тогава той със сигурност прави планове и за алтернатива.

ДС: Всеки нормален българин иска стабилна държава.

ТК: Това краткосрочно планиране за година-две напред не е примитвно и късогледо. Много сериозни хора, занимаващи се с политическа стратегия, с инвестиции, с борсови спекулации, с технологии развиват доста легитивно тезата, че дългосрочните планове по дефиниция се провалят. Дългосрочният план може да бъде някакъв модел за бъдещето, но ти по дефиниция трябва да знаеш, че той няма да се случи. Накрая ще се случи нещо друго. По-скоро трябва да имаш ценносна рамка – какво искаш да запазиш, какво искаш да постигнеш. Какви са ти „червените линии“? Една по-обща ценностна картина.

ДС: Е не е ли пътят важен? За един дългосрочен план се изисква и известна фантазия, а той може да се промени и 19 пъти.

АР: Към кого българинът адресира своя дълъг план? Не е към себе си. Детето. Ние претоварваме детото с планираност. Поради стратегията на оцеляване на нацията, детето е свръхценност, то е по-важно от теб. Та този голям план е стоварен върху детето и там задължително е провален. Детето трябва да завърши висше образование, да има хубава професия, да се ожени за дипломат или чужденец и т.н. – това е класическият план. Този план води до две неща. Първо, със сигурност се проваля. Второ, до чувството, че другите са успели, а ти – не. Това е коренът на т.нар. българска завист. Ние не сме толкова завистливи, колкото това е чувството ни за огромен провал. Ти си планирал, пък детето ти не влезе в Оксфорд. Има фундаментална самоадресираност на неуспеха. Ние сме се обрекли на неуспех по дефиницията на задачите, които сме си поставили. Тоест проблемът е да се разкрепостим.

Когато човек мисли за бъдещето, има два вида размишления: (1) Какво да? (2) Какво да не?

ТК: Затова казвам, че въпросът за бъдещето трябва да бъде ценностен, а не детайлен.

АР: Свободата е „Какво не?“. Следователно, питаме за консенсусите: кои консенсуси приемаме за бъдещето? Например, България отлично се справи с консенсуса за мирния преход – при никакви обстоятелства няма да има насилие върху политическия противник. При няколкото случаи, когато се доближи до това, нацията реагира много тежко. Включително ареста на Бойко Борисов – нарушаваш консенсуса за ненасилие.

Кои са нашите консенсуси? Какво е нашето бъдеще, което сами сме си осигурили? Защото ако кажем: „няма да“, то вече е станало. Не е нещо, което има да ни сполита, ние сами сме си го причинили. Никога няма да – класическият консенсус на човечеството е: да не се яде човешко месо. И хората вече сто хиляди години го спазват.

Какви са нашите консенсуси? Какво няма при никакви обстоятелства да допуснем? В България аз много ясно виждам няколко консервативни консенсуса, които се надигат. И има един консенсус за свободата, който наистина минава през апартамента и собствеността. Това, за което кажем „няма да“ със сигурност ще ни се случи. Ако кажем: „Трябва да идем на Луната“, това не може да стане без някакви условия. Щом направиш консенсус, той е без условие! И въпросът на нашата нация не е какво иска, а от какво твърдо се е отказала. И мисля, че България не е в лошо положение: ние ценим свободата си, имаме определени консервативни ценности и можем да кажем – „нашата нация иска това“. И ние трябва да излезнем от тази поза на догонване, защото ние казваме: „няма никога да“ – това е наш консенсус. И вече действаш.

ТК: И да имаш готовността да „забиеш пети в земята“.

АР: Да, трябва да се плаща.

РИ: Когато кажеш „няма да“ – това означава, че нещо вече е налично. Ти си идентифицирал това, което не искаш да се случи. В места като нашето, което не гради само собственото си бъдеще, грубо казано вълната е дошла на портите. И спирането на това е трудно. Второ, това влиза в колизия с другата теза, че България не избира бъдещето, а се присъединява. На нея бъдещето й се случва. Ако това ѝ се случва, и то пакетно, каква е възможността човек да махне някои неща – например въпроса за Истанбулската конвенция?

ДС: Аз виждам една голяма въпросителна и това е подборът на правила – такива, каквито на мен ми харесват. Но ти „играеш“ с други. Тоест има негласно споразумение, че спазваме един и същи правила. И незнам дали е възможно да си изберем само 1-во, 7-мо и 19-то правило…

АР: Не опира до това, а до фундаментален спор. Когато те ни казват „европейска ценност е“ – и тук следва неприемлив текст – „децата на 10 години да определят пола си“. На мен ми се струва чудовищно и не искам моята нация да е такава. Когато аз изпадна в тази поза пред западния носител на тази идеология, той ми казва – „Ти си дивак“. Аз му изглеждам недъгав и той се чуди защо ме е приел в Европа. Същата история наблюдавахме при Ковида. Единият казва: „Не искам ваксина“, а оня му отговаря: „Науката е слънце, а ти мислиш, че Мъск ще те чипира“, т.е. си дивак, който изостава от цивилизацията. Това е, защото седим в отбранителна поза. Само че по първия въпрос аз ще му кажа следното: „Ти ми махаш свободата. Твоята висша ценност току що ми махна свободата. А за Ковида ще му отговоря: „Ти си малоумникът, който мисли, че науката знае, предоверил си ѝ се, тя те лъже, прави те на нещастник“. Тоест от отбранителна поза трябва да преминем в настъпление. Ние няма да получим собствено бъдеще, докато не заговорим смело и настъпателно по нещата, за които сме убедени.

ТК: Освен това, ако живееш в страх, че ще бъдеш изгонен отнякъде, ти непременно ще бъдеш изгонен оттам. Идеологическият пакет за бъдещето, който имат Германия, Европа, Западният свят, не е вътрешно кохерентен. В него има много противоречия (както във всеки един човешки проект). Джендър идеологията и нулевите емисии са нови неща, които са пришити. И като сме приели този пакет, нека кажем, че ние взимаме страна по част от противоречията в текста на този договор, на тази конституция. Да се позовем на фундаментални и от по-висок ранг правила. Самият договор на ЕС изключва приемането на Истанбулската конвенция. Те нарушиха договора с помощта на няколко решения на съда, които предефинираха текста на договора. И – както казва Андрей – трябва да влезнеш в едно позитивно настъпление (което немалко европейски държави правят), да вземеш отношение по въпроса и да кажеш – „аз избирам такова тълкуване“.

ДС: Държавата пак е призована да се справи с нещо, а тя няма обща позиция, няма стратегия, няма план по тези въпроси (както и по всички останали).

РИ: Очевидно има нужда от такова позитивно – както го нарича Тончо – действие за защита на свободата, която българите ценят.

АР: Какви утопични идеи за бъдеще е породила самата ни нация? Сещам се за идеята България да се съсредоточи върху селското стопанство и туризма. Тя е абсурдна – приходите са нищожни. Но откъде идва привързаността към тази идея? Българинът държи на личния си периметър и свободата. В душата на народа има дребно-буржоазна анархистичност, на която трябва обезателно да стъпим – това е безценно нещо!

ТК: В ера, в която властта става все по-бутафорна и нанасяща щети, българският здрав скептицизъм е полезен за оцеляването.

АР: Българинът оцелява поединично, а не солидарно. Повече от сигурно е, че моят прадядо живее по-лошо, по-бедно от моя дядо. Повече от сигурно е, че моят баща живее по-добе от дядо ми. Аз със сигурност живея по-добре от баща ми. Нивото на култура на дядо ми е по-голямо от това на прадядо ми,.. и моето – по-голямо от това на баща ми. Това обаче изобщо не  е вярно за моите деца. Следователно, виждаме нещо много важно за бъдещето. Тази гарантираност, че е „светло“, липсва. Преди е било много по-страшно, войни, но предстои със сигурност нещо по-хубаво и ако то не стане, има причини или виновни хора, но се предполага, че ще е по-хубаво. Сега въобще не е така. Мога да гарантирам, че животът на моите деца ще е по-лош от моя. А за внуците ме е страх да си помисля. Промяната е епохална. Ние не присъстваме на доразвитие на нещо. Пред очите ни възниква друг свят. Какво трябва да мисли една малка страна за това бъдеще? Да се вписва по възможност, без да се пъчим (което българите и правят) и по възможност да не сме последни. Тоест България прави каквото трябва, казвам аз. Прави го по природа и независимо от лидерите си (въпреки тях).

РИ: И тук се чува: „Аха, значи ние добре си действаме, каквото има да става, ще стане и без нас, тогава каквото и да правим – по-добре е да не го правим. Да си стоим, то ще стане.

АР: Не казваме това. Казваме: Продължавайте да оцелявате, защото това е начинът да става. Всеки си знае как. Българинът има 15 стратегии на оцеляването. А има и 16-а, защото познава Георгиев. Има „свой човек“ в краен случай.