На сайта на института по социология „Иван Хаджийски“ започна поетапно публикуване на транскрипции на разговорите от предаванията на философското предаване „Кръг Квадрат“. Това е още една възможност да бъдат осмислени темите на всеки епизод, както и тезите, които застъпват участниците.
Самите предавания може да намерите ТУК.
Повече за „Кръг Квадрат“ може да намерите ТУК.
Настоящият текст е от епизод 19 – Свобода или сигурност
Радослав Илиев (РИ): Темата „Свобода или сигурност“ или „Свобода и сигурност“ е особено актуална в нашето съвремие, тъй като свободата е изконна човешка ценност. Тя има различни проявления, различни теоретизации от времената на античността, през християнската идея за свобода. Но свободата в строго модерния, съвременен или просвещенски смисъл несъмнено е извоювана, творение или следствие на Френската революция и просвещенските мислители, и съответно – 19-и и 20-и век. Именно тази просвещенска, гражданска или масова свобода в началото на 21 век, или на ръба между модерното и постмодерното време, е под заплаха. Всеки един знае или поне е виждал след 11 септември 2001 г. различни проявления на тази заплаха към свободата, която не е по стандартния механизъм на изземане отвън, т.е. на завладяване, на забраняване на свобода, а по-скоро на нейната размяна. Ще се опитаме да обсъдим кога хората са склонни не просто да не се борят за свободата, а да я разменят, подменят, да я изтъргуват. Това е вид именно такава стоково разменна операция, в която се получава нещо друго насреща – сигурност, консумация или друг тип идеен продукт. Само това ли е – човекът 250 години се е борил за свобода, а сега много бързо я разменя за сигурност?
Андрей Райчев (АР): В една компания с Тончо и други социолози зададох следния тест: Ако сте вълк, какво предпочитате – 10 години живот в гората или 30 години в зоологическата градина? Което е точно така – в гората животните живеят по-малко.
РИ: Какъв беше отговорът?
АР: Удивителен! Аз очаквах 10 на сто за зоологическата градина и 90 на сто за гората. Нищо подобно. 8 от 10 души казаха: „Искам в зоологическата градина“. И понеже видяха, че съм шокиран, един от младите социолози каза: „ние сме в зоологическата градина, ние живеем там“.
РИ: Значи той иска да продължи да живее?
АР: Вярно.
Даниел Вълчев (ДВ): Той там е свикнал. Но да кажем, че този въпрос не е зададен в реална ситуация, а твърде абстрактно и тук може да има различни обяснения.
АР: Когато в края на 19-и век в Китай започват да превеждат класическите книги на Просвещението, там пристига думата „свобода“. Оказва се, че в тогавашния китайски език няма еквивалент. Когато нямат йероглиф за някоя дума, там подбират предишен, забравен йероглиф и го преосмислят като новата дума. Какъв йероглиф са взели, за да преведат „свобода“? Това е бил старият йероглиф за „опасност“, „тревога“. И това е много точно. Свободата със сигурност съдържа в себе си тревога, опасност и дори смърт. Истинската свобода е платена обезателно накрая с някаква смърт – както при произхода си, така и при функционирането си. Хубаво нещо е на улицата да се пее и да се развяват знамена. Но свободата е опасно нещо. Именно затова тази сделка – „свобода срещу сигурност“ – се сключва много лесно. Отнемат на човека нещо, което не е много ясно докъде е и какво е, срещу нещо, което е хубаво. Дават му сигурността. И тук е главното ми предложение към вас. Щом той взима сигурността и дава свободата, значи той има какво да пази. Например, един човек, заврян в нечовешки условия, никога няма да поиска сигурност. Сигурност за какво? За един отвратителен живот? Той винаги ще каже „свобода“. Следователно щом нашето съвремие сключва сделката „свобода за сигурност“, то живее достатъчно добре. Така че предлагам да започнем от това. Щом той жертва една неопределена свобода за тази сигурност, значи е склонен да запази сегашния си живот.
РИ: Това не е ли всъщност обикновената консумация. Само че той вижда (нещо) като недостатъчно, но само в количествен аспект, а не като лошо, като нещо, което подлежи на промяна.
АР: Той не вижда как му взимат свободата – това е основното. Той вижда какво му дават – „ще ме запазят от болест, от война, от терористи“ (тероризмът е най-голямата лъжа на съвременния свят. От тероризъм загиват по-малко хора, отколкото от хипопотам – това е факт. Но обществото не се втурва да избива хипопотамите, защото при хипопотама отиваш по свое желание.) И заради тази нищожна опасност – тероризма – ни обискират в самолета, снимат ни, по три пъти ни проверяват, купища права сме загубили, включително сме им дали право да ни подслушват.
РИ: Тази размяна за свобода, на която сте станал свидетел при емпиричното питане, е всъщност рационализирана – те са интелигентни хора, които разбират и се отказват от свобода. Това не са недоразбрали хора.
АР: По време на коронавируса беше забранено на хората да ходят до Пловдив, до Витоша! Страхът от епидемията беше толкова голям и така добре насаден, че хората го приеха. Те ми взеха правото да се разхождам в парка, за да ми пазят здравето! Това е същата сделка – „свобода за сигурност“.
ДВ: Подобна е.
Тончо Краевски (ТК): Попитаните хора бяха непредставителна извадка и затова имаха толкова рационализиран отговор. И така, както беше поставен въпросът, ни караше да си представяме, че ние сме вълци или други животни и имаме избор между това дали да живеем в гората, или в зоологическата градина. Само че човекът е особен вид животно и нещата при него стоят малко по-сложно. Бидейки разумно и социално животно, за човека свободата не е да живее необезпокояван в гора. През цялата си история, винаги, под различни форми, той се е откъсвал от този начин на съществуване. Раздялата с тази дива форма на живот не е била винаги лесна – изпитвал е носталгия, травматично е било, като всеки етап на модернизация. И въпреки това хората винаги вървят в другата посока. Защото за човека свобода, която не е в контекста на някакъв социален ред, в рамките на взаимоотношения с други хора, няма никакъв смисъл, няма никаква стойност. Свобода в гората е право, което няма никакъв предмет. На какво точно имам право, срещу кого, на каква свобода имам право? Свободен съм какво да направя? В едно общество, в което има ред и закони, аз имам вече интерес – имам какво да спечеля, имам отношения, има йерархия, в която мога да се издигна, права, които мога да получа. И според мен човекът се стреми неизбежно да „построи този зоопарк“, защото е обществено животно, животно, което си строи само собствения зоопарк. Големият въпрос е как да живее в него. И неговата свобода е съвсем различен вид от тази на животните, не е сравнима с тях. В сравнение с животните, всички ние сме несвободни. Само че ние сме избрали да се оковем по този начин, защото ние сме хора и ценим други неща. Какво означава „свобода“ в елинския полис – да ми се признават и да не ми се нарушават от държавата древните ми права: правото ми на собственост, правото ми, че съм гражданин, че мога да гласувам, да говоря свободно и т.н. Всички тези неща – всичко, което човекът разбира като „свобода“ – са социални отношения. И в този смисъл те могат да съществуват само в контекста на „зоопарк“, грубо казано.
РИ: Тоест ти казваш, че свободата е от последната клетка да те изместят в по-топла такава.
АР: Тончо казва, че жертвата „свобода за сигурност“ не е характеристика на нашето съвремие. Той казва: „всички хора винаги са жертвали свобода за сигурност“.
ДВ: Да, но той каза и друго: „всъщност човекът не е вълк“. Ако питаш 10 вълци, вероятно 9 ще изберат гората.
РИ: Но в гората пак има структура.
ДВ: Има, но те са свикнали с нея. Ние сме хора и имаме друга структура. И затова би било голямо усилие да отидеш там. А що се отнася до това, че има вероятно исторически различни концепции за свободата, това е съвсем ясно – твоята представа за свобода зависи от начина, по който живееш, от епохата, от идеите, които ти се внушават от малък и т.н. Това не е тайна, даже е концептуализирано още от времето на Бенжамен Констан.
АР: Ще докажа с цифри верността на последната Ви дума. През 1984 г. ми бе поръчано да направя изследване. Хрумна ми да предложа 10 идеи за развитието на България, които хората трябваше да подредят в класация. Освен „нормалните“ тогавашни идеи, бях сложил и една абсурдна идея, която смятах, че ще бъде поставена след 5-то място. Това беше идеята за „свобода и демокрация“. Нищо подобно! Тя се оказа 10-а. А идеята, с която исках да маркирам нулата – „България да овладее космоса“ – беше преди нея, девета. Десета! Това е 1984 г., неслучайно го казвам, защото тогава прочетох и книгата „1984“. Видях, че това не е затваряне през Big Brother. Това е затваряне през главата.
ДВ: Вътрешно.
АР: Хората се чувстваха свободни, а не унижени. Просто светът е такъв, че има партиен секретар, началник, политбюро – това е, така живеем. Както вълкът не смята, че дърветата са добри или лоши, тях просто ги има.
ДВ: Бенжамен Констан има една чудесна статия, в която казва, че има две различни концепции за свободата. Дали свободата е правото да участваш при вземането на решения, които те засягат (което е по-скоро античният възглед: ти си свободен, когато можеш да излезеш на агората и да викаш, да те избират и т.н.). Или свободата е някакъв защитен периметър, в който другите не могат да влизат. Значи едното е „право да“, а другото – „право да не ти“. Това са две различни концепции. Второто е нагативистично схващане – какво не могат да ти правят, за да бъдеш свободен. Не знам дали съвременните схващания за свободата не отразяват някаква нова промяна в цялостните нагласи на хората, в зависимост от това, че и обществото по някакъв начин се е променило. Ако стъпим, да речем, върху Лиотар и приемем, че има нещо като постмодерност, то действителността, модерността при нас през 1984 г. е една епоха на относително видими, стабилни йерархии, на ясни авторитети (приемани или не), системи на контрол, в някаква степен – на господстващи наративи. „Нали знаеш какво да кажеш като излезеш по телевизията“. Като че ли сега всичко това е разколебано – и йерархиите – за сметка на мрежите. Авторитетите са поставяни под постоянно съмнение. Например като казваме: „Едно време какви професори имаше!“ Да, но те бяха професорите. Сега ние не можем да изброим колко университета имаме, камо ли колко професори има в тях. Тоест тези мрежи, в които ние постоянно общуваме хоризонтално (а не йерархично), децентрализираните системи за контрол, най-вече – липсата на доминиращи наративи. Ние можем да направим един разговор, в съседното студи тече друг разговор, трети казват: „няма такова нещо като свобода“ – всичко това обърква хората до степен, че за тях свободата сякаш не е много интересна и ние се връщаме – поне моето обяснение е такова – в това, което Ерих Фром разказва в „Бягство от свободата“: средновековният човек формално се освобождава, няма го тиранинът-властник или свещеникът, който да му казва какво да мисли и т.н. Обаче като ги няма тях, (човекът) се пита: кой ще вземе решение? И това започва да го притеснява. И моето мнение е, че напоследък хората стават все по-притеснени от това, което наричаме „свобода“, от тези възможности, а и отговорности. И правилно са притеснени, защото вижте как се „забърза“ светът. И човекът не може да си обясни например криптовалутата, а си мисли: „тук пак стана нещо без мен, не съм разбрал, а ония пак спечелиха нещо“. Навремето учиш нещо и го работиш през целия си живот. Сега ние говорим за учене през целия живот. Тоест бива ти внушавано още като завършиш университета, че след 10 години ще си напълно деквалифициран и не се знае какво ще стане. Цялата тази тревожност, като че ли предвещава политически типажи на челни позиции, които ще кажат: „Спокойно, аз ще се погрижа за вас. Ще ви освободя от тази отговорност, от това бреме на свободата“. Затова аз не съм спокоен за бъдещето на либералната демокрация. И тази тревожност – според мен – нараства.
АР: Хелмут Роса, немски социолог, разсъждава за ускорението и казва, че в домодерното общество промените се случват в няколко поколения – например Кьолнската катедрала е строена около 600 години! После, в модерността, промяната съвпада с поколението. Сега – казва той – в рамките на едно поколение настъпва няколко промени и това е новата ситуация на човека. Силна теза. И дава пример с прадядо си Ханс, който е германец, от Мюнхен, хлебар, католик, женен за Грета, и винаги гласува за консерваторите. Сега вижте неговия правнук. Пак се казва Ханс, обаче доскоро е бил в Барселона, а преди това в Лондон, сега се е върнал във Франкфурт с Грета, която може би е жена, не знае за кого гласува, не е съвсем сигурен даже, че е мъж. Представете си колко е разклатено! Това е, което Д. Вълчев нарече „тревожност“. Но то е много повече от тревожност. То е фундаментална неидентичност. И изворите на силата на модерния човек са неговите идентичности. И съответно – слабостта му. „Аз съм руснак и ще загина за страната си“, „аз съм българин и …“ – това са минали неща. Тук идентичността се търси през бъдеще – принципно по различен начин. „Аз ще съм това, което ще стана“. Това е принципа на идентичността на новия постмодерен човек. И властта, която винаги е боравила с тези идентичности, играла с тях, смазвала ги е, се е превърнала в съвсем друго нещо – в система за разтревожване, успокояване, обнадеждаване. Властта въобще разтревожва и обнадеждава. И в Ковида ние видяхме пика на това разтревожване. Оказва се, че в рамките на тази съвсем нова власт, която нищо не ти казва (не ти казва прави това, не те затваря в конски вагон, не те наказва с 10 тояги на голо), тя е много по-мека власт и изведнъж се оказва, че тя успява много по-радикално да властва над теб, защото го прави през разтревожването и съответно – обнадеждаването. Апропо, тук в България имаше хора против ваксините. Аз бях против да си против ваксините, не защото бях за Ковида, но защото това беше начина хората да се успокоят, истерията да премине. Хората бяха обнадеждени и ваксините изиграха ролята на лекарство, вид плацебо, може би вредно. Но искам да кажа: пространството „власт-човек“ е станало „тревога-обнадеждаване“ и всички тези йерархии не работят.
РИ: Защо се връщаме пак на йерархии като говорим за свобода? Свободата не е само просвещенско, Тончо обясни за гръцкия полис. За свобода говори и Августин. Има различни видове свобода. Домодерната свобода е именно свобода на идентичности. Но това е статична, нелиберална свобода. Tи не я избираш, ти можеш да бъдеш свободен в това да бъдеш руснак, французин – какъвто си. Каква е инверсията? Това, което се описва като загниване на либералната демокрация всъщност не е нещо външно, което действа върху нея. Това всъщност е вътрешното ѝ противоречие, вътрешната ѝ болест, която тя неизменно – отпреди 250 години – има закодирано в себе си. Когато променяш свободата от „свобода в това“, т.е. свобода на твоята идентичност, в която ти можеш да се разтвориш. Коя е най-висшата свобода за Ботев – свободата да умре за отечеството си, щастливата свобода, това, от което произтича медицинският термин „евтаназия“ – блага смърт е да умреш за полиса си. За романтиците през 19-ти век – също. Свободата е във вграждане или потъване в идея/общност/цел. Правим инверсия – от домодерно преминаваме в модерно. В просвещенското и постпросвещенско време до може би 20-30-тина години, свободата става именно либерална, т.е. разтревожваща, защото човекът се самоосвобождава от тези привидни окови на идентичността и остава в едно тревожно поле, където сам трябва да намери новите авторитети. Това константно чувство на тревожност е, че „има един влак“, но никой не го управлява. И хората търсят някой да ги освободи от тревожността. Но това всъщност е освобождаване от свободата. Това освобождаване от свободата е всъщност връщане обратно, инстинктивно търсене и връщане в статични устои, статични идентичности. Защото този каламбур, този меланж от непрекъснато сменими, възпроизводими, самоконструиращи се и практически самоизбиращи се идентичност, непременно води до инстинкта на човека, който е все пак йерархично, политическо същество, да търси не просто идентичност, а да търси авторитети. Авторитет е невъзможен без идентичност. Тоест разюздването на свободата довежда до нейното отмиране – когато свободата става от „свобода във“, се стреми да стане „свобода за“ нещо. Свобода да си избирам. Свободата не е само целене, не е само целеполагаща. Тя е осъществяваща, самоосъществяваща. Тя е вътрешен акт. Предаването на свобода е също вътрешен акт, т.е. самопредаване. Тези хора никой не ги е накарал – нито тези от 1984 г., нито сега разменящите свобода за консумация хора. Никой не ги кара. Това е вътрешна нагласа. Защо е вътрешна нагласа? Защото не са я приоритизирали. Именно през патоса за свобода през 19-и век е разградена идеята за идентичност и за авторитет. А човекът може да бъде свободен в собствения си организъм. Най-голямата гаранция на древния елин за неговата свобода е наличието на авторитет, на полиса. Полисът е гаранция за неговата свобода. Когато ти загубиш тази рамка, тръгвайки да рушиш всичко, вкл. и самия полис, ти накрая губиш и собствения си щит, потъваш в морето на тревожността и първият срещнат ти обещава, че ще те отърве от тази тревожност, а всъщност ти взима и свободата, и всичко.
ДВ: Пак ще се върна на Бенжамен Констан – ние под „свобода“ разбираме периметър, в който никой не ти пречи да правиш, да мислиш и т.н. Или разбираме нещо про-активно, възможността да участваш в нещо. Защото, ако кажете: „и двете“ – това са доста различни…
ТК: Аз през цялото време мислех върху нещо, което казахте. Ако преди домодерната свобода е била дефинирана като нещо, което имаш, после е била негативно дефинирана като нещо, което нямаш. „Нещо, което имаш“ – това може да бъде собственост, активни права нещо да направиш, да имаш държава, племе и т.н. Сега е свързано с очертаване на негативен периметър на неинтервенция отвън.
ДВ: Собствеността е точно това. Правото на собственост – не се изисква от другите нищо, освен да ти го зачитат.
ТК: Самата тази концепция за собствеността е еволюирала във времето. Тази негативна дефиниция на правото на собственост съвпада и с малко по-късното обяснение въобще на свободата като свобода от ненамеса. Защото преди, в елинския свят, е имало право на собственост без тази негативна модерна дефиниция никой друг да не се намесва в правото ти на собственост. То някак си се е подразбирало, че това е последствие.
Какво значи според мен „свобода“? Човекът е същество, което има представа за трансцендентност, за нещо, което е отвъд него. И всяка свобода затова приема толкова различни форми в различните общества и в историята. Но тя винаги е свързана с това ти да бъдеш част или нещо друго да бъде част от теб, което е отвъд собственото ти тяло, отвъд собственото ти съзнание. Дали това ще бъде вещ, земя, имот – тоест собственост, която се явява буквално продължение (античната концепция е, че твоята собственост е продължение на твоето тяло, твоята телесност, това, което ти притежаваш). Да имаш държава като някакъв трансенцендиращ теб ред, от който ти си част. Това нещо е свобода – аз бих казал в „стария“ смисъл на думата.
АР: Античният.
ТК: Той не е толкова античен, даже не е и домодерен. Остатъци от тази концепция за свобода продължават да се наблюдават и до днес.
РИ: Може би терминът е „религиозен“.
ТК: Но забележете – в модерния и в постмодерния свят се води атака срещу тази свобода. Ако кажеш „аз съм свободен в една държава, в един ред, който е повече от мен“ – това звучи страшно на фона на опита ни от 20-и век, атакува се като форма на фашизъм. Все повече и повече идеята за свобода по отношение на вещите е да не трябва ние да се грижим за тях. Те не са продължение на моето тяло и е най-добре да бъдат управлявани от някакъв отчужден от мен механизъм, който управлява компютрите, автомобилите. Собственият ми автомобил продължава да е собственост на компанията, особено на Запад. Хората вече не разглеждат собствените си вещи, които потребяват, като нещо повече от един оперативен лизинг. Съвременната концепция за свобода все повече е свързана с нямането, с това да бъдеш освободен от каквото и да е отвъд теб самия. Ти да нямаш никакво продължение отвъд.
ДВ: Това е социологически прочит, който аз не отричам. Обаче все пак няма как да не свържем свободата с някакъв вид поведенчески възможности. Настоявам на това, че аз съм свободен, когато мога да се придвижвам без да ми се пречи, да прекося държавната граница, да отида да гласувам без да ме набият със сопи, да не ми откраднат колата и т.н., и т.н. Дали аз се чувствам добре в тази, или в друга държава – не съм сигурен, че това е въпрос на свобода, стига да мога да избера в коя държава да отида. По-скоро исках да кажа, че това, в което сега живеем – ако условно го наречем „постмодерност“ – има някои неща, които са наистина обезпокоителни и разтревожват хората. И ще продължат да ги разтревожват – това исках да кажа. И този възглед, който аз изповядвам за свободата, в тази рамка ще бъде разколебаван, а може и да се промени. Защото съотношението между йерархия и мрежа например много рязко се променя с Фейсбук и другите социални медии. Защо? Защото (там) общуваш с някакви хора, с които иначе никога не би се видял, намираш някакви общи (интереси), правят се някакви общности. Но исторически – според мен – е доказано, че мрежата има много силен разрушителен заряд, но мрежата не управлява. И ще дам за пример шимпанзетата. Известно е, че когато алфа-мъжкарят в една група шимпанзета започне да остарява и да губи сили, младите се организират в мрежа и го изгонват или го убиват. След това се изгражда нова йерархия. Нищо подобно няма, че те управляват в мрежа. Не казвам, че ние сме шимпанзета…
ТК: Мрежата е състояние на извънредност.
ДВ: Аз също мисля така. Има една книга „Кулата и площадът“ – има се предвид йерархията и мрежата. Това е едното нещо.
Другото нещо, според мен, е състоянието на науката. Просвещенското разбиране е, че светът е една стая, в която всеки учен осветява част от нея – така ще направим карта на стаята и след време ще я познаваме. Това, което се случва през последните десетилетия ни показва, че „няма стая“. Това е нещо, което не може да бъде опознато. Всяко поколение отрича предходното и науката от нещо установено – по принципа „вярно-невярно“, с някакви текстове – започва да изглежда като някакви доста подвижни консенсуси от експерти. Затова и по време на кризата с Ковид имаше такова голямо противопоставяне, защото хората инстинктивно разбират, че няма наука, която да сложи точка затова кое е вредно и кое е полезно. А сега се говори и за персонализирана медицина. Защото хапчето е еднакво и за 150 килограмов, и за 50 килограмов (човек) – това наистина е някакъв абсурд, няма как да действа еднакво.
И третото нещо, което исках да кажа, е в някаква степен като показващо авторитет университет. Аз работя в университет и това ми е много близко. Университетът е разглеждан (от времето на Хумболт) като мястото, където са книгите (след манастирите книгите са вече в университетите) и което поддържа връзката между нацията и елита веднъж чрез науката (която е установена, защото там се прави науката) и второ – чрез моралния наратив. И ако видите българската история, когато Фердинанд затваря университета – това са грандиозни събития. Какво се оказва в момента, цялата тази работа не изглежда по този начин: (1) книгите не са в университета; има международна база данни. Библиотеката в нашия университет, въпреки че е най-голяма след Народната – тя не може да се мери. Колкото и книги да купуваме, не можем да се мерим със световните бази данни. (2) Оказва се, че знанието – понеже е подвижно – започва да се превръща в стока и ние трябва да се нагодим към търсенето. Това никога го е нямало – българският университет не е създаден като търговско дружество. Оттук студентите инстинктивно започват да виждат в университетското образование не нещо, което да им даде критерии за „вярно-невярно“, а по-скоро те не се интересуват дали е вярно, а за какво служи. В Юридическия факултет това е доста видимо. И излиза, че което „не служи“, то не е полезно. Друг голям проблем е, че в такива ситуации асистентът съвсем очаквано започва да изглежда по-важен от професора, защото той упражнява студентите на нещото, докато професорът говори абстрактно. Тоест самият университет започва да се измества от едни прагматични интердисциплинарни екипи, които на всичкото отгоре са и международни – ние каквото и да направим, един добре финансиран интердисциплинарен международен екип това може да го „обърне с главата надолу“. И въобще цялото методологическо и предметно разделение на факултети и катедри е много проблематично вече в съвременния свят. Защо казвам това? Интелектуалният елит на нацията започва леко да се разколебава. Защото няма я науката, няма го големия разказ, университетът е доста различен, светът се променя постоянно, елитът е разколебан и въпросите за свободата минават на заден план. И искаш ли да бъдеш свободен? – не, не искам да бъда свободен, искам да се върна в това, което познавам. Хората основателно не искат да са свободни в онзи класически и модерен смисъл на думата – „не ми пречете да“. „Не ми пречете да търгувам с криптовалута“. Криптовалутата за него е съчетание от всичко, което не знае за компютъра + всичко, което не знае за финансите. И му казваш: „Бъди свободен!“ – „За какво ми е тази свобода? Въобще не разбирам какво ми говориш…“
АР: Свободата е най-главната дума на тази цивилизация. Тя с това започва, тя се подразбира. Ще ви предложа гледна точка, която ще покаже, че проблемът не е психологически, а структурен.
Като не знаем какво е „свобода“, трябва да отидем към нещо, което много ясно знаем – знаем какво е несвобода. Несвобода е, ако си черен да нямаш права и да си на плантацията.
ДВ: Това, което аз казвам – периметър на ненамеса, на забранени неща.
АР: Няма никакво съмнение, че да караш всички същества от женски пол да носят парцал пред очите си е несвобода – каквото е положението на 50 на сто от хората в огромен регион в света. Несвобода е било това, че българите в началото на 19-и век и преди това са нямали право на държава на своята територия. Забележете какво е безспорното – не толкова, че те не са свободни, а че те трябва да бъдат освободени. И тук се появява нещо, което прави дефектно нашето разбиране – ние отъждествяваме „свобода“ и „освобождение“ (исторически). Ботев под „свобода“ разбира „бой за свобода“. Свободата е освобождаването. И той нищо не казва за освободения вече човек.
ДВ: Левски даже е още по-категоричен – той казва: „когато процесът тук свърши, аз ще го почна на друго място“.
ТК: Той има план за себе си, не за нас.
АР: „Моята функция е да освобождавам“. Свободата се отъждествява с освобождаване. Цялото Просвещение е базирано върху абсолютната увереност: „щом ги освободим, ще стане хубаво“. А да ги освободим не се оказва толкова лесно. Трябва да им дадем политически права, трябва да ги научим да четат, да си мият зъбите и т.н. Просвещението полага гигантско усилие – това са усилия на милиони хора, които наистина освобождават човека и това завършва след Втората световна война. После се разширява, ние се присъединяваме малко по-късно. И имаме освободения човек, който обаче няма какво да освобождава вече, защото е освободен – и именно него чакахме 400 години. Той се появява и следва някакво чудовищно разочарование на неговите лечители, учители, освободители и обгрижватели. Защо? Защото този, който се появява въобще не ни харесва. Защо не ни харесва? Защото – казваме ние – няма свобода. Куриоз. Ние сме му дали само тази свобода и твърдим, че я няма. Защо? Защото потребява, консумира, разменя. Вместо да слуша Моцарт се клати в задимена дискотека. Вместо да проумее за света чете в „тик-ток“. Ето това ни смущава. Смущава ни освободеният човек. Защото няма свобода. (Показвам абсурдността и на нашата собствена позиция.) Какъв е смисълът? Много просто, с общ знаменател – не се развива. Свободата има тези две форми: какво ти забраняват и какво ти разрешават, т.е. какво е твое и че нямат право да ти нахлуват. Свободата е (1) да направиш нещо навън, например да преместя тази химикалка. Има общества, в които няма да ми дадат даже да я пипна, например, ако съм чернокож. И (2) да правя от себе си друго – самата същност на човека. Това е нещо отвъдно, смисъл, идея (социална, политическа, религиозна), а ти си контактът. Нашият проблем, на излишните просветители (ние сме това) не е в това, че не сме му дали да прави нещо навън. Проблемът е че той е прекратил саморазвитието. И това е ужасяваща диагноза.
РИ: И това обаче не е, защото сме видели, че е грозен.
АР: Не, той просто се харесва, седи си „в себе си“, има бъдеще не „през него“ правено, а отива някъде – той пътешества, той е мигрант.
РИ: Какво значи „не се развива“, не се окултурява? Култура означава обработвам. Този, който обработва нивата си…
АР: Не. Този селянин се е научил да чете и да пише, съобразил е, че е хубаво да прати детето си в университет.
РИ: Той е много по-свободен от съвременния в „тик-ток“.
АР: „Освобождава“ – казвам аз. Проблемът е друг. Досега проблемът беше да се освободим. А сега – какво е свободата. И това е много драматичен проблем, с който човечеството не се е заело, защото продължава да просвещава.
РИ: „Защото свободата е подменена“ – казвам аз. Защото онзи се е освобождавал вътрешно, а ние сме подменили с тази фалшива идея. След Просвещението се оказа, че човекът може да се освобождава само външно.
ДВ: Сега отиваме до един известен виц, който малко може би ще ни отрезви: „Правото да си прост е основно право, но някои си превишават правата“. Правото да не си прав, правото да не се образоваш – това са части от свободата. Сега ще се обърнем и ще кажем: „това са и някакви ангажименти към самия теб“. Това звучи много красиво, но в крайна сметка свободата е и да не правя нищо със себе си. И е хубаво, че живеем в такова общество, че когато един човек иска, може да прекрати това състояние и да започне да прави нещо „навън“, нещо за себе си. Свободата не е идеално състояние. Да накараш някой де се образова, да се усъвършенства, дори да накараш някой да живее по-добре, ако той не иска – това вече не е свобода.
АР: „Но тази така разбрана тясна свобода, която всъщност е неочаквана и пасивна, много лесно се разменя за сигурност“ – казвам аз.
ДВ: Разбира се, че е така. Но все пак – никой не може да направи щастлив друг човек спрямо собствените си критерии, а не спрямо собствените му критерии.
АР: Затова съм дълбоко убеден, че революцията която предстои (тя е неизбежна) ще бъде неполитическа. Тя прилича на революцията на християнството. Тя е религиозна революция. Предстои ни такова нещо, защото това общество не може да продължи така – то ще загине, абсолютно съм убеден.
ДВ: Но това ще бъде революция срещу свободата според мен.
АР: Всяка нова революция е вид аскеза, самонараняване, самотрансформация. По тази линия ще бъде.
ДВ: В това има много голяма логика. Обществата не могат много дълго време да живеят без някакъв всеобщ, голям разказ, в който да е включен и въпросът за физическата ограниченост на Аз-а и неговия егоизъм.
АР: Абсолютно съм съгласен.
ДВ: Някой трябва да дойде. И слава Богу, че онези просвещенски и самонадеяни твърдения в областта на науката полека започват да изтляват и става ясно, че супер малки частици могат да са и тук, и там.
АР: В книгата „Време и нищо“ пише точно това.
ДВ: Аз го мисля това много сериозно, без да съм я чел.
РИ: Да направим последно обобщение, личен извод от разговора.
АР: Човекът, който не се чувства в просветителска поза и решава за себе си, трябва да чуе едно много кратко и ясно изречение американски президент: „Който жертва свобода за сигурност, губи и двете“. Тази сделка е невъзможна. Тя изглежда хубава. Но ти ще изгубиш свобода и няма да получиш сигурност, защото си концентрирал властта в други хора. И коронавирусът ни го разказа абсолютно потискащо точно. И разтревожването от вируса се замени с разтревожването от войната в Украйна. Чакаме коя ще е следващата разтревоженост. Защото те могат да държат само така. Властта над така образувалото се същество много трудно се държи. То е много неуправляемо, то участва в 500 мрежи. Почти няма как да го държиш подвластен. Затова се е сменил самият характер на властването – разтревожването става чрез образи. Първо е заменен текстът – винаги се е властвало през текст.
РИ: А реално – със символи.
АР: Тук започва да се властва през картинки. Каква е разликата? Текстът е нещо, към което можеш да се връщаш. Нещо, което е подлежащо на рационализиране – можеш да прочетеш първото изречение и да се върнеш. Картинките не могат. Тук следват серия картинки. И времето добива много ясна и необратима посока. Те властват над хората чрез картинки, което обаче води до следното. Тъй като няма един център, който да прожектира, няма Първа програма и Втора програма, картинките са милиарди, а символите започват да са на власт в такова общество, той не забелязва как губи свободата и я жертва, със сигурност – във всички случаи, когато го плашат обаче (плашилата са много, а Ковид беше най-успешното). Бяха маите, компютрите, Путин – няма значение кое е. Идва следващо и следващо, и следващо. И те успяват да го групират само в степента на новата тревожност – следователно ще откриваме врагове. Това е истински ужасно и ни връща към едни средновековни практики.
ДВ: И – според мен – ако се мержелее някаква духовна революция, тя ще бъде от исихаски тип, насочена към аскеза, към съзерцание, към отказ да участваш в цялото това нещо и към един вид свобода – понеже мен нищо не ме интересува, вие нищо не можете да ми направите.
РИ: Ето това е много хубаво. Да излезеш от клетката на идеята, че има пирамида, по която можеш да се катериш, достижения, които можеш да постигнеш и имагинерни стойности, които да придобиеш и да овладяваш. Всъщност – това е свободата.
АР: Имам обаче едно много лошо опасение. Веднъж си зададох въпроса: колко философи са били в Рим? Много. Може би десетки, стотици философски системи. Но във финала на Рим има само три големи централни. Тоест една загиваща цивилизация (която познаваме, представяме си я и сме нейни наследници) е свършила с три основни мисли на интелектуалците. Стоицизъм – това, което Даниел Вълчев каза – някакъв вид въздържание, приемане на тежестта, разбиране, че ние сме малък елемент от една друга логика, аскеза – просто казано. Епикурейство – трябва весело да живеем и добре да умрем…
ДВ: Рангел Вълчанов има една чудесна книга, която казва така: „всички ще умрем, а сега наздраве!“ – в този смисъл, и така – и така.
АР: И скептизицъм. Боя се, че това са симптомите на загиването на цивилизацията. Това не е хубаво. Би трябвало да се появи нова идея. Нашето човечество винаги има три идеи: национална, социална и религиозна. Сега се появи четвърта – зелената. Тя е квазирелигиозна, религия без Бог. Пета – не я виждам.