Covid-19 e повече в главите, отколкото в телата

 

Статията на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев излезе първо в „Гласове“ със заглавие „Covid-19 e повече в главите, отколкото в телата“. Копираме публикацията и загавието от „Гласове“.

 

Главната разлика между налудния и здравия човек не е в реакциите им, а в картината за света, която носят в главите си.

Реакциите им, когато видят приближаваща се гигантска гъсеница, са сходни – страх или готовност да се бият, или пък да избягат, повик за помощ. Но ако в деиствителност няма гигантска гъсеница, разликата между болния и здравия човек става забележителна – болния го обхваща паника, а здравият остава спокоен.

Представете си молекулите в една стая. Средата молекула следва своята траектория със скоростта на куршум. Молекулите обаче се удрят една в друга всяка наносекунда, на напълно случаен принцип, хаотично. А резултатът е покой в стаята, никакви видими проблеми. Но, ако в даден момент голяма част от молекулите се насочват в една и съща посока, то прозорците ще се изпочупят, ако не по-лошо. 

Какво е счупило прозорците, щом не се е появила някаква нова сила?

Синхронизацията. Точно на това ставаме свидетели в момента с този дяволски вирус – глобална синхронизация, извършена от масова и налудна картина на света. Синхронизирани сме от „гигантска гъсеница“. Колективният глобален гражданин е заживял в транс, в мит.

Митовете и трансът са стари познати на историята на човешкото съзнание и власт.

Всяка власт съществува на фона на акордите на някакви митове, а хората вечно танцуват по тази музика. Но в общия случай властите не особено се доверяват на митовете, които ги правят възможни. Макар шумно да твърдят обратното, повечето власти (включително родителската, учителската и т.н.) използват, употребяват митовете (утопиите, религиите, идеологиите…), отколкото искрено вярват в тях.

А в момента ставаме свидетели на двойна и дори тройна синхронизация – и гражданите, и елитите, и медиите напускат реалността по едно и също време. Това е нещо като резонанс, като маршируващи войници на мост: паниката на едните усилва паниката на вторите, те – на третите и т.н., докато мостът рухне. 

Така стигаме до ситуация, в която милиарди хора, в това число и тяхната власт, и техните медии реагират стотици пъти по-силно, отколкото реалността изисква. Подобни ситуации са добре описани под рубриката „масова невроза”. Коронавирус безспорно има, но той по никакъв начин не е “гигантски”, даже по-скоро е скромен. Смъртността не се е покачила и с десети от процента. В Швеция практически не се вземат мерки и картината не е по-различна от тази в съседните ѝ страни, където мерки се вземат. Жертвите и заболелите в сравнение с предишни (и скорошни!) грипни епидемии са пъти и пъти по-малко. И т.н., и т.н. все доводи, които (1) са безспорни, очевидни и (2) напълно се игнорират, не се чуват, не се вземат дори предвид, дори за обмисляне… 

Така създадохме и участваме в един налудничав филм и милиони  свръх-реагират на неубедителна като мащаб заплаха, което е строгата дефиниция на масова психопатология. Тоест, сериозната болест не е в телата, а в главите ни.

Как се случи това, кое го причини?

Лесният модел за обяснение на кризисната ситуация е идеята, че тя е провокирана от властта и медиите. Дори брилянтният мислител Ювал Харари скоро публикува интересен текст, основан на такова предположение. Но, щом приемем, че главният актьор, стоящ зад проблема, са властта и медиите, то – веднага опасно се доближаваме до конспиративна теория. Много по-перспективно е да мислим, че не външна причина, не нечий зъл замисъл или грешка са в основата. А че тази случка е проява на нещо вътрешноприсъщо на днешния човек. 

Базовото ни предположение е, че масовата страхова невроза е породена от доминиращата класа на Homo Consumaticus (Потребителя), а властите и медиите резонират (и главно усилват) случващото се. Защо обаче тревогата е една от иманентните характеристиките на душевността на консуматора? Това, което движи консуматора, е желанието да живее все по-добре и то все по-добре от себе си. Вечният ръст е господстващият принцип: следващият модел, новата мода, следващото парти… Но да започнем по-отдалече, защото  коронавирусът не е първата му масова и поразително ирационална тревога. 

  • Още помним паниката, създадена от идиотската (но масова) идея за компютърния бъг през 2000 година;
  • Помним и паниката покрай птичия грип;
  • САРС;
  • Озоновата дупка, която междувременно изчезна внезапно. 

В списъка е и реакцията към тероризма – той в известен смисъл е съществувал и ще съществува винаги. Рискът да станем жертва на тероризъм е значително (с порядъци!) по-малък от този да загинем в автомобилна катастрофа и сравним с риска да умрем, ударени от кокосов орех… Въпреки това, продължаваме да се съгласяваме и да приемаме все по-унизителни и ненужни мерки, които малко по малко стават част от нормалното в живота ни.

По-лошото е, че властта следва желанията на Потребителя като сервитьор в ресторант. Тя почти не смее да му противостои и това не е случайно обстоятелство, не е свързано с „липса на силни личности начело“. 

Отдавна вече живеем не в дисциплинарно общество (описано от Фуко), а в общество на контрола (скицирано от Дельоз). Масите и елитите са в пълен унисон – в смисъл, че техните стремежи базово съвпадат. (В сегашния епизод: тъкмо мнозинството иска да си остане вкъщи, а властта на управляващите само му помага да го стори.)

В до-модерните общества властта е видима, тя е самата видимост: кралят е с уголемена от златна шапка глава, с ярки червени дрехи и обувки. Той седи неподвижно, говори рядко и страшно. 

В модерните общества властта става невидима, посивява и се стандартизира. Надзирателят, учителят, фабрикантът, лекарят стават неинтересни, типови, незабележими. Погледът е насочен към под-властните – те биват разглеждани, коригирани, номерирани, дисциплинирани: затворникът, ученикът, работникът, болният, лудият…

В потребителското общество властта обаче се раздвижва. Тя забавлява, обгрижва, обещава, увещава, угощава… 22-ма милионери тичат по същото игрище, където гладиаторите са забавлявали със своята кръв господарите си. Милиони бедняци ги гледат обездвижени.

Каква е тази инверсия, това преобръщане? Какво се е случило? Как се образува тази най-слаба в историята на човечеството власт? 

Базовата инверсия е времева. В почти всички досегашни общества идентичността на хората произтича от тяхното минало, от някаква принадлежност (аз съм християнин, ковач, българин, мъж…). Потребителят е едва ли не първият, чиято идентичност е съществено базирана в бъдещето. „Аз съм какъвто съм, защото ще…!“ (си купя еди-какво си, ще ида еди-къде си, ще стана еди-какъв си).

Тази виртуална нагласа е не само фантазия и не само „интернет базирана и подкрепена“. Тя е финансово обезпечена.

Консуматорът е положил идентичности в бъдещето и това го прави участник, а не пасивен наблюдател, това го прави квази-капиталист, човек, който се стреми да живее по-добре от себе си. Защото за кой феодален селянин или индустриален работник животът на лорда или капиталиста е личен образец? Властта, за пръв път в историята, спира да е противостояща сила на „противоестествено“ богати и могъщи хора и в този смисъл настоящите елити са най-слабите в цялата човешка  история. (Каретата за средновековния селянин е немислима, за нея не може и да се мечтае. Потребителят има кола, не „Ролс Ройс“, разбира се, но негов вариант!)

Тоест, властта се трансформира в медия, политиците – в журналисти, есеисти, а журналистите – в конферансиета. Това не е въпрос на демокрация, това е органично присъщ грях на консуматорското общество. Не демокрацията е достигнала своя предел (както много критици смятат, защото свързват проблема изцяло с елитите). Не, Потребителят излиза всеки месец със своите 800 напълно разполагаеми евро (след като всичко действително важно вече е платил). Умножени по един милиард (известният Златен милиард, който може би вече е достигнал милиард и половина) и после умножени по 12 месеца – това е годишната сила на чудовището и няма място на този ред за всички нули, за да изпишем „числото на Звяра“.

Тази сила е по-голяма от властта на най-силната държава в Света, такава сила подвластните – исторически погледнато – са имали само по време на бунт, на вълнения. По-ясно ли е вече защо най-слабите елити управляват днес?…

Тревогата на Потребителя е един от най-лесните начини той да се управлява. Борбата за политическа власт постепенно се и свежда до борба за разтревожване на Потребителя. Побеждава разтревожилият, но и успокоилият с обещания (идейните сражения са изоставени, поради нечувствителността на Потребителя към идеи). 

Трябва да се паникьосваме за храната, която ядем; за водата, която пием; за въздуха, които дишаме, и т.н., та чак до грипа, който е като всеки друг грип и за вируса – като всеки вирус. Да, вирусите могат да убиват (нещо като 0,5% от населението), но те го правят всяка година от появата на Homo Sapiens и ще продължат да го правят. Трагичен, но неизбежен за обозримо бъдеще факт.

Но все пак: защо такава масова невроза, граничеща с психоза и от такъв мащаб се случва изведнъж точно сега?

Първо, не е изобщо внезапно. Споменахме, че човечеството в последните две или три десетилетия е заливано от ирационални тревожни вълни многократно. Но тази последна корона-история имаше симптома си в лицето на новата Жана Д’Арк – на милата Грета Тунберг. Появата на Орлеанската дева на сцената на стара Франция е пряко следствие от факта, че думите на Краля и думите на Епископа са загубили сила; че властта им е в криза, а Жана Д`Арк решава нещата. 

Половин човечество се самоубеди (и Грета Тунберг тук е символът), че причинява глобална еко-катастрофа, че се самоунищожава. Това е същата ирационална убеденост, която наблюдаваме с коронавируса.

Не казваме, че е лошо да изчистим заобикалящата ни среда и да забраним най-сетне пластмасовите пликчета. Както не казваме, че е лошо да пием чай с лимон, да не настиваме и да си мием ръцете, за да намалим вероятността да се заразим.

Но в тази т.нар. „пандемия“ (необхванала и десета от процента от хората) има огромна икономическа и политическа цена, която ще плащаме. Затова не е лошо колкото може по-бързо да се върнем в реалността. 

И за съжаление правдоподобна тук изглежда само „рецептата на Орсън Уелс“. Когато през 1938 година негова постановка на радио-пиеса (за нашествие на марсианци) причинява паника в Ню Йорк, единствен изход се оказва не да се съобщи истината (че това е само пиеса, фикция – това не сработва, слушателите решават, че марсианци са превзели радиостанцията), а да се довърши пиесата докрай, да се разкаже хепиенд. В нашия случай – че епидемията свършва, свършила е, и че всичко вече е наред, а моловете – отворени.

Не епизод и не анекдот наблюдаваме, а базов проблем на западната цивилизация. И главното предстои: дали тази масова истерия (и медийно-властовият неин резонанс) ще създадат у Западния човек имунитет – срещу масови страхови неврози?

Дали пък няма да увеличим шансовете си да престанем да губим контрол върху живота си, да прекратим да даваме неизвестно на кого възможности да доминира над нас информационно, с медийни и маркетингови технологии?