Сайед Котб и радикалният ислям

 
Източник:

Докладът бе представен от проф. Петър-Емил Митев на методологически семинар на института „Иван Хаджийски“.

1. Проблемната ситуация

Името, което фигурира в темата на нашия семинар, е малко известно дори на хора, завършили хуманитарни специалности и специализирали се в политологични и социологични анализи. Няма общоприета българска транскрипция. В редките случаи, когато се цитира, се изписва „Саид Кутб” в едни случаи и „Сейед Кътб” в други. Приех транскрипцията „Котб” след консултация с нашия колега Ал Насър и на основата на поясненията в Уикипедия за отликата на египетското арабско произнасяне. Сравнителната неизвестност на човек със силно посмъртно влияние в съвременния свят съдържа сякаш известен парадокс. В медийното пространство става дума постоянно за „радикален ислям”, „войнстващ ислям”, „ислямски фундаментализъм”, „ислямски фашизъм” (понятие, използвано от президента Буш-младши), „ислямизъм”, „джихадизъм”… В един и същи смисъл, макар и с различни оттенъци. Има и синонимно понятие – „котбизъм”. За разлика от другите определения, които обединяват съзнание и поведение и/или съдържат оттенък на отношение, „котбизъм” е понятие за самото учение, за съвкупността от идеи, които реализира радикалният ислям. Всъщност това е парадоксът. Идеята остава в сянка, изпъква действието. И нашето отношение към него.

В глобален план значението на идеята не само че не е игнорирано, а е поне вербално подчертано. Съществува разработен „Национален, военен, стратегически план за война срещу тероризма”, разработен в САЩ. В него се изтъква необходимостта да се идентифицира идеологията, тъй като това е център на тежестта на Ал Кайда. По този повод полковник Дейл Айкмайер, специалист по стратегическо планиране в Център за стратегическо ръководство на американската армия, коментира: „За съжаление националният военен стратегически план не успя да идентифицира идеологията или да предложи пътища за противопоставяне. Планът само описа идеологията като екстремистка.”[1]

Преди десетина дни министърът на външните работи на Великобритания Филип Хамънд заяви: „Не се самозаблуждавайте и надявайте, че ако разгромим Ислямска държава в Сирия и я изгоним от Ирак, то нейната идеология няма да се появи отново някъде под каквато и да е форма”.[2] Оттук би трябвало да се направи заключение за потребността от идеологическо противодействие. Не се прави. Обсъждат се бомбардировки и сухопътни акции. Забравя се: „В началото бе Словото”.

Има и още едно обстоятелство. Убийството на редактори и сътрудници на сатиричния вестник „Шарли Ебдо” предизвика спонтанно възмущение и остра реакция на френската и международната общественост, вдъхнови „Марша на единството” с участието на водещи политически лидери от редица страни. Последва нов брой на седмичника с нова карикатура и спонтанно възмущение – сега вече в мюсюлманските страни. В Париж лозунгът беше „Аз съм Шарли”. В Пакистан и Близкия Изток – „Ние сме Мохамед”. Остава едно голямо пространство за онези, които не са Шарли и не са Мохамед. Убеден съм, че за да се излезе от кървавия порочен кръг карикатури – убийства – карикатури… трябва да се обърнем към Идеята, да разберем в какво се състои Идеята.

Ще вляза в темата по експресивен начин.

Седмичникът „Шарли Ебдо” публикува карикатура, която представлява хомосексуален акт с участници Бога-Отец, Исус Христос и за пълнота – дори материализиран Светия дух. Христос, както е с трънен венец и дупки на ръцете и краката, сладострастно е изплезил език, обладавайки баща си. Под тази карикатура мисля, че може да се постави само един точен надпис: „Бог е мъртъв”. Заключението на Ницше от края на ХIХ век е илюстрирано. Бог е мъртъв не само и не толкова поради артефакта сам по себе си, а поради приемането му като допустим от френското общество.

Сега можем да разберем мюсюлманската реакция. Карикатурите на пророка се възприемат като „Аллах е мъртъв”. А той не е. Той живее в сърцата и главите на обикновените мюсюлмани. Карикатурите оправдават джихадистите, дават им онази сила, от която най-много се нуждаят – връзката с милионите мюсюлмански маси. Основна задача на стратегията за борба с тероризма би трябвало да бъде: да се прекъсне тази връзка. Вместо това тя се укрепва, и то в името на свободата на словото.

Сцената, на която се разиграва драматичният сблъсък, е глобализацията, в която водеща роля играе Западът. Котбизмът е най-същественият и най-амбициозният идеологически опит да се спре и обърне този процес.

За радикалния ислям може да се каже: в началото бе „Пътепоказателят” на Сайед Котб. Разбира се, с известна условност, защото принос имат и други автори, по-специално египтянинът Хасан Ал Бана и пакистанецът Маулана Маудуди.[3] Но и най-големите мислители са имали предшественици и съмишленици, а някои и съавтори.

На Изток Аллах не е мъртъв. Това вдъхновява Сайед Котб и осигурява влиянието на неговите идеи. „Пътепоказателят” е удивително произведение. Авторът извежда всичките си заключения от две предпоставки: La ilaha illa Allah”; „Muhammadar rasul Allah”.

 

2. Личността

Сайед Котб е живял от 1906 до 1966 г. Изявил се е като поет, писател, ислямски теоретик и политически деец на Мюсюлманското братство през 50-те и 60-те години. Автор е на 24 книги, три от които са от особено значение. Най-голямото му произведение е „В сянката на Корана”, 30-томен опус, коментар на Свещения Коран. Най-важното е „Пътепоказателят” (1964). Вирджиния Мур го определя лаконично и точно като „Майн кампф” на ислямизма. Съществено значение има и по-ранната му книга – „Социалната справедливост в исляма”(1949).

Между детайлите от биографията на Котб ще отбележа пребиваването му (1948-1950) в САЩ. Искрата на фундаментализма се появява от сблъсъка на ислямската нагласа с реалността в най-развитата западна страна. Година след завръщането си от Америка Котб публикува книгата „Битката между исляма и капитализма” (1951). Присъединява се към Мюсюлманското братство, основано в края на 20-те години от Хасан Ал Бана. Котб е категоричен противник на колониализма и подкрепя първоначално военния преврат на „Свободните офицери”, ръководени от Гамал Абдел Насър. Насър лично го посещава в дома му, води с него дълги разговори. Предлагат му участие в управлението, той отказва. Идеологическите различия между светския национализъм на Офицерите и ислямизма на Братството бързо прерастват в конфликт, а конфликтът – в репресии. Котб е арестуван и съден. Именно в затвора той написва най-важните си произведения. Освободен е през 1964 г. по ходатайство на министър-председателя на Ирак Ареф. След осем месеца е отново арестуван, съден и обесен. Придобива ореола на шахид, мъченик.

Остава жив неговият по-малък брат, Мохамед Котб, който също е арестуван и съден, но не е екзекутиран. По-късно е помилван и емигрира в Саудитска Арабия. Там преподава, става професор, проповедник на идеите на своя брат. Между неговите ученици са Осама Бин Ладен и Айман Зауахири. Отношенията на учител и ученик са многозначни. Могат да означават пасивен слушател, творческа приемственост или характеристика на фанатичен следовник. Какъв е случаят? Не се необходими хипотези. Ал Зауахири, главният теоретик на Ал Кайда, а сега и неин практически ръководител, определя своята мисия в живота така: „Да превърна визията на Котб в действие”.

Специално трябва да се отбележи влиянието, което идеите на Котб оказват на Аятолах Хомейни. „Пътепоказателят” насочва към „Velayat-e faqih”, „Ислямското управление”, концептуалния труд на Хомейни. Между другото нито Котб в своята книга подлага на критика шиизма, нито Хомейни в своите лекции атакува сунизма. И в двата случая дискурсът е друг.

 

3. Теоретичната схема

Надвисналата катастрофа. Човечеството е на ръба на пропастта. Не поради опасността от пълно унищожение, която е надвиснала над главата му; това е само симптом, а не истинската болест. Човечеството е лишено от онези жизнени ценности, които са необходими за неговото развитие и за неговия действителен прогрес. Западната цивилизация е неспособна да представи стабилни ценности за ръководство на човечеството. Западната демокрация е безплодна. Така възниква Източният блок под името „социализъм”. Но марксизмът претърпя поражение и, ако се каже, че в света няма нито една нация, която да е истински марксистка, това няма да бъде преувеличение. Човечеството се нуждае от ново ръководство!

 

Джахилия. Това е първото ключово понятие в идейната схема. В света, който ни заобикаля, основната характеристика е „джахилия”, невежество, безпросветност. Понятието е заето от Корана, но там се среща само четири пъти.[4] В Котб то е фундаментално. С него той характеризира корена на световното зло и го отъждествява с липсата или отклонението от ислямските ценности, норми, закони, начин на живот. Джахилия е същността на западната цивилизация, затънала в своите пороци, в своя груб материализъм и бездуховност.

„Погледнете капитализма – неговите монополи, неговите лихвари и всичко друго е несправедливо в него; тази индивидуална свобода, изпразнена от човешка симпатия и отговорност за близките освен под натиска на закона; тези материалистически нагласи, които са смъртоносни за духа; това поведение, подобно на животни, което се нарича „свободно смесване на половете”; тази вулгарност, която се нарича „еманципация на жените”; тези нечестни и обременителни закони за женитба и развод, които противоречат на изискванията на практическия живот…”[5] Отрицание на капитализма е комунизмът, но той е също материалистичен и в крайна сметка не е по-добър. Истината е в алтернативата на капитализма и на комунизма.

 

Ислям. Алтернативата е ислям. Тук можем да припомним лозунг от времето на Иранската революция: „Нито капитализъм, нито социализъм, а ислям”.

Има детайл, който фиксира екстремната завършеност на цялата постройка. Джахилия се отнася не само до западната цивилизация и съветския комунизъм. Отнася се и за режимите в ислямските страни. Тук Котб въвежда още едно ключово понятие – „такфир”, с което означава онези мюсюлмани, които не са истински вярващи. Ако се търсят аналогии в политическия живот, може би най-близко би било понятието „опортюнисти”. С това определение Котб отписва всички ислямски режими, действащи по негово време.

Не става дума за ислям по име, за формална приобщеност. Вярата в Бог, в Аллах, не е просто някакво абстрактно признаване на висше същество. Ислямът е начин на живот, постоянно и всеобхватно прилагане на изискванията на Бог. Вярата и религиозната практика са неотделими. Фактически точно тук е разграничителната линия. В християнските страни Бог умира в опортюнизма на всекидневието.[6] А живият Бог, Аллах, ни определя как да живеем, какво да правим, по какви закони.

Така фактически се получава картина, при която едно твърде ограничено малцинство на вярващи противостои едва ли не на целия свят. Котб не се смущава от това обстоятелство. Тук вече към първата предпоставка – La ilaha illa Allah” – се прибавя и втората: „Muhammadar rasul Allah”.Не е ли било точно така по времето на пророка? Той е бил сам с малцина последователи. А с помощта на Аллах е постигнал изключителни успехи.

Не само отрицанието, и утвърждаването е органична цялост. „Пътепоказателят” сочи към държава, в която са обединени вярата, институциите, начинът на живот. Всъщност тъкмо такава държава беше провъзгласена от Аятолах Хомейни. Друг е въпросът дали и до каква степен тя се отклонява от изискванията на Котб. Тази тоталност дава основанията за обвинения, за критика срещу радикалния ислям като тоталитаризъм. Анализът на тази критика излиза извън границите на моя доклад.

 

Джихад. Вярата не е нещо пасивно, тя е действена, това следва от потребността да се установи Божият ред. Стигаме до самото радикално действие. Тук Котб внася решаваща теоретична (и практическа) иновация: ислямът признава не само отбранителната, но и настъпателната война. Офанзивен джихад. Допустимостта единствено на отбранителни войни може да се аргументира с коранични текстове и днес е енергично защитавана от умерените ислямисти. Намираме я и в по-ранната работа („Социалната справедливост в исляма”) на самия Котб. Но изходната постановка за непримиримото и нетърпимо противоречие между джахилия и ислям неизбежно води до заключението, че за промяната на света е необходим настъпателен джихад. Да, в Свещения Коран е казано: „Няма принуда в религията” (сура „Кравата”; 2:256). Но за да имат хората свободен избор, за да могат да стигнат до вярата, трябва да се премахнат и с физическа сила бариерите, институциите и репресивните сили, които им преграждат пътя. С тази гъвкава аргументация настъпателният джихад също става отбрана, защита на исляма.

Няма да се впускам в коментарите около многозначността на термина „джихад”. Самоочистването, борбата със самия себе си, разбира се, е джихад в кораничния смисъл и е взет предвид от Котб. Вътрешният джихад е предпоставка за външния.

Действеността на вярата е изискване към всеки мюсюлманин. Но мащабът на ислямската мисия не може да се поеме еднакво и едновременно от всички. Стигаме до още един характерен детайл: нужен е авангард като носител на радикалното действие.

Джахилия, ислям, джихад – това са трите структурни „кита”, за които може да се каже: теоретичен фундамент на фундаментализма. На ислямския фундаментализъм.

 

4. Основни особености на идейната схема

Органичност. Не можеш да бъдеш мюсюлманин в джамията и полумюсюлманин в бита. Ислямът е практичен, казва Котб, но разбира религиозната практика не в европейския смисъл на думата (като просто спазване на определени ритуали). Ислямът структурира жизнедейността, той е праксис в личния живот. Ислямът е в отделния човек, в обикновения мюсюлманин, в общността на мюсюлманите (умма), в обществото, ислямската държава.

.

Цялостност на отрицанието. Ислямът е антипод на джахилия във всяко отношение. В джахилия са затънали не само западният морал и обществената практика, но и литературата, изкуството – културата на западното общество. Те също подлежат на отрицание. Тук възниква обаче по-сложният въпрос за научните постижения. Котб подчертава, че цялата наука на Запад се е развила от самото начало на основата на безбожие, носи светски характер. Трябва обаче да се прави разлика между две групи науки. Едната група са философия, психология, социология, с една дума обществени науки, които са откровено чужди и противни на исляма. Има обаче други науки – физика, химия, математика, които нямат преки допирни точки с ислямската вяра и поради това може да се допусне мюсюлмани да получават знания по тези науки от немюсюлмани. Тези разсъждения удивително напомнят за едновремешни дискусии на тема кои сфери на културата са надстроечни и докъде стига класово-партийният подход в науката.

 

Радикализъм на утвърждаването. Ислямът е решение не за една или друга държава, а за целия свят. Мюсюлманите нямат отечество. Тяхното отечество не може да бъде едно или друго парче земя, по-голямо или по-малко. „Мюсюлманинът няма националност освен своята вяра”.[7] Отечеството на мюсюлманина е Дом на исляма (Дар Ул-Ислам), където доминира ислямската вяра, за разлика от територията на неверието (Дар ул-Харб). Ислямът освобождава от разделението по територия, раса, племе, семейство, от противопоставянето на нации и класи. Ислямът освобождава от животинското в човека. Ислямът е пътят към равенството и свободата.

„Това формира една безпрецедентна революция в човешкото мислене и тя продължава до ден днешен; това е върхът, до който човечеството все още не е достигнало. Може да се каже, че това, което теоретично е установено от човешките закони по време и след Френската революция, беше установено като въпрос на практиката в дълбока и възвишена форма повече от 14 столетия по-рано.”[8]

Френската революция е индикатор за политическите идеологии на ХХ век. На едната крайна точка в скалата е нацизмът като най-радикалното отрицание на 1789 г., на другият край е болшевизмът като най-радикално утвърждаване и продължение на 1793 г. Ислямският фундаментализъм няма място в тази скала. Котб не отрича и не утвърждава Френската революция. Той я обезсмисля.

Радикализъм на действието. Котб призовава да се изчисти боклукът на „цивилизацията”.[9] Не е посочил обаче как „цивилизацията” да се разграничи от цивилизацията без кавички, за да не бъде подведена под категорията „боклук” и да бъде унищожена, така както стана в Афганистан с най-мащабни паметници на културата. Котб настоява: ислямът променя всичко.[10] Той си дава сметка, че фактически апелира към една малка група съмишленици, които трябва да влязат в борба, в джихад, с обкръжаващия ги свят, за да се замени в крайна сметка джахилията с ислям. Той се вживява в тяхното психологическо положение. Човекът, изправен срещу обществото, е странник. Но той е силен със съзнанието си, той превъзхожда със своята система на живот. В крайна сметка не можеш да загубиш, ако ти си превъзхождащият. Джихадистът е нещо като мюсюлмански Рахметов. И не на последно място: очаква го награда на другия свят. Реалността на тази награда пак произтича от основния принцип…

„Това е пътят” е заглавието на последната глава. Ислямистът триумфира над живота със своята сюблимна вяра. Всички хора умират по един или друг начин, но не всички печелят такава победа, не всички триумфират.

Ще завърша изложението на основните идеи с цитат, който показва стилистиката на Котб, неговите качества на писател.

„В скалата на Бог истинската тежест е тежестта на вярата; на пазара на Бога единствената стока, която се търси, е стоката на вярата. Най-висшата форма на триумф е триумфът на духа над материята, победата на вярата над страха и победата на вярата над преследването.”

 

5. Религиозен контекст

Ислямът има няколко характерни особености.

Първо, най-абстрактната религия. Няма Света Троица, няма персонификация. Няма следите от многобожието в Стария завет. Второ, религия, която „снема” юдаизма и християнството. Те не са просто отхвърлени. Авраам, Мойсей, Христос са пророци, цитирани с подчертано уважение. Между другото Котб нееднократно цитира думите на Мохамед (реални или легендарни): „Ако Мойсей беше жив, щеше да ме последва.Трето, социална религия. И в християнството има силни социални моменти. Знаем, че е по-лесно камилата да мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в Рая, че са блажени нисшите духом. Но социалният апел в исляма е много по-силен. Четвърто, политизирана религия. За исляма не важи разграничението „Отдайте кесаревото кесарю, божието Богу”. (Същевременно ще подчертая, че опитът да се представи ислямът като цяло като „политически проект”, е несъстоятелен.) Пето, действена религия. В редица случаи мобилизираща религия.

Тези особености на исляма са „утилизирани” от ислямския фундаментализъм.

До каква степен котбизмът се покрива с кораничния ислям е специален въпрос, който не влиза в моите задачи. Разбира се, многобройните цитати не са измислени, а претенцията на Котб е, че неговата радикална интерпретация е истинският, актуализиран към съвременността ислям. Фактически тази гледна точка се поддържа и от радикалните отрицатели на фундаментализма, които виждат корена на злото в самия ислям. Мога да припомня само едно: фундаментализмът не е привилегия на исляма. И от Светата Библия могат да се извадят „мечоносни” текстове и зловещи наказания на неверници. От друга страна, има немалко знамения в Свещения Коран, които говорят за човечна широта.[11]

 

 

6. Културологичен контекст

Предизвикателство е да се измери „Пътепоказателят” на Сайед Котб с европейска културологична мяра. Несъмнено може да се сравни с Тома от Аквино. Дори по обем неговият 30-томен коментар на Светия Коран има единствен аналог в „Сума на теологията” на Ангелския доктор. Свети Тома впечатлява с логическата архитектура на своя огромен труд. „Начева се тъй” е постановката на въпроса, тезата. Следва „Противно на това” – опровержение или други мнения. И финал – „Отговарям”, в който не остава камък върху камък от опровержението. Между стилистиката на двамата теолози има огромната разлика. Тома от Аквино демонстрира изключителен теологичен рационализъм. Неговият труд е своеобразен компендиум на католическата „просветеност”. Сайед Котб не е просветител, който обяснява и утвърждава догмите на съществуващата църква. Той създава нова „църква”. „Пътепоказателят” е по-скоро идеологически и политически манифест. Смисълът на неговия труд е да предизвика обществено и политическо действие. Това, разбира се, променя стилистиката.

По-подходящо и по-интересно е да се сравни „Пътепоказателят” с най-голямото произведение на Св. Августин „За Божия град”. И на пръв поглед личи нещо общо:  рязко разграничение на Земното и Божественото. У Августин става дума за Земния град и Божия град. У Котб – за джахилия, която е човешко дело, и ислямска общност, водена от Бог. Августин не е по-малко категоричен.

Ще се постарая да покажа, пише най-изтъкнатият от ранните апологети на християнството, че римската република никога не е била република, защото в нея никога не е имало истинска справедливост… Но истинска справедливост няма никъде освен в тази република, основател и управител на която е Христос, ако е позволено да я наречем „република”, тъй като не може да се отрече, че и тя е народно дело. Но може би това название, употребено в друг случай и в друг смисъл, ще се стори необикновено за нашата реч. В такъв случай истинската справедливост съществува само в този Град, за който в Светото писание се казва: „Граде Божий! Славни работи се разгласяват за тебе!” (Пс. 86:3).[12]

Двата града у Августин са „две общности от хора, от които едната е предназначена вечно да царува с Бога, а другата – да бъде подложена на вечно наказание с дявола.”[13] Родоначалниците на човешкия род са Каин, който принадлежи към човешкия град, и след това Авел, който принадлежи към Божия град. Хората са потомци на Каин и затова по необходимост най-напред са плътски и лоши, а по-късно, с израстването во Христе, стават добри и духовни. Не е трудно да се преведе тази теза на езика на Котб: очистването от негодното, с което се ражда всеки човек, е вътрешният джихад. Но у Августин няма войнственост. Той е убеден, че войнственият стремеж на римляните към господство е довел Вечния град до гибел. Двете общности живеят съвместно. Наказанието за Земния град идва не от хората на Божия град, а отвън, от варварите, които разрушават Рим.

Ще си позволя да навляза в съвсем различна, далечна от религията, идеологическа територия. Когато човек от моето поколение се вглежда в „Пътепоказателят” на Котб, пред очите му се мярка най-често срещаният на обществени места портрет преди някакви шест-седем десетилетия. Аналогия се натрапва от самата стилистика.

Сайед Котб рязко се обявява срещу порочни идеи и понятия като „Ислямска демокрация” и „Ислямски социализъм”.

„Безплодно е да се опитваме да конструираме система на живот, която е полуислям и полуджахилия. Бог не ще прости каквото и да е асоцииране с неговата личност и не ще приеме каквото и да е асоцииране с начина на живот, който е разкрил.[14]

Няма полу. Или – или.

А ето Сталин: в тежка идеологическа битка трасира пътя към идеологическа чистота и политическа  система, която ще получи посмъртно неговото име:

„Едно от двете: или между класата на капиталистите и класата на работниците, дошли на власт и организирали своя диктатура, има непримирима противоположност на интересите, или такава противоположност на интересите няма и тогава остава само едно – да се обяви хармония на класовите интереси.

Или марксова теория на класовата борба, или теория на врастване на капиталистите в социализма… Едно от двете.”[15]

НЕП е полусоциализъм и полукапитализъм, а въпросът е „или – или”. „Либо – либо”.

И в двата случая става дума за идеологическа стилистика, в която пространството и историческото време са игнорирани и заключенията се правят на дедуктивна основа. И при двамата политически автори изложението впечатлява с желязна логика и практическа инструктивност.

Разбира се, въпросът за допирните точки между радикалния ислям, представен от Котб, и радикалния социализъм, представен от комунизма, може да се задълбочи.

Не е ясно дали и доколко Котб изобщо е запознат с произведенията на Маркс. Цитира изключително мюсюлмански автори, и най-вече Свещения Коран. Но трябва да предположим, че по време на специализацията си в САЩ едва ли се е ограничил само с такива източници. Някои от неговите тези изглеждат едва ли не приписани. Например твърдението, че главното нещо е да се премахне господството на човек над човека. Обявява се и срещу експлоатацията. Самият „джихад” може да се разглежда като аналог на класовата борба. Разчита на особената роля на авангард. Не правя интерпретация. В текста се употребява думата „авангард”[16]. Западните анализатори, разбира се, не пропускат да отбележат и да наблегнат на сходството с „партията-авангард”. Преден, съзнателен, т.е. вярващ, мюсюлмански авангард, висша форма на мюсюлманска организация… Тук Котб вероятно би повторил казаното по повод на Френската революция: всичко вече се е случило много преди да се появят  съвременни ерзаци. Първият авангард – това е самият Пророк (мир на праха му!) и неговите съмишленици. Те изминават пътя от Мека до Медина. От Вярата до Властта. Пътят е борба. Борбата е вечна. Крайната цел е свобода на човечеството…

Тук вече аналогията достига до самия Маркс. Има сякаш фрапиращо сходство на крайната цел.

Сходството е само видимост, защото свободата на човека, освобождаването му от господството на друг човек, за Котб има само един смисъл: господството на Бога. Това, от което Котб иска да се освободим, са именно човешките институции на свободата, които Маркс се е опитал да намери. Не говоря вече за това, че теорията на Маркс е извлечена от исторически опит, докато тезите на Котб са извлечени от Свещения Коран.

Има нещо абсурдно в цялата мисловна конструкция на ислямския фундаментализъм. Постройка, в която се използват постоянно аргументи, подчинени на логиката, но в чиято основа лежи недоказуема предпоставка. Достатъчно е да не приемеш, че има един Бог и това е Аллах, а Мохамед е неговият пророк, и цялата постройка се сгромолясва. Затова идейното оръжие на фундаментализма е неприложимо или твърде слабо приложимо в извънислямския свят. Книгата на Котб, която мотивира хора да отиват на смърт, предизвиква възхищение на Изток, а на Запад е просто идеологическа екзотика.

***

Сравнението на „Пътепоказателят” на Котб със „За Божия град” на Августин и „Комунистическият манифест” на Маркс и Енгелс поставя по-общ въпрос.

И трудът на Августин, и посланието на Маркс-Енгелс се появяват в преломни епохи. Такива черти има и епохата, в която се появява съчинението на Котб и се изявява ислямският фундаментализъм. С това обаче навлизаме в нов проблемен кръг.

Давам си сметка, че темата, която представих пред вас, е недовършена. Нейното продължение е анализ на практическата реализация на ислямския фундаментализъм. Има два големи опита: Ислямска република Иран и Ислямска държава. Ангажирам се да представя проблема за революционния контекст, за революциите в ислямските страни, и специално в Иран, за да стигнем до заключения за историческите процеси, от които израстват идеите на Саейд Котб и ислямският радикализъм.


[1] Dale C. Eikmeier. Qutbism: An Ideology of Islamic-Fascism. 2007; www.intellectualtakeout.org/…/qutbism-ideology-islamic-fascism

[2] Агенция „Фокус”. 3 февруари 2015 г.

[3] „There were a number of early twentieth-century radical revivalists, including the founder of the Egyptian Muslim Brotherhood, Hassan Al-Banna, who wrote prolifically and gathered support for the Islamist cause. Sayyid Qutb‘s works and martyrdom, however, far surpassed his predecessors‘ attempts to focus Muslim frustration into an active Islamist movement. Qutb‘s revolutionary message has resonated across national and racial barriers, and has brought Muslims together under the collective banner of religion. Whether they are in the Sudan, Egypt, Pakistan, Russia, or even the United States, Islamist organizations all over the world are still dedicated to Qutbian ideals.” (Virginia Murr. The Power of Ideas: Sayyid Qutb and Islamism. Rockford College Summer Research Project 2004.)

[4] Например: „И стойте в домовете си, и не се показвайте, както се показваха жените по времето на Невежеството, и отслужвайте молитвата, и давайте милостинята закат, и се покорявайте на Аллах и Неговия Пратеник” (сура „Съюзените племена”; 33:33).

[5] Qutb. Milestones, p. 114.

[6] Според представително проучване на българската младеж, проведено на терен през 2014 г. от „Галъп Интернешънъл” по поръчка на фондация „Еберт”, 90% от младите респонденти декларират своята принадлежност към едно или друго вероизповедание (74% християнско, 16% – ислямско), 10% са атеисти; обаче 57% вярват, че Бог съществува (53% от българите, 64% от турците и 71% от ромите), а само 39% смятат, че Бог е източник на морални закони и задължения (35% от българите, 44% от турците). Още по-малко са онези, които вярват, че има рай  и ад (27% от българите, 40% от турците).

[7] Пак там, с. 97.

[8] Qutb. Social Justice in Islam. Kuala Lumpur. 2000. P. 69.

[9] Qutb. Milestones. P. 112.

[10] Пак там, с. 113.

[11] Един пример: „Сред хората на Писанието има и такива, на които и съкровище да дадеш, ще ти го върнат, но сред тях има и такива, на които и динар да повериш, не ще ти го върнат, освен ако все над тях стоиш.” (Сура „Родът на Имран”; 3:75).

[12] Блаженный Августин. О граде Божием. Том 1. Москва 1994. С. 98-99.

[13] Пак там. Т. 3, с. 66.

[14] Qutb. Milestones. P. 109.

[15] Й. Сталин. Вопросы ленинизма. Москва, 1947, с. 227. Реч на Сталин „За десния уклон във ВКПБ(б)” срещу Бухарин и други „каппътисти”, ако използваме по-късния термин, въведен от председателя Мао.

[16] Qutb. Milestones. P. 63.